Мъртва като теб

В настоящето 2

Сряда, 31 декември

Мад извика в металното нещо на високата тухлена стена:

— Такси!

После вратите се отвориха, ефектни врати от ковано желязо, боядисани в черно, със златни шипове по върха. Той се качи в бяло-зеленото си пежо и го вкара вътре. От двете му страни имаше храсти, но от непознат за него вид. Все още не беше изучил храстите. Само дърветата.

Мад беше на четирийсет и две. Носеше костюм със спретнато изгладена риза и внимателно подбрана вратовръзка. Обичаше да се облича добре за работа. Винаги се бръснеше, сресваше късата си тъмна коса напред, на малък перчем, и си слагаше дезодорант под мишниците. Знаеше, че е много важно да мирише добре. Винаги проверяваше ноктите на ръцете и краката си, преди да излезе от дома. Винаги навиваше часовника си. Винаги проверяваше телефона за съобщения. Но в него бяха запаметени само четири номера и само трима души имаха неговия номер, така че рядко получаваше съобщения.

Погледна часовника на таблото: 18,30. Добре. Още трийсет минути, преди да изпита нужда от чаша чай. Това беше много време. Термосът му беше на седалката до него.

В края алеята ставаше кръгова, с ниска стена в средата, обграждаща осветен в зелено фонтан. Мад зави внимателно около него, покрай четирикрилата гаражна врата и стената на огромната къща. Спря пред стълбите, водещи към входната врата. Тя беше голяма, внушителна и затворена.

Той започна да се ядосва. Не обичаше пътниците да не са излезли, защото никога не знаеше колко дълго ще трябва да чака. И трябваше да взима твърде много решения.

Дали да изгаси двигателя. И ако го изгаси, дали да изключи и фаровете? Но преди да изгаси двигателя, трябваше да провери някои неща. Горивото. Три четвърти резервоар. Маслото. Налягането нормално. Температурата. Температурата беше добра. Имаше толкова много неща за помнене в таксито. Включително да включи брояча, ако не излязат до пет минути. Но най-важното от всичко — да пие чай на всеки час, на всеки кръгъл час. Провери дали термосът е още там. Там беше.

Таксито всъщност не беше негово, принадлежеше на човек, когото познаваше. Мад беше нещо като помощник. Караше в часовете, когато собственикът на таксито не искаше да кара. Предимно през нощта. Някои нощи по-дълго от други. Тази беше новогодишната нощ. Щеше да е много дълга и той бе започнал рано. Но нямаше нищо против. Нощта беше хубава. Също като деня, само че по-тъмна.

Предната врата на къщата се отвори. Той се стегна и пое дълбоко дъх, както го бе учил терапевтът му. Всъщност не обичаше пътниците да се качват в таксито му и да нахлуват в пространството му — освен онези с хубави обувки. Но той трябваше да ги търпи, докато не ги откара където поискат, след това се отърваваше от тях и отново беше свободен.

Те вече излизаха. Мъжът беше висок и слаб, косата му бе пригладена назад, носеше смокинг с папийонка и държеше палтото си преметнато на ръката. Тя беше с някакъв кожен жакет, червената ѝ коса беше фризирана красиво и се спускаше около лицето ѝ. Изглеждаше красива, като прочута актриса, като онези на снимките във вестниците, които хората оставяха в таксито, или на звездите по телевизията, когато пристигат на премиери.

Но всъщност той не гледаше нея; гледаше обувките ѝ. Черен велур, три каишки на глезена, високи токчета с блестящ ръб на подметките.

— Добър вечер — каза мъжът и отвори вратата на таксито пред жената. — Хотел „Метропол“, моля.

— Хубави обувки — каза Мад на жената вместо отговор. — „Джими Чу“, нали?

Тя изписка от удоволствие.

— Да, прав сте. Такива са!

Той долови опияняващия ѝ аромат, но не каза нищо. „Оскар де ла Рента Интружън“. Харесваше го.

Запали двигателя и бързо мина наум през проверките. Брояч — включен. Предпазни колани. Вратите — затворени. На скорост. Ръчна спирачка–свалена. Не беше проверявал гумите, откакто бе оставил последния пътник, но пък това беше само преди половин час, тъй че сигурно си бяха наред. Поглед в огледалото. И тогава зърна отново лицето на жената. Определено беше красиво. Искаше му се пак да види обувките ѝ.

— Главният вход — каза мъжът.

Мад смяташе наум, докато караше обратно по алеята: 2,516 мили. Запомняше разстояния. Знаеше повечето разстояния в рамките на града, защото бе запомнил улиците. До хотел „Хилтън Брайтън Метропол“ имаше 4428 ярда, пресметна той отново; или 2,186 морски мили или 4,04847 километра, или 0,404847 шведски мили. Сметката щеше да е приблизително девет лири и двайсет пенса, зависи от трафика.

— Тоалетните в къщата ви с горно казанче ли са, или с долно? — попита той.

След няколко секунди тишина, докато Мад завиваше към шосето, мъжът хвърли поглед на жената, извъртя очи и каза:

— С долно казанче са. Защо?

— Колко тоалетни имате в къщата? Обзалагам са, че са много, нали? А?

— Достатъчно са — каза мъжът.

— Мога да ви кажа къде има хубава тоалетна с горно казанче — в Уортинг. Мога да ви заведа да видите, ако ви интересува. — В гласа му се усещаше надежда. — Наистина е добра. В обществените тоалетни, близо до кея.

— Не, благодаря. Не се интересувам.

Двойката се смълча.

Мад продължи да кара. Виждаше в огледалото лицата им, огрявани от уличните светлини.

— Обзалагам се, че имате бутон на казанчетата на вашите тоалетни — каза той.

— Имаме — отвърна мъжът. — Да. — После вдигна мобилния до ухото си и отговори на обаждане.

Мад го гледаше в огледалото, преди да улови погледа на жената.

— Носите пети номер, нали? За обувките.

— Да! Откъде знаете?

— Познавам. Винаги познавам. Аха.

— Виж ти! — възкликна тя.

Мад замълча. Вероятно беше говорил твърде много. Собственикът на таксито му беше казал, че има много оплаквания от неговото говорене. Каза, че на хората невинаги им се говори. Мад не искаше да изгуби работата си. Затова замълча. Замисли се за обувките на жената, докато се насочваше към крайбрежната улица на Брайтън и зави наляво. Вятърът веднага зашиба таксито. Трафикът беше натоварен и се движеха бавно. Но той беше прав за сметката.

Когато спря пред входа на хотел „Метропол“, броячът показваше девет лири и двайсет пенса.

Мъжът му даде десет лири и му каза да задържи рестото.

Мад ги гледаше как вървят към хотела. Гледаше как косата на жената се развява на вятъра. Гледаше как обувките „Джими Чу“ изчезват през въртящата се врата. Хубави обувки. Почувства въодушевление.

Беше развълнуван от нощта, която го очакваше.

Щеше да има още много обувки. Специални обувки за специална нощ.