Мъртва като теб

1998 42

Вторник, 6 януари

Беше малко след десет сутринта, когато Рой Грейс включи десния мигач. Караше твърде бързо за това дъждовно време, но закъсняваше и колата поднесе по хлъзгавия асфалт, когато зави от широкия и пуст „Ню Чърч Роуд“ към дори по-пустата квартална улица, която водеше към крайбрежната улица на Хоув и дома, в който живееше със Санди.

Старото беемве скърцаше и стенеше, а спирачките завиха в знак на протест. Колата отдавна беше за сервиз, но Грейс беше по-фалирал от обикновено заради ужасно скъпата диамантена гривна, която подари на Санди за Коледа, така че сервизът щеше да почака още няколко месеца.

Той огледа по навик колите, паркирани в алеите и по улицата, но като че ли всичко изглеждаше наред. Когато приближи къщата, внимателно се вгледа в изолираните кътчета мрак, където не достигаше оранжевото сияние от уличните лампи.

Когато си ченге, което арестува престъпници и обикновено се изправя пред тях в съда, никога не знаеш кой може да таи злоба към теб. Подобни нападения за отмъщение не се случваха често, но Грей имаше двама колеги, които бяха получавали анонимни писма и един, чиято жена бе открила смъртна заплаха срещу нея, издълбана на дърво в местния парк. Не беше толкова тревожно, че да си изгубиш съня, но все пак си беше опасно. Затова трябваше да пазиш адреса си в тайна, но престъпниците имаха начини да се доберат до подобна информация. Така че никога не биваше да сваляш гарда, а това беше нещо, което Санди никак не харесваше у него.

Най-много се дразнеше, когато Рой избираше маса в ресторант или кръчма, откъдето да може да наблюдава помещението и вратата и винаги се опитваше да седне с гръб към стената.

Той се усмихна, когато видя, че на първия етаж свети. Това означаваше, че Санди още не си е легнала. Но пък му стана малко мъчно, защото коледните лампички бяха изгасени. Зави надясно по алеята и спря пред вратата на гаража. Реното на Санди, което беше дори по-разнебитено от неговото беемве, трябваше да е паркирано вътре, на сухо.

Тази къща беше мечтата на Санди. Малко преди да я открие, цикълът ѝ беше закъснял и надеждите ѝ се събудиха, но няколко седмици по-късно умряха. Това я хвърли в дълбока депресия — толкова дълбока, че той се притесни сериозно за нея. После тя му се обади в управлението и му каза, че е открила къща. Не им била по джоба, но пък имала огромен потенциал. Той щял да се влюби в нея!

Бяха купили къщата с четири спални само преди година. Това бе огромен скок от малкия апартамент в Хангълтън, където живееха след сватбата, и финансово изпитание и за двамата. Но Санди бе влюбена в къщата и го убеди, че трябва да я вземат. Той се съгласи неохотно, макар да знаеше каква е истинската причина да каже „да“. Виждаше колко дълбоко нещастна е Санди заради невъзможността си да забременее и искаше някак да я зарадва.

Сега изгаси двигателя и излезе под смразяващия дъжд. Беше изтощен. Наведе се към колата и взе куфарчето с тоновете папки, които трябваше да прочете през нощта. Забърза към къщата и влезе.

— Здравей, скъпа! — извика от коридора. Той изглеждаше странно гол без коледните украси.

Чу гласове от телевизора. Усещаше се упойващ аромат на печено. Умираше от глад. Свали чантата с компютъра от рамото си, закачи го на античното портманто, което бяха купили от една сергия на пазара на Кенсингтън Стрийт, хвърли куфарчето на пода и влезе в дневната.

Санди лежеше на дивана, облечена с дебелия си пеньоар и завита с одеяло. Държеше чаша червено вино и гледаше новини. Някакъв репортер предаваше от затънтено, опожарено селце.

— Съжалявам, скъпа — каза Рой.

