Мъртва като теб

25

Понеделник, 5 януари

Може би беше време да приключва.

В затвора бързо се остарява. Слага ти още десет годинки — или ти ги отнема — зависи как го погледнеш. А точно сега Дарън Спайсър не беше твърде щастлив и от двете гледни точки.

Откакто стана на шестнайсет, Спайсър бе прекарал много време зад решетките. Наричаха го — абониран за затвора. Престъпник с кариера. Но не много успешна. Откакто стана възрастен, бе прекарал само две последователни Коледи на свобода, и то в първите години от брака си. Актът му за раждане — истинският — твърдеше, че е на четирийсет и една. Огледалото в банята обаче казваше, че е на петдесет и пет. А вътрешно се чувстваше на осемдесет. Чувстваше се мъртъв. Чувстваше се…

Нищо.

Насапуниса се и се вгледа в огледалото с празен поглед, като гримасничеше пред сбръчкания старец, който се взираше в него. Беше гол, кльощавото му тяло — за което обичаше да мисли като за слабо и стройно — беше позаякнало от ежедневните тренировки в затворническия салон.

После се зае да изстърже твърдата си четина със същото тъпо ножче, което използваше от седмици в затвора, преди да го пуснат и да го отнесе със себе си. Когато приключи, лицето му беше също толкова гладко избръснато, като цялото му тяло, което бе избръснал миналата седмица. Винаги го правеше, когато излизаше от затвора, като начин да се пречисти. Един път, в началото на вече отдавна мъртвия му брак, беше занесъл вкъщи срамни въшки.

Имаше две малки татуировки, на всяко рамо, но нищо повече. Повечето от съкилийниците му бяха покрити с татуировки и много се гордееха с тях. Гордееха се с глупостта си, ако питаха него. Защо да улесняваш хората в идентифицирането ти? Освен това вече си имаше достатъчно отличителни белези — пет белега на гърба от удари с нож, които получи, когато в затвора го завардиха приятелчетата на един наркодилър, когото беше пребил преди години.

Тази му присъда, последната, беше най-дългата досега — шест години. Пуснаха го, след като излежа три от тях. Време беше да приключва, помисли си. Да, но…

Пак това голямо „но“.

Предполага се, че като излезеш от затвора, се чувстваш свободен. Но той все още трябваше да докладва на служителя по пробацията. Трябваше да докладва за своята адаптация. Трябваше да се подчинява на правилата в хостелите, в които отсядаше. Когато те пуснат от затвора, се предполага, че ще си идеш у дома.

Но той нямаше дом.

Баща му бе мъртъв отдавна, а с майка си не бе разменил и десетина думи за последните двайсет и пет години — даже и толкова нямаше. Единственият му близък беше сестра му Магс, която пък умря от свръхдоза хероин преди пет години. Бившата му жена живееше в Австралия с неговото дете, което не беше виждал от десет години.

Домът за него беше място, където можеш да пренощуваш. Днес това беше стая в един център за адаптация точно до Олд Стейни в Брайтън. Споделяше я с четирима жалки, вонящи пияници. Беше идвал тук и преди. Днес щеше да опита да си намери нещо по-добро. Приюта „Свети Патрик“. Имаха свястна кльопачка и място, където да си оставиш нещата. Трябваше да спи в обща спалня, но поне беше чисто. Затворът трябваше да е място, където те превъзпитават, за да можеш да се върнеш в обществото, след като си излежиш наказанието. Но всъщност се оказваше, че обществото не те иска, никак даже. Превъзпитанието беше просто мит. И все пак той играеше по тяхната свирка, приемаше тази идея.

Адаптация!

Ха! Не му пукаше за адаптацията, но трябваше да покаже желание, докато беше в затвора „Форд Опън“ през последните шест месеца, защото това му позволяваше да прекарва време навън, по програмата им за заетост. Наричаха я „Работни връзки“. Беше избрал курс за общ работник в хотел, което му позволи да прекара известно време в два различни хотела в Брайтън. Да навлезе зад кулисите, да разбере как стоят нещата. Имаше достъп до ключовете за стаите и до софтуера за тях. Все полезни неща.

Да.

