Мъртва като теб

1997 12

Петък, 26 декември

— Термометърът каза, че ще е тази вечер! — каза Санди с онази искрица в сияйните си сини очи, която винаги допадаше на Рой Грейс.

Седяха пред телевизора. „Коледна ваканция“ с Чеви Чейс се бе превърнал в нещо като ритуал, винаги го гледаха в деня след Коледа. Нелепите бедствия обикновено караха Рой да се смее с глас. Но тази нощ мълчеше.

— Ехо? — обади се Санди. — Ехо, детективе! Има ли някой вкъщи?

Той кимна, смачка цигарата в пепелника и каза:

— Съжалявам.

— Нали не мислиш за работа, скъпи мой? Не и тази нощ. Не изкарахме нормална Коледа, нека поне се насладим на остатъка от този ден. Нека го направим специален.

— Знам — каза Рой. — Само че…

— Както винаги „само че“… — отвърна тя.

— Съжалявам. Трябва да се занимавам с едно семейство, което не е имало Коледа, нито подаръци, разбираш ли? Дъщеря им се е разделила с приятелите си рано сутринта на Коледа и така не се е прибрала у дома. Родителите ѝ са обезумели. Аз… аз трябва да направя каквото мога за тях. Заради нея.

— И какво? Вероятно сега се гушка с някое момче, което е срещнала в клуб.

— Не, тя не е такава.

— О, я стига, детектив-сержант Грейс! Сам си ми казвал за много хора, които са смятани за изчезнали от близките си всяка година. Около двеста и трийсет хиляди във Великобритания, така ми каза, и повечето от тях се връщат до месец!

— А единайсет хиляди и петстотин не се връщат.

— И какво?

— Имам предчувствие за този случай.

— Полицейски нюх?

— Аха.

Санди го перна по носа.

— Обичам твоя, ченге! — Целуна го и добави: — Тази нощ трябва да се погушкаме. Проверих си температурата и може би съм в овулация.

Рой Грейс се ухили и се вгледа в очите ѝ. Когато не беше на смяна и с колегите се събираха в бара на горния етаж на управлението или в някоя кръчма навън, и разговорът тръгнеше, както винаги в мъжка компания, към футбол, от който той не се интересуваше, или към пиленца, момичетата бяха разделяни на два лагера — такива, които харесваха заради циците им, и такива, които харесваха заради краката им. Но Рой Грейс честно можеше да каже, че първото, което бе харесал в Санди, бяха хипнотичните ѝ сини очи.

Спомни си първата им среща. Беше няколко дни след Великден. Баща ѝ беше починал преди месец от рак на червата. Грейс беше още на изпитателен срок в полицията и се чувстваше толкова зле, колкото можеше да се очаква. Една вечер няколко негови колеги го накараха да иде с тях на надбягване с кучета.

Без особен ентусиазъм той отиде на хиподрума и се оказа, че седи срещу красива, закръглена млада жена, чието име не можа да разбере. След няколко минути оживен разговор с мъжа до нея, тя се наведе през масата към Грейс и каза:

— Казаха ми един номер! Винаги да залагам на куче, което си върши работата преди състезанието!

— Искате да кажете, че гледате дали ще се изсере?

— Точно така — отвърна тя. — Да не сте детектив!

— Не — каза той, — все още не съм. Но един ден ще бъда.

И така, докато ядеше коктейла от скариди, той внимателно наблюдаваше как кучетата от първата гонка се отправят към вратата на старта. Номер пет спря и сътвори една сериозна купчинка. Когато жената от тотализатора мина, момичето заложи пет лири на него, а за да се покаже, Рой заложи десетачка, която съвсем не можеше да си позволи. Кучето едва се дотътри последно след дванайсет обиколки.

На първата среща след три вечери той я целуна в мрака, под отекващия рев на морето на пристана на Брайтън.

— Дължиш ми десетачка — каза ѝ тогава.

— Мисля, че си прав! — отвърна тя, порови в чантата си, извади една банкнота и я пусна в ризата му.

Той гледаше Санди сега, пред телевизора. Беше дори по-красива, отколкото при първата им среща. Обичаше лицето ѝ, аромата на тялото и на косата ѝ; обичаше чувството ѝ за хумор и интелигентността ѝ. И обичаше спокойния начин, по който приемаше живота. Разбира се, тя беше ядосана, че той ще е на смяна на Коледа, но разбираше, защото искаше той да успее.

Това беше неговата мечта. Тяхната мечта.

И тогава телефонът звънна.

Санди отговори и каза студено:

— Да, тук е. — И му подаде слушалката.

Той се заслуша, записа един адрес на гърба на коледна картичка и каза:

— Ще бъда там след десет минути.

Санди се взираше гневно в него и измъкна една цигара от пакета. Чеви Чейс продължаваше с идиотщините си на екрана.

— В деня след Коледа, за Бога! — каза тя и посегна към запалката. — Хич не ме улесняваш, нали?

— Ще се върна възможно най-бързо. Трябва да говоря със свидетел, който твърди, че е видял как някакъв мъж бута жена в микробус през нощта преди Коледа.

— Защо не се видиш с него утре? — настоя тя сприхаво.

— Защото животът на момичето може да е в опасност, ясно ли е?

Тя го дари с крива усмивка.

— Тръгвай тогава, детектив-сержант Грейс. Върви да спасяваш проклетия свят.