Усмихна ѝ се. Беше красива, с влажна коса, която се спускаше покрай лицето ѝ, и без никакъв грим. Това бе едно от нещата, които обичаше най-много в нея, че изглеждаше също толкова добре и без грим. Той винаги се будеше рано и обичаше да лежи и да гледа лицето ѝ.

— За какво съжаляваш, за случилото се в Косово? — отвърна тя.

Той се наведе и я целуна. Миришеше на сапун и шампоан.

— Не, че закъснях толкова много. Мислех да ти помогна с украсата.

— А защо не съжаляваш за Косово?

— Съжалявам за Косово — каза той. — Съжалявам и за Рейчъл Райън, която все още е в неизвестност, и за родителите ѝ, и за сестра ѝ.

— Те по-важни ли са за теб от Косово?

— Искам питие — каза той. — И умирам от глад.

— Аз вече ядох, не можех да чакам повече.

— Съжалявам. Съжалявам, че закъснях. Съжалявам за Косово. Съжалявам за всички проклети световни проблеми, които не мога да разреша.

Клекна и извади бутилка „Гленфидих“ от барчето, после, докато я отнасяше в кухнята, Санди извика след него:

— Има чиния с лазаня в микровълновата и салата в хладилника.

— Благодаря.

В кухнята си наля четири пръста от уискито, пусна няколко кубчета лед, извади любимия си стъклен пепелник от миялната и се върна в дневната. Свали си сакото и вратовръзката и се тръшна в креслото, защото Санди беше заела целия диван. Запали цигара „Силк Кът“.

Почти веднага, като условен рефлекс, Санди започна да пъди с ръка въображаем дим.

— Е, как мина денят ти? — попита той и посегна да вдигне една борова игличка от пода.

Млада хубава жена с щръкнала черна коса и военни дрехи се появи на екрана, на фона на горящи сгради. Тя държеше микрофон и говореше пред камерата за ужасните човешки жертви във войната в Босна.

— Това е Ангелът на Мостар — каза Санди, като кимна към екрана. — Сали Бекър — от Брайтън е. Тя се опитва да направи нещо в тази война. А какво правиш ти, детектив-сержант и, да се надяваме, скоро детектив-инспектор Грейс?

— Ще се заема с войната в Босна и с всички останали световни проблеми, когато спечеля войната в Брайтън, за което ми се и плаща. — Той остави игличката в пепелника.

Санди поклати глава.

— Не схващаш, нали, скъпи? Тази млада жена, Сали Бекър, е герой, всъщност героиня.

Той кимна.

— Да, такава е. Светът се нуждае от хора като нея. Но…

— Но какво?

Той дръпна от цигарата и отпи от уискито, което загря приятно стомаха му.

— Никой не може да разреши всички световни проблеми.

Тя се обърна към него.

— Добре, тогава ми разкажи за онзи, който ти разрешаваш. — Изключи звука на телевизора.

Той сви рамене.

— Хайде де, искам да чуя. Никога не ми разказваш за работата си. Все ме питаш как е минал денят ми и аз ти разказвам за всички откачалки, с които съм си имала работа в медицинския център. Но щом аз те попитам, все отвръщаш с някакви глупости за поверителност. Е, бъдещ детектив-инспекторе, разкажи ми за твоя ден, така, за разнообразие. Кажи ми защо десет поредни нощи ме оставяш да вечерям сама. Кажи де. Помниш ли брачните ни клетви. В тях май не се споменаваше за тайни.

— Санди, престани! — отвърна той. — Нямам нужда от това!

— Не, този път ти ми разкажи как е минал денят ти. Кажи ми как върви издирването на Рейчъл Райън.

Той дръпна отново от цигарата.

— Доникъде не е стигнало.

Тя се усмихна.

— Е, можело значи! Мисля, че не си бил по-откровен с мен през всичките години на брака ни. Благодаря ви, бъдещ детектив-инспектор!

Той се ухили.

— Престани с това. Не искам да говоря за него.

— Ще говориш. Та ти си полицай. Ще те повишат. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото това е по-важно за теб от брака ти.

— Санди! Стига, това е…

Той остави цигарата в пепелника, стана от креслото и седна на ръба на дивана, като се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Продължавай. Разкажи ми как мина днес — настоя Санди. — Искам всички подробности. Ако наистина ме обичаш, направи го. Никога не съм чувала подробен доклад за твой работен ден. Нито веднъж.

Той се изправи отново и загаси цигарата, премести пепелника на масата до дивана и седна.

— Цял ден търсех тази млада жена, ясно ли е? Както правих и през изминалата седмица.

— Да, добре, но какво точно означава това?

— Наистина ли искаш да знаеш подробности?

— Да, искам. Наистина искам подробности. Проблем ли е за теб?

Той запали друга цигара и докато димът излизаше от устата му, заговори:

— Отидох заедно с детектив-сержант Норман Потинг — който не е най-тактичното ченге на света — да се видя отново с родителите ѝ. Те са в ужасно състояние, както можеш да си представиш. Опитахме се да ги успокоим, че правим всичко по силите си, и записахме всяка подробност, която можаха да ни кажат за дъщеря си. Потинг успя да разстрои и двамата.

— Как?

— Като им зададе няколко неудобни въпроса за сексуалния ѝ живот. Трябваше да бъдат зададени, но не и по този начин…

Той пак отпи от уискито и дръпна от цигарата, после я сложи в пепелника. Санди го гледаше с любопитство.

— А после?

— Наистина ли искаш да чуеш всичко?

— Наистина, искам да чуя всичко.

— Добре. Ами опитахме се да измъкнем от тях всичко, което знаят за живота на Рейчъл. Дали е имала приятели или колеги, с които все още не сме говорили. Дали нещо подобно се е случвало и преди. Опитахме се да се ориентираме в навиците ѝ.

— И какви са били навиците ѝ?

— Обаждала се е на родителите си всеки ден, без изключение. И това е най-значимото.

— А сега не им се е обаждала от десет дни?

— Точно така.

— Как мислиш, дали е мъртва?

— Проверихме банковите ѝ сметки, за да видим дали е теглила пари. Не е теглила. Има кредитна и дебитна карта, не са осъществявани никакви трансакции от деня преди Коледа.

Той отпи още от уискито и с изненада установи, че чашата му е празна. Ледените кубчета се удариха в устните му, когато пое и последната капка.

— Или е задържана някъде против волята ѝ, или е мъртва — каза Санди безизразно. — Хората не изчезват просто така от лицето на земята.

— Напротив — отвърна той. — Изчезват, и то всеки ден. Хиляди хора изчезват всяка година.

— Но ако е била в толкова близки отношения с родителите си, тя не би им причинила това нарочно, нали?

Той сви рамене.

— Е, какво ти подсказва полицейският нюх?

— Ами нищо добро.

— Какво следва сега?

— Разширяваме търсенето, разпитваме по къщите във все по-голяма област, привличаме още полицаи към случая. Претърсваме паркове, сметища, околностите на града. Прегледахме записите от уличните камери. Проверихме и всички станции на метрото, пристанища и летища. Разпитахме приятелите ѝ и бившия ѝ годеник. Имаме и криминален психолог-профайлър, който помага на разследването.

След малко Санди попита:

— Дали пак е онзи изнасилвач с обувките, как мислиш?

— Тя е била луда по обувки. Но не прилича на неговия начин на действие. Досега не е отвличал жертвите си.

— Но ти си ми казвал, че престъпниците стават все по-дръзки и по-жестоки — че нещата ескалират, нали?

— Така е. Понякога този, който започва с по-безобидни престъпления, се превръща в жесток изнасилвач. Случва се и при крадците, когато станат по-дръзки.

Санди отпи от виното си.

— Надявам се да я намериш бързо и да е добре.

Грейс кимна и каза тихо:

— Да, и аз се надявам.

— Наистина ли?

Той не отговори. Не и това, което тя искаше да чуе.