Мъртва като теб

В настоящето 37

Петък, 9 януари

В Първа оперативна зала, по-голямата от двете оперативни зали в Съсекс Хаус, цареше атмосфера на целеустременост, която Рой Грейс винаги бе смятал за енергизираща.

Разположена в центъра на отдела за тежки престъпления на главното управление, залата би изглеждала на страничния наблюдател като голям административен офис. Имаше кремави стени, функционален сив килим, машина за вода и няколко големи бели дъски по стените. Прозорците бяха високо, с постоянно затворени капаци, сякаш за да попречат на работещите в залата да загубят и секунда от времето си, като погледнат навън.

Но за Рой Грейс това беше много повече от зала. Първа оперативна зала беше самият нервен център на настоящото разследване, както и при предишните, които бе провеждал в нея. За Грейс тук цареше почти свещена атмосфера. Много от най-лошите престъпления, извършени в Съсекс през последното десетилетие, бяха разрешени и извършителите бяха арестувани благодарение на работата на детективите в тази зала.

Червени, сини и зелени драскулки с маркер по белите дъски във всеки офис в света на търговията щяха да означават цифри, продажбени цели, пазарни територии. Тук обаче имаше хронология на престъпления, родословно дърво на жертви и заподозрени, както и фотографии и друга ключова информация. Когато направеха фоторобот на извършител, той също се озоваваше на дъска.

Мястото внушаваше на всички усещане за целеустременост, за надпревара с времето и освен по време на срещите, нямаше много възможности за празни приказки между колеги, както обикновено се случваше в полицейските управления.

Единствената фриволност беше ксерокопирана картинка на дебела синя риба от филма „Търсенето на Немо“, закачена от Глен Брансън от вътрешната страна на вратата. В управлението на Съсекс бе станало традиция да избират по някоя смешна картинка за всяка операция. Тя внасяше известно облекчение от ужасите, с които екипът си имаше работа, и това беше приносът на запаления киноман към операция „Риба меч“.

Имаше още три други центрове за разследване на тежки престъпления в околността, които се помещаваха в подобни зали, даже последната беше изградена специално за тази цел в Истборн. Но тази тук беше по-удобна за Рой Грейс и беше на подходящо място, защото двете престъпления, които разследваше, се бяха случили само на две мили оттук.

Грейс бе забелязал, че в живота има повтарящи се модели, и му се струваше, че напоследък разследва все престъпления, случили се — или пък разкрити — в петък, а това означаваше, че за него и колегите му уикендът няма да се състои.

Беше решил да излезе на вечеря с Клео и една от най-старите ѝ приятелки утре вечер — Клео искаше да го покаже, както закачливо се изрази. Той очакваше с нетърпение да надникне в поредното кътче от живота на жената, която толкова много обичаше и за която знаеше толкова малко. Но сега всичко беше отишло по дяволите.

За щастие, за разлика от Санди, която никога не разбираше и се вбесяваше от закъсненията му, Клео също често беше дежурна и на повикване и се налагаше да излиза по всяко време, за да прибира покойници. А това я правеше доста по-съчувствена — макар и невинаги напълно опрощаваща.

В началото на всяко разследване на тежко престъпление имаше етапи, при които всичко друго незабавно биваше зарязвано. Първата задача на помощника на старшия разследващ офицер бе да поднови дневника на завеждащия информационното бюро.

Течеше първото денонощие след престъплението, а то беше най-критично. Трябваше да се обезопаси местопрестъплението, за да се съхранят уликите. По това време извършителят беше най-напрегнат, в червена мъгла, както се наричаше състоянието, в което изпадаха хората веднага след като са извършили сериозно престъпление. А в това състояние можеше да действат хаотично, да карат хаотично. Можеше да се появят надеждни свидетели, които все още добре си спомнят видяното, и имаше шанс да се свържат с тях чрез местната преса и медиите. А всички камери по улиците в някакъв разумен радиус щяха да съдържат снимки на въпросните изминали двайсет и четири часа.

Грейс погледна към бележките, напечатани от помощника му. Те лежаха в току-що създадения дневник на случая.

— Шест и трийсет в петък, девети януари — зачете той. — Това е първият брифинг по операция „Риба меч“.

Компютърната система на полицията в Съсекс избираше случайни имена за операциите, като повечето нямаха нищо общо със самия случай. Но Грейс си помисли вяло, че сега им се е паднало доста подходящо — рибите бяха хлъзгави създания.

Беше доволен, че всички освен един от ключовите членове на отдела за тежки престъпления, които бе искал в сърцето на своя екип, бяха на разположение. До бюрото с него се бяха настанили детектив Ник Никол, все още с помътен поглед, защото наскоро бе станал баща, детектив Ема-Джейн Бутууд, много ефективната детектив-сержант Бела Мой, с отворена кутия бонбони пред нея, войнственият детектив-сержант Норман Потинг и приятелят и протеже на Грейс — детектив-сержант Глен Брансън. Липсваше детектив-сержант Гай Бачълър, който беше в годишен отпуск. Заместваше го детектив, с когото Грейс бе работил навремето и от когото беше много впечатлен — Майкъл Форман. Той беше слаб, малко властен мъж, с намазана с гел тъмна коса. Излъчваше някакво спокойствие, което караше хората да се обръщат към него, въпреки че не той беше старшият офицер. През изминалата година, временно повишен в действащ сержант, Форман бе работил в екип на регионалното разузнаване. Сега бе отново в Съсекс Хаус, със стария си чин, но Грейс не смяташе, че ще мине много време, преди да го повишат в пълноправен сержант. И без съмнение нямаше да спре дотам.

Сред хората на Грейс беше и полицейският анализатор Джон Блек, кротък, прошарен мъж, който приличаше на обикновен счетоводител. Там беше и детектив Дон Тротман, служител по опазване на обществеността, който трябваше да проверява в междуведомствената база данни дали наскоро от затвора са освободени сексуални престъпници, които отговарят на профила на извършителя.

Нова в екипа беше анализаторът Елън Зорати, която щеше да работи в тясна връзка с брайтънския отдел и полицейския анализатор, като проверява в полицейската база данни на извършените престъпления и на Отдела за анализ на тежки престъпления. Освен това работеше и по инструкции на Грейс.

Нова беше и една жена, която отговаряше за връзките с обществеността — Сю Флийт. Тя беше от подновения полицейски екип за връзки с обществеността. Приятна трийсет и две годишна червенокоска, която беше доверен и обичан член на Централното полицейско управление в Брайтън.

Заместваше Денис Понд, бивш журналист, който не се разбираше добре с много от полицаите, включително и със самия Грейс.

Грейс искаше Сю Флийт да присъства, за да организира веднага медийна стратегия. Тя трябваше да осигури бърз обществен отклик, който да помогне за откриването на извършителя, както и да предупреди жените за потенциалните опасности, пред които са изправени, като в същото време не създаде паника в града. Това беше деликатен баланс и сигурно тежка задача за нея.

— Преди да започнем — каза Грейс, — искам да ви напомня за някои статистически данни. В Съсекс имаме добра статистика за разкриването на убийства — през последното десетилетие са разрешени деветдесет и осем процента от случаите. Но при случаите на изнасилване изоставаме — в национален мащаб разкриваемостта е четири процента, а при нас — два. Това е неприемливо.

— Смяташ ли, че това се дължи на нагласата на някои от полицейските служители? — попита Норман Потинг. Беше облечен с вечното си овехтяло сако от туид, което вонеше на цигарен дим. Според Грейс с него той приличаше повече на застаряващ учител по география, отколкото на детектив. — Или пък на това, че някои жертви не са надеждни свидетели — поради някакви техни причини?

— Техни причини ли, Норман? Като например, че старата нагласа на някои полицейски служители е, че изнасилените жени са си го изпросили? Това ли имаш предвид?

Потинг изсумтя, не особено любезно.

— За бога, на коя планета живееш? — озъби му се Бела Мой, която никога не го беше харесвала. — Да не падаш от Марс?

Потинг сви помирително рамене и измърмори нещо едва чуто, сякаш не беше достатъчно убеден в това, което искаше да каже, за да го произнесе на висок глас:

— Знаем, че някои жени крещят, че са изнасилени, от чувство за вина, не е ли така? Това те кара да се зачудиш.

— И ти се чудиш, така ли? — не се предаваше Бела.

Грейс се втренчи в Потинг, не вярваше на ушите си.

Беше толкова бесен, че едва се сдържа да не го изрита от екипа на секундата. Беше започнал да си мисли, че е направил грешка с привличането на този нетактичен мъж в такъв деликатен случай. Норман Потинг беше добър полицай, с множество детективски умения, които, за нещастие, не съответстваха на социалните му такива. Емоционалната интелигентност беше една от най-важните качества на добрия детектив. По скалата от едно до сто Потинг варираше някъде около нулата, по преценка на Грейс. И все пак можеше да бъде адски ефективен. Понякога.

— Искаш ли да останеш в разследването, Норман? — попита го Грейс.

— Да, шефе, искам. Мисля, че мога да допринеса.

— Наистина ли? — отвърна рязко Грейс. — Тогава нека изясним нещо още в самото начало. — Той огледа всички и добави: — Мразя изнасилвачите, колкото мразя и убийците. Изнасилвачите унищожават живота на жертвите си. Без значение дали извършителят е непознат или познат, на когото жертвата е вярвала. Няма и значение дали жертвата е жена или мъж. Ясно ли е? Но в този момент си имаме работа с нападение над жена, което е по-честият случай.

Той посочи Норман Потинг и добави:

— Да те изнасилят е като да претърпиш тежка катастрофа, след която оставаш инвалид за цял живот. Както си е живяла нормално и спокойно, изведнъж животът на тази жена е разбит и тя е погълната от ужас, кошмари и недоверие. Без значение колко помощ ѝ се оказва, тя никога вече няма да бъде същата. Никога няма да води отново онова, което наричаме нормален живот. Разбираш ли какво говоря, Норман? Някои от изнасилените жени се осакатяват сами. Раздират вагината си с домакинска тел или я заливат с белина, защото се опитват да се отърват от случилото се. И това е само малка част от онова, което изпитват. Разбираш ли ме? — Огледа се и добави: — Всички разбират ли ме?

— Да, шефе — измърмори Потинг. — Съжалявам. Не исках да се покажа безчувствен.

— Нима човек с толкова провалени бракове като теб знае значението на думата „безчувствен“? — попита Бела Мой, като гневно грабна един бонбон от кутията, хвърли го в устата си и го сдъвка.

— Стига, Бела, благодаря ти — каза Грейс. — Мисля, че Норман ме разбра добре.

Потинг се втренчи в бележника си. Лицето му беше почервеняло като цвекло. Кимна дисциплинирано.

Грейс отново погледна към бележките си.

— Имаме още един деликатен въпрос. Главният началник, заместник-главният началник и двама помощник-началници на полицията са били на същото парти в хотел „Метропол“ в новогодишната нощ. Там е била и жертвата, Никола Тейлър.

Настъпи тишина, всички смилаха чутото.

— Да не искаш да кажеш, че това ги прави заподозрени, шефе? — попита Майкъл Форман.

— Всеки, който е бил в хотела, е заподозрян, но мисля, че предпочитам да ги наричаме свидетели, които ще бъдат изключени по време на разследването — отвърна Грейс. — Те ще бъдат разпитани заедно с всички останали. Има ли доброволци?

Никой не вдигна ръка.

Грейс се ухили.

— Изглежда, ще трябва аз да възложа тази задача на някого от вас. Може да се окаже добра възможност да ви забележат за повишение, или пък да прецакат кариерата ви завинаги.

Появиха се една-две смутени усмивки.

— Вероятно бих могла да препоръчам нашия голям разбирач, Норман Потинг — обади се Бела Мой.

Последва кикот.

— Ще се заема с удоволствие — отвърна Потинг.

Грейс реши, че Потинг е последният човек в тази стая, на когото би възложил подобна задача. Записа нещо в дневника по случая и пак се вгледа в бележките си от срещата.

— За осем дни имаме две изнасилвания от непознат, с достатъчно прилики в начина на действие, за да предположим за момента, че извършителят е един и същ — продължи той. — Този хубостник е накарал и двете жертви да мастурбират с една от обувките си, после е проникнал в тях анално с токчето, накрая ги е насилил сам. От онова, което успяхме да установим — а втората жертва засега не дава много информация, — той не е могъл да получи ерекция. Това може да се дължи на преждевременна еякулация или на сексуална дисфункция. Има една значима разлика в начина на действие. През деветдесет и седма Мъжа с обувките взимаше само едната обувка и бикините на жертвите. В „Метропол“ изнасилвачът е отнесъл всичките дрехи на Никола Тейлър, включително и двете обувки. При Рокси Пиърс е взел само обувките.

Той замълча и погледна отново бележките си, неколцина от екипа също си водеха такива.

— Нашият извършител явно е наясно с криминалистиката. Във всеки случай е носел черна качулка и хирургически ръкавици и е използвал презерватив. Освен това е избръснал тялото си или пък по принцип няма окосмяване. Описват го по-скоро като дребен или среден на ръст, слаб, с тънък глас, без акцент.

Потинг вдигна ръка и Грейс му кимна.

— Шефе, с теб работихме по операция „Залез“, по случая с изчезналата жена през деветдесет и седма, който може би беше свързан с подобен случай тогава, на Мъжа с обувките, операция „Худини“. Смяташ ли, че е възможна връзка?

— Като изключим несъответствието в трофеите, които взима, начинът на действие на Мъжа с обувките е твърде подобен на начина на действие на сегашния извършител. — Грейс кимна към Елън Зорати. — Ето затова поканих Елън.

Управлението на Съсекс разполагаше с четирийсет анализатори. Само двама от тях бяха мъже и повечето имаха и диплома по социология. Елън Зорати беше много умна жена на двайсет и осем години, с тъмна коса до раменете, оформена дръзко и модерно. Днес беше облечена елегантно, с бяла блуза, черна пола и чорапогащи на черни и бели райета.

Тя щеше да поема двайсет и четири часови смени с още един анализатор и щеше да има изключително важна роля идните дни. Щяха да изготвят профили на жертвите, като снабдяват екипа с информация за семейното им положение, начина на живот и приятелите им. Щяха да ги проучат също така подробно, както и заподозрените.

Допълнителна и възможно важна информация можеше да постъпи от техническия отдел на приземния етаж. Там анализираха данните от мобилните телефони и компютрите на двете жертви. Те щяха да проучат всички разговори и съобщения, изпратени и получени от двете жени, от информацията от телефоните им и от телефонните компании. Щяха да прегледат имейлите и всички чатове, в които се бяха включвали. Адресите. Уебсайтовете, които са посещавали. Ако имаха някакви електронни тайни, екипът на Грейс скоро щеше да ги узнае.

Освен това техническият отдел беше наел и следовател „под прикритие“ в интернет, за да влиза в чатове за фетишисти — обувки, крака. Там той завързваше разговор с други посетители, с надеждата да открие някои по-крайни във възгледите си.

— Мислиш ли, че може да е имитатор, Елън? — попита я Майкъл Форман. — Или същият извършител от деветдесет и седма?

— Започнах работа по сравнителен анализ — отвърна тя.

— Едно от най-важните обстоятелства, които са скрити от пресата и обществеността по операция „Худини“, беше начинът на действие на извършителя. Твърде рано е да кажа нещо по-определено, но от онова, което имам дотук — а още сме съвсем в началото, — изглежда вероятно да е същият извършител.

— А знаем ли защо Мъжа с обувките е спрял да напада? — попита Ема-Джейн Бутууд.

— От операция „Худини“ знаем само, че спря след изчезването на Рейчъл Райън, вероятно шестата му жертва — отвърна Грейс. — Аз работих по нейния случай, който все още е отворен. Нямахме никакви доказателства — дори следи, — че тя е жертва, но пък се вписваше в модела.

— Който е? — попита Майкъл Форман.

— Беше си купила скъпи обувки от магазин в Брайтън около седмица преди да изчезне. Всяка от жертвите на Мъжа с обувките си е купила скъпи обувки малко преди да бъде нападната. Едната линия на разследване по онова време беше да разпитаме клиенти на магазини за обувки от Брайтън и Хоув. Но не стигнахме доникъде.

— Прегледахте ли камерите? — попита Бела Мой.

— Да — отвърна Грейс. — Но качеството не беше добро, а и тогава камерите в града не бяха толкова много като сега.

— Е, какви са теориите, защо Мъжа с обувките е спрял с нападенията? — попита Майкъл Форман.

— Не знаем. Профайлърът — поведенческият анализатор — навремето, Джулиус Праудфут, ни каза, че може да се е преместил в друга страна или отвъд океана. Или може да е влязъл в затвора по друго обвинение. Или пък е умрял. Възможно е да е започнал връзка, която задоволява нуждите му.

— Ако това е същият човек, защо ще спре за дванайсет години и после ще започне пак? — попита Бела Мой. — И то с малко по-различен начин на действие?

— Праудфут не смята за особено важна разликата в трофеите от деветдесет и седма и сега. Интересува се повече от общата прилика в начина на действие. Според него може да има много обяснения защо някой започва или възобновява престъпления. Ако това е Мъжа с обувките, може просто да се е върнал в района. Решил е, че е минало достатъчно време. Или връзката му се е променила и вече не задоволява желанията му. Или пък е излязъл от затвора, където е бил по друго обвинение.

— Много сериозно ще е, щом е лежал дванайсет години — каза Глен Брансън.

— И лесно за научаване — каза Грейс. После се обърна към Елън Зорати. — Елън, откри ли други случаи на изнасилване с подобен начин на действие в страната? Или пък някой да е бил в затвора за дванайсет години?

— Нищо не съответства на Мъжа с обувките, освен един в Лестър, казва се Джеймс Лойд, който изнасилвал жени и им взимал обувките. Излежава доживотна. Проверих всичките му престъпления и го елиминирах. Бил е в Лестър по време на нападенията в Брайтън и имам потвърждение, че в момента е в затвора. — