Мъртва като теб

В настоящето 52

Неделя, 11 януари

В неделя правилата в нощния приют „Свети Патрик“ не бяха така строги като през седмицата, въпреки че обитателите му все още трябваше да освобождават помещенията до осем и половина сутринта и да се връщат след пет следобед.

Дори така Дарън Спайсър смяташе, че е доста неприятно, тъй като беше църква и прочее — не трябваше ли да намираш убежище в църква по всяко време? Особено когато времето е гадно. Но пък нямаше намерение да спори, защото не искаше да си рита разрешителното за пребиваване тук. Искаше да се настани в една от стаите. Десет седмици лично пространство и можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Да, това щеше да е супер. Това щеше да му позволи да си оправи живота — макар не и така, както управителите на приюта си мислеха.

Навън още валеше. И беше адски студ. Но той не искаше да остава тук цял ден. Беше се изкъпал, изял купа овесени ядки и няколко препечени филии. Телевизорът беше включен и един-двама от обитателите на приюта гледаха повторение на футболен мач, макар че образът беше леко неясен.

Футбол, да бе. „Албиън“ беше отборът на града. Дарън си спомняше онзи вълшебен ден, когато играха на „Уембли“ във финала за купата и паднаха. Половината от населението на Брайтън и Хоув се беше замъкнало да гледа мача, а другата половина седяха във всекидневните си, залепени пред телевизорите. Това беше един от най-доходните дни в цялата му кариера на обирджия.

Вчера наистина намина до „Уитдийн Спортс Стейдиъм“ да гледа мач. Обичаше футбол, макар че не беше фен на „Албиън“. Предпочиташе „Манчестър Юнайтед“ и „Челен“, но вчера си имаше и други причини. Искаше да купи малко кокаин, а най-добрият начин бе да се появи на стадиона. Дилърът му беше там, на обичайното си място. Нищо не се беше променило, освен цената, която беше скочила, а качеството — паднало.

След мача се беше сдобил с осем пакета за сто и четирийсет лири, които бяха голяма част от оскъдните му спестявания. Прокара два пъти по три грама и половина с няколко халби бира и няколко уискита почти веднага. Последният грам и половина си запази, за да изкара следващия скучен ден.

Облече дънковото яке и си сложи бейзболната шапка. Повечето от хората в приюта се размотаваха наоколо, говореха на групички, гледаха телевизия или стояха, потънали в размисъл. И те като него нямаше къде да идат, особено в неделя, когато библиотеките бяха затворени — единствените топли места, където можеха да прекарат няколко часа безплатно и без никой да ги изгони. Но той си имаше планове.

Кръглият часовник на стената над вече затворения прозорец на кухнята показваше осем и двайсет и три. Още седем минути до излизането.

Понякога в такива моменти затворът му липсваше. Животът там беше по-лесен. Беше си на топло и сухо. Имаше си някакъв дневен режим, компания. Нямаше грижи. Но пък имаше мечти.

Сега си спомни за тях. За мечтите си. За обещанията, които си даваше. Как ще си изгради бъдеще. Ще си купи къща и ще заживее почтено.

За да остане на сухо поне през тези последни минути, той спря и се зачете в плакатите по стените:

Той подсмръкна. Да, имаше проблем с кокаина. Нямаше достатъчно кокаин, това му беше проблемът сега. И нямаше достатъчно пари, за да си купи още, а това вече беше голям проблем. Ето от какво имаше нужда. Кокаинът, който изсмърка вчера, го беше накарал да се почувства страхотно, повдигна му настроението и го възбуди чак опасно. Но какво от това, мамка му?

Тази сутрин се приземи с трясък. В дълбока дупка. Щеше да удари няколко питиета, да смръкне остатъка от кокаина и после нямаше да му пука за шибаното време — щеше да посети някои части на града, за да си набележи мишена.

В неделя беше опасно да нахлуваш в чужди къщи. Твърде много хора си бяха у дома. Дори да бяха навън, съседите им си бяха вкъщи. Днес щеше да разузнае. Имаше списък с имоти от връзките си в застрахователни компании, които си беше създал в затвора, така че не си беше изгубил ценното време там. Цял списък с къщи и апартаменти, чиито собственици имаха скъпи бижута и сребърни прибори. В някои случаи дори имаше пълен опис на ценностите. Някои от тях бяха доста добра плячка. Ако внимаваше, щяха да му осигурят нов живот.

— Дарън?

Обърна се, стреснат, че чува името си. Беше един от доброволците, които работеха тук — мъж към трийсетте, със синя риза и джинси, къса коса и дълги бакенбарди. Казваше се Саймън.

Спайсър го погледна, учуден какво не е наред. Да не би да го бяха докладвали снощи? Сигурно бяха видели разширените му зеници? Ако те хванеха, че вкарваш наркотици или дори, че си надрусан, щяха да те изритат веднага.

— Двама господа искат да те видят отвън.

При тези думи като че ли нещо внезапно пропадна в самия него. Сякаш вътрешностите му се превърнаха на каша. Същото чувство, което усещаше, когато осъзнаваше, че играта е свършила и ще го арестуват.

— О, добре — отвърна, като се стараеше да звучи безгрижно и незаинтересовано.

„Двама господа“, можеше да означава само едно нещо.

Последва младия мъж по коридора, а стомахът му вече наистина завря. Мислите му препускаха. Чудеше се какво точно беше свършил последните няколко дни, че да идват да го търсят.

Коридорът наистина създаваше усещането, че си в църква — беше дълъг, с извита арка в края. Стъкленият офис на приемната беше точно до него. Отвън стояха двама мъже. По костюмите и обувките им личеше, че са ченгета.

Единият беше слаб и висок като прът за фасул, с къса, права коса, която сега беше доста рошава; приличаше на човек, който не е спал нормално от месеци. Другият беше черен, с бръсната глава — гола като метеорит. Спайсър смътно го познаваше отнякъде.

— Дарън Спайсър? — попита черният.

— Да.

Мъжът извади служебната си карта, но Спайсър не си направи труд да я огледа.

— Детектив-сержант Брансън от главно управление на полицията в Съсекс, а това е моят колега детектив Никол. Дали бихме могли да поговорим?

— Днес съм доста зает — отвърна Спайсър. — Но май ще мога да ви вместя.

— Много мило от твоя страна.

— Да, ами аз съм си мил. Особено с полицията. — Той кимна, подсмръкна и добави: — Така де.

Доброволецът отвори врата и ги покани да влязат.

Спайсър прекрачи в малка стая за срещи, в която имаше маса, шест стола и голям прозорец с витраж в дъното. Седна и двамата детективи се настаниха срещу него.

— Май сме се срещали вече, а, Дарън? — попита Брансън.

Спайсър се смръщи.

— Ми може. Изглеждате ми познат. Опитвам се да се сетя откъде.

— Аз те разпитвах преди три години, когато беше задържан за няколко кражби с взлом. Арестувахме те за грабеж и непристойно поведение. Вече спомняш ли си?

— О, да, просветна ми.

Той се ухили на детективите, но те не отвърнаха на усмивката. Мобилният на рошавия започна да звъни. Той погледна номера и тихо отговори.

— Сега не мога, ще ти звънна — промърмори и пъхна телефона в джоба си.

Брансън извади бележник и го отвори. Вгледа се в него за момент.

— Пуснали са те от затвора на двайсет и осми декември, нали така?

— Да, точно така.

— Искаме да поговорим с теб за действията ти оттогава.

Спайсър подсмръкна.

— Ами, работата е там, че не си водя дневник, нали ме разбирате. Нямам и секретарка.

— А, няма проблеми — отвърна рошавият и извади малка черна книжка. — Аз имам тук един календар. Този е за миналата година, а имам и друг — за тази. Ще ти помогнем с датите.

Много мило от ваша страна — отвърна Спайсър.

Нали затова сме тук — отзова се Ник Никол. — Да сме мили.

Да започнем с Бъдни вечер — започна Брансън. — Разбрах, че тогава са те пуснали за един ден от затвора със свободен режим „Форд Опън“, работил си по поддръжката в хотел „Метропол“, докато не са те освободили условно. Така ли е?

— Да.

— Кога за последно ходи в хотела?

Спайсър се замисли за миг.

— На Бъдни вечер.

— Ами на Нова година? — попита Глен Брансън. — Къде беше тогава?

Спайсър се почеса по носа, после пак подсмръкна.

— Ами поканиха ме да празнувам с кралското семейство в Сандрингам, но си казах, не, не мога да си губя времето с такива надувки…

— Я престани — сряза го Брансън. — Не забравяй, че си пуснат условно. Можем да проведем този разговор и по трудния начин. Сега караме по лесния. Но можем да те върнем в затвора и да си поговорим там. За нас не е проблем.

— Да поговорим тук — бързо отвърна Спайсър и отново подсмръкна.

— Да не си настинал? — попита Ник Никол.

Спайсър поклати глава.

Детективите се спогледаха и Брансън каза:

— Хубаво, та къде беше на Нова година?

Спайсър сложи длани на масата и се вгледа в пръстите си. Всичките му нокти бяха доста изгризани, както и кожичките около тях.

— Ами пих в „Невил“.

— В кръчмата „Невил“? — попита Ник Никол. — Онази до хиподрума, където се провеждат надбягвания с хрътки.

— Да, точно така, до кучетата.

— А някой видя ли те? — поинтересува се Брансън.

— Ами бях с едни мои… нали се сещате… познати. Мога да ви дам имена.

Ник Никол се обърна към колегата си.

— Може да проверим дали камерите покриват тоя район. Имам някакъв спомен, че е така.

Брансън си записа.

— Ако не са изтрили записите — повечето се пазят само седем дни. — Погледна към Спайсър и попита: — По кое време излезе от кръчмата?

Спайсър сви рамене.

— Не помня. Бях натряскан. Към един, един и половина, може би.

— А къде спа тази нощ? — попита Ник Никол.

— В хостела в Кемп Таун.

— Някой дали помни кога си се прибрал?

— Ами. Те по принцип не са способни да запомнят нищо.

— Как се прибра? — попита Брансън.

— Питаш дали шофьорът ме е взел с ролс-ройса, нали? Той го каза така невинно, че Глен едва се сдържа да не се ухили.

— Тогава сигурно шофьорът ти ще може да гарантира за теб?

Спайсър поклати глава.

— Може пък и да съм вървял пеша. С кракомобила. Брансън прелисти няколко страници назад в бележника си.

— Да минем към предишната седмица. Къде беше между шест вечерта и полунощ в четвъртък, осми януари?

Спайсър отговори бързо, сякаш вече знаеше какво ще го питат.

— А, ходих да гледам кучетата. Беше с вход свободен за дами. Стоях там до около седем и половина, после се върнах тук.

— На хиподрума ли? А коя е твоята кръчма, „Невил“?

— Да, една от кръчмите ми.

Брансън си отбеляза наум, че хиподрумът е на по-малко от петнайсет минути пеша от „Дроувуей“, където Рокси Пиърс беше изнасилена в четвъртък през нощта.

— Можеш ли да докажеш с нещо, че си бил там? Някакви талони от залози? Имаше ли някой с теб?

— Ами забих едно гадже. — Спайсър замълча.

— Как се казва? — попита Брансън.

— Ох, гледай какво нещо сега. Ами тя е омъжена. Съпругът ѝ беше заминал някъде онази нощ. Не мисля, че ще е много щастлива, ако почнете да я разпитвате.

— Ама ти си имал морал? — учуди се Брансън. — Да не би внезапно да си се сдобил със съвест?

Брансън си помисли, че е доста странно съвпадение, че и съпругът на Рокси Пиърс е бил извън града онази нощ.

— Не съм моралист, но не искам да ви давам името ѝ.

— Тогава ни дай друго доказателство, че си ходил там по това време.

Спайсър се вгледа в тях. Адски му се допуши.

— А дали може да ми кажете защо е всичко това?

— Заради няколко изнасилвания, извършени в този град. Разпитваме вероятни заподозрени, за да ги изключим.

— Значи съм заподозрян?

Брансън поклати глава.

— Не, но представляваш интерес, тъй като са те пуснали тъкмо по това време от затвора.

Не каза на Спайсър, че са го проверявали и за деветдесет и седма и деветдесет и осма и са установили, че е излязъл от затвора точно шест дни преди първото нападение на Мъжа с обувките.

— Да минем към вчерашния ден. Можеш ли да си припомниш къде беше между пет следобед и девет вечерта?

Спайсър беше сигурен, че лицето му пламна. Не му харесваше насоката на тези въпроси. Въпроси, на които не можеше да отговори. Да, можеше съвсем точно да им каже къде е бил в пет вчера следобед. Беше в една горичка зад къща на „Удланд Драйв“, така наречената Милионерска улица в Брайтън, и си купуваше кокаин от един тамошен жител. Съмняваше се, че ще доживее до следващия си рожден ден, ако спомене адреса на ченгетата.

— Бях на мач на „Албиън“. След това отидох с един познат да пийнем по нещо. До полицейския час тук де. Върнах се, вечерях и си легнах.

— Мачът беше кофти, нали? — попита Ник Никол.

— Да, вторият гол беше… — Спайсър вдигна ръце в отчаяние и отново подсмръкна.

— А твоят познат има ли си име? — попита Глен Брансън.

— Не. Абе нали се сещате, странна работа. Гледаш го навърта се наоколо, познаваш го от сума време — и все пак не му знаеш името. Пък не върви да го питаш, след като си пил с него десетина години, нали?

— Че защо не? — попита Никол.

Спайсър сви рамене.

Настъпи дълга тишина.

Брансън прехвърли страницата на бележника си.

— Тук заключват в осем и половина. Казаха ми, че си се прибрал в девет без петнайсет, говорел си завалено и зениците ти са били разширени. Имаш късмет, че не са те отпратили. Тук дрогата е забранена.

— Не съм взимал дрога, детектив, сър. — И подсмръкна отново.

— А, сигурен съм. Просто си понастинал, нали?

— Точно така трябва да е. Бая съм понастинал!

Брансън кимна.

— И се обзалагам, че още вярваш в Дядо Коледа, нали?

Спайсър го изгледа с лукава усмивка, не знаеше какво точно става.

— Дядо Коледа ли? Ами да. Защо не?

— Следващата година му напиши да ти донесе носна кърпа, мамка му.