Редовната му посетителка в затвора „Люис“, една приятна възрастна дама, го бе попитала дали има мечта. Дали някога си е представял живота си извън стените на затвора. И какво, ако беше така?

Да, разбира се, каза ѝ той, имам мечта. Да се оженя отново. Да имам деца. Да живея в хубава къща — като онези, които обираше, за да преживява — и да карам хубава кола. Да има постоянна работа. Да. Да ходи за риба през уикендите. Това беше неговата мечта. Но това никога няма да се случи, каза той на дамата.

— И защо? — попита го тя.

— Ще ви кажа защо — отвърна Дарън. — Защото вече имам доста присъди. Кой ще ме остави на работа, когато разбере това? А винаги разбират. — Замълча, преди да добави: — Както и да е, тук си ми е добре. Имам си приятели. Кльопачката е хубава. Не плащам за ток. Гледам телевизия.

Да, точно така си беше. Само дето…

Нямаше жени. Това му липсваше. Жени и кокаин, това харесваше той. В затвора можеше да си набавиш дрога, но не и жени. Поне не достатъчно често.

Гъв му бе позволил да остане за Коледа, но го пуснаха на двайсет и осми. Защо?

Мамка му.

Надяваше се утре да се премести. Ако в „Свети Патрик“ играеш по правилата двайсет и осем дни, можеш да се нанесеш в една от техните кутийки. Това бяха странни пластмасови стаички, подобни на космически капсули, направени по идея на един японски хотел. Можеш да прекараш в такава стая още десет седмици. Бяха доста тесни, но пък ти осигуряваха известно уединение — и имаше къде да си оставиш нещата.

А той имаше някои неща, които искаше да опази.

Приятелят му, Тери Биглоу — ако можеше да нарече тази подла малка невестулка приятел — пазеше единствените му притежания на този свят. Те се намираха в един куфар, който беше заключен с три катинара и вериги — те бяха живото доказателство за огромното доверие, което хранеше по отношение на Биглоу. Дарън не смяташе, че е добра идея той да му отваря куфара. В него имаше лични неща.

Много лични.

Смигна на отражението си. Но старецът не отвърна.

Може би този път щеше да се задържи навън. Да събере достатъчно пари, от обири и дрога, за да си купи малък апартамент. А после какво? Жена? Семейство? В един момент това му изглеждаше така привлекателно, а в следващия непосилно. Твърде много усилия. Всъщност беше започнал да свиква с този начин на живот. Със собствената си компания. Със собствените си тайни номера.

Баща му беше майстор на покриви и като дете той му помагаше. Беше виждал някои от най-луксозните къщи в Брайтън и Хоув, по които баща му работеше — и апетитните жени с красиви дрехи и лъскави коли, които живееха в тях. Баща му се възхищаваше на този начин на живот. Харесваше хубавите къщи и класните жени.

Един ден той падна от покрив, счупи си гръбнака и никога не работи отново. Просто пропиваше обезщетението си — ден и нощ. Дарън не обичаше покривите, от това не се забогатяваше, осъзна той. Виж, от учене можеше да се забогатее. Той харесваше училището, беше добър по математика и точните науки, в механичните неща, обичаше ги. Но проблемите бяха у дома. Майка му също пиеше. По някое време около тринайсетия му рожден ден, тя се довлече в леглото му, пияна и гола, и му каза, че баща му не можел вече да я задоволява и това сега се падало на него, като на мъжа в семейството.

Дарън ходеше всеки ден на училище, засрамен, все по-отдалечаващ се от приятелите си. В главата му беше пълна каша и не можеше вече да се концентрира. Не се чувстваше част от нищо и прекарваше все повече време сам, ловеше риба или пък, при много лошо време, висеше в железарията на чичо си, гледаше го как прави ключове или някакви поправки и понякога го заместваше зад щанда, докато той отскочи до букмейкъра. Общо взето, правеше всичко, за да избяга от дома. От майка си.

Харесваше машинариите на чичо си, харесваше миризмата, мистерията на ключалките. Те бяха просто загадки, наистина. Просто загадки.

Когато стана на петнайсет, майка му каза, че е време да започне да носи пари, да научи някакъв занаят, да си намери работа. Чичо му, който нямаше на кого да остави бизнеса си, когато се пенсионира, му предложи да стане чирак.

След няколко месеца Дарън можеше да се справи с всеки проблем с ключалките. Чичо му каза, че бил истински гений!

Нямаше нищо сложно, според Дарън. Всичко, направено от човека, можеше да бъде разбрано от друг човек. Трябваше само да си представиш пътя си през ключалката. Да си представиш пружините, лостчетата — да си представиш вътрешността ѝ, да се поставиш на мястото на онзи, който я беше създал. Все пак имаше два основни вида домашни ключалки — „Ял“, които се отваряха с плосък ключ, и „Чъб“, които бяха с цилиндричен. Ключалки с жлебчета и пръстени. Ако имаш проблем, можеш да погледнеш във всяка ключалка с помощта на прост медицински уред — проктоскоп.

После изучи и сейфовете. Чичо му бе развил нещо като бизнес ниша — отваряше сейфове за полицията. След известно време вече нямаше нито един механичен сейф, който да се опъне на племенника му. Нито пък ключалка.

Обра първата къща, в Холингдийн, когато беше на шестнайсет. Хванаха го и изкара две години в поправително училище. Там за първи път опита наркотици. И там научи първия ценен урок. Рискът да обереш някоя малка къщичка за стереоуредба беше същият, като да обереш някоя богата бърлога, където може да намериш бижута и кинти.

Когато излезе, чичо му не го искаше на работа, а и той нямаше намерение да работи за нищо — което беше единственият му избор. Вместо това обра една къща на изолираната Уитдийн Роуд в Брайтън. Взе седем бона от сейф. Пръсна три от тях за кокаин, но инвестира четири в хероин, който продаде и направи двайсет бона печалба.

След това обра няколко големи къщи, като натрупа почти сто бона. После срещна Роуз в един клуб. Ожени се за нея. Купи малък апартамент в Портслейд. Роуз не одобряваше заниманията му, затова той се опита да живее почтено. С помощта на свой познат се сдоби с нова лична карта и започна работа в компания, която инсталираше алармени системи, „Съсекс Секюрити Системс“.

Клиентелата им беше все елитна. Половината големи къщи в града. Да влиза в тях бе все едно да влезе в сладкарница. Не мина много време и тръпката при обирите взе да му липсва. Особено удоволствието, което му носеха. Но най-вече парите, които можеше да направи.

Най-хубаво бе да остане сам в някоя луксозна спалня. Да вдишва аромата на богата жена. Да мирише парфюмите ѝ, бельото ѝ в коша за пране, скъпите ѝ дрехи, окачени в дрешника, коприните, памука, кожите. Обичаше да се рови из нещата ѝ. Особено из бельото и обувките. Нещо в тези неща го възбуждаше.

Тези жени бяха от различен свят. Бяха недостъпни за него. Неразбираеми.

Жени със скучни съпрузи.

Нали тези жени все за това кудкудякаха.

Понякога миризма на одеколон или запареният мирис на мръсни дрехи му напомняха за майка му и нещо еротично пламваше в него само за миг, преди да бъде потиснато от пристъп на гняв.

Известно време успяваше да заблуди Роуз, че ходи на риболов — нощен риболов, предимно. Тя го питаше защо никога не взима детето. Дарън отговаряше, че би го взел, но когато порасне. И наистина щеше да го направи, наистина.

Но една февруарска вечер, докато обираше къща в Тонгдийн, собственикът се прибра и го изненада. Той избяга през задната врата, през градината и се озова право в дълбокия празен плувен басейн, като си строши десния крак, челюстта, носа и изгуби съзнание.

Роуз го посети само веднъж в затвора. И то за да му каже, че ще заведе детето в Австралия и не иска да го вижда никога повече.

Сега той отново беше навън и свободен, но нямаше нищо. Нищо, освен куфара у Тери Биглоу — ако, разбира се, Тери все още беше там, не беше пукнал или влязъл отново в затвора. Та нямаше нищо друго, ако не се брояха здраво белязаното му тяло и копнежите от трите години, прекарани на тясната койка в мечти за онова, което ще направи, когато отново излезе навън…