Мъртва като теб

15

Събота, 3 януари

В дните след Нова година винаги е тихо. Това е краят на празниците, хората се връщат на работа, и то тази година по-бедни от предишната. Едва ли беше изненадващо, помисли си патрулен полицай Йън Ъпъртън от полицейския участък на Брайтън и Хоув Роуд, че нямаше много хора навън в този мразовит януарски съботен следобед, въпреки че разпродажбите бяха в разгара си.

Неговият колега, Тони Омотосо, беше зад волана на служебното беемве и се насочи на юг към крайбрежната улица, където зави надясно на светофара. Югозападният вятър, който идеше от Ламанша, блъскаше колата. Беше четири и половина следобед. Една последна обиколка над скалите, покрай дома за слепи военнослужещи „Сейнт Дънстан“ и училището „Родийн“ за богати момичета, после покрай крайбрежната и обратно в базата за чаша чай, където щяха да чакат да чуят по радиото, че смяната им е дошла.

Ъпъртън знаеше, че има дни, в които почти можеш да почувстваш електричеството във въздуха и разбираш, че нещо ще се случи. Но този следобед не чувстваше нищо. Очакваше с нетърпение да се прибере у дома, да види жена си и децата, да изведе кучето на разходка, после да прекара една спокойна вечер пред телевизора. Очакваше и следващите три дни, в които нямаше да е на работа.

Докато изкачваха хълма, където ограничението на скоростта до 30 мили в час отстъпи пред 50 мили в час, една малка мазда МХ-2 изрева покрай тях във външната лента с доста по-висока от указаната скорост.

— Тоя сляп ли е? — обади се Тони Омотосо.

Шофьорите обикновено набиваха спирачки, когато видеха полицейска патрулна кола и малцина смееха да я подминат, дори да караха с няколко мили в час под ограничението. Шофьорът на маздата или я беше откраднал, или беше идиот, или просто не ги беше видял. Но си беше трудна работа да не ги видиш, дори в сумрака, като се имаха предвид отличителната маркировка и огромните надписи „Полиция“ по цялата кола.

Задните светлини на маздата бързо се стапяха в далечината.

Омотосо натисна газта до дупка. Ъпъртън се наведе напред и включи светлините, сирената и бордовата камера, после дръпна предпазния колан на гърдите си. Шофирането на колегата му в режим преследване винаги го изнервяше.

Настигнаха бързо маздата и засякоха 75 мили в час, преди тя да намали на завоя. После, за тяхно удивление, тя отново ускори, и то рязко. Устройството на таблото, което автоматично засичаше номерата на колите пред тях и изпращаше информацията в компютъра с регистъра, остана тихо — това означаваше, че колата не е обявена за открадната и всичките ѝ документи са наред.

Този път радарът засече 81 мили в час.

— Време е да си поговорим — каза Ъпъртън.

Омотосо ускори и се залепи за маздата, като превключи няколко пъти фаровете. Това беше моментът, в който винаги се чудеха дали шофьорът отпред ще се опита да избяга, или ще прояви здрав разум и ще спре.

Маздата рязко наби спирачки и левият мигач започна да свети, когато отби встрани от пътя. От силуета, който виждаха през задното стъкло, изглеждаше, че вътре има само един човек — жена. Тя погледна притеснено през рамо към тях.

Ъпъртън изключи сирената, остави сините примигващи светлини и включи аварийните. После слезе от колата и като наведе глава срещу вятъра, тръгна да заобиколи маздата към вратата на шофьора. Все пак не изпускаше от поглед колите, които преминаваха по шосето зад тях.

Жената свали отчасти прозореца и се вгледа нервно в него. Беше в началото на четирийсетте, предположи той, с накъдрена коса и доста строго, но не и непривлекателно лице. Явно беше сложила червилото си набързо, а гримът на очите ѝ се беше разтекъл — сякаш бе плакала.

— Съжалявам, полицай — каза тя, гласът ѝ звучеше напрегнато и леко сливаше думите. — Май че карах доста бързо.

Ъпъртън приклекна, за да я огледа отблизо и да усети дъха ѝ. Но нямаше нужда да го прави. Ако запалеше клечка кибрит, вероятно от устата ѝ щяха да излетят пламъци. Освен това в колата се усещаше и силна миризма на цигарен дим.

— Проблеми със зрението ли имате, мадам?

— Не, защо… Преглеждам редовно очите си. Зрението ми е идеално.

— Значи винаги подминавате полицейски коли с висока скорост, така ли?

— О, боже, така ли направих? Не ви видях! Съжалявам. Току-що се скарах с бившия си съпруг — имаме общ бизнес, нали разбирате. И аз…

— Пихте ли, госпожо?

— Само чаша вино — на обед. Една малка чашка.

Но миришеше така, сякаш бе изпила цяла бутилка бренди.

— Бихте ли изключили двигателя, госпожо, и слезте от колата. Ще ви помоля да направим тест с дрегер.

— Нали няма да ме арестувате, полицай? — започна да завалва още повече тя. — Разберете, имам нужда от колата за работата. Вече имам няколко акта.

Нищо чудно, помисли си той.

Тя откопча колана и слезе от колата. Ъпъртън трябваше да я спре с ръка, за да не връхлети право на шосето. Нямаше нужда да я кара да духа в дрегера. Просто можеше да го подържи на двайсетина метра от нея и той щеше да отчете показания извън скалата.