Мъртва като теб

114

Неделя, 18 януари

— Джеси! — извика той. — Телефонът ти звъни.

Звучеше така мило, че тя почти му повярва.

— Джеси! Бенедикт се обажда! Иска да се договори с мен да те пусна! Но първо иска да знае дали си добре. Иска да говори с теб!

Тя мълчеше, опитваше се да мисли. Наистина ли Бенедикт се беше обадил? Това беше много вероятно. И този извратеняк беше вдигнал?

Дали бе поискал откуп?

Бенедикт нямаше пари. Каква сделка би могъл да му предложи? Така или иначе този тип беше просто перверзник, Мъжа с обувките. Искаше тя да мастурбира с обувката си. За каква сделка можеше да става дума? Нямаше никакъв смисъл.

И тя знаеше, че ако извика, ще разкрие местоположението си.

Лежеше на старите торби, цялото тяло я болеше, изгаряше от жажда, но въпреки това знаеше, че тук е в безопасност. От почти два часа го чуваше как ходи из хангара, първо долу, после на нивото над нея, после слезе на друго ниво. В един момент беше толкова близо, че тя чу дишането му. Но иначе беше съвсем тих, само от време на време се издаваше, като риташе или настъпваше нещо, или пък се чуваше звън на метал. Все пак той не включи фенерчето си.

Тя дори се зачуди дали не го е счупил или пък батериите се бяха изтощили. После видя нещо, от което замръзна.

Много слабо червено сияние.

Не беше много наясно с тези технологии, но беше видяла в един филм героят да носи очила за нощно виждане. Те също излъчваха такова слабо червено сияние. Това ли използваше той сега?

Нещо, през което можеше да я вижда, без тя да го види?

Тогава защо все още не се беше добрал до нея? Имаше само една причина — не можеше да я открие.

Ето затова е измислил обаждането от Бенедикт.

Той беше сигурен в едно. Беше претърсил всеки сантиметър от пода, нямаше я там. Имаше две огромни горни нива, където се намираха дългите охладителни тръби и пещите, от които се изсипваше горещият цимент. Там имаше много възможни скривалища, но той ги беше претърсил всичките.

Умна беше кучката. Може би продължаваше да се движи. Той се напрягаше и отчайваше все повече с всяка минута. Трябваше да я изкара оттук и да я затвори на друго място. А на сутринта трябваше да иде на работа. Утре беше много важен ден. Имаше нов клиент и важна среща в банката относно плановете му за разширяване на компанията. Трябваше да поспи преди това.

Трябваше да прегледат окото му. Болката се засилваше все повече.

— Джеси! — извика той отново, с приятелски тон. — За теееееееееб е!

После, след няколко секунди тишина, добави:

— Знам къде си, Джеси! Виждам те! Щом Мохамед не отива при планината, планината ще иде при Мохамед.

Отвърна му тишина. После издрънча метал. Четири секунди, пак издрънча.

— Само си влошаваш положението, Джеси. Хич няма да съм благосклонен, когато те открия. Ама никак!

Джеси не издаваше нито звук. Беше разбрала едно. Този извратеняк имаше предимство в тъмното, но щом се съмнеше и в хангара започнеше да прониква някаква светлина, всичко щеше да се промени. Той я плашеше и тя нямаше представа на какво е способен. Но беше сигурна, че е наранила сериозно окото му. А и ножът все още беше у нея. Точно до ръката ѝ.

Сега беше полунощ. Зората щеше да настъпи след около седем часа. Някак трябваше да намери сили да потисне ужасната жажда и умората дотогава. Не биваше да заспива.

Утре може би през стената щеше да проникне лъч светлина. Това място беше пълна разруха. Почти в руини. Сигурно някъде имаше дупка, през която можеше да пропълзи. Дори да е на покрива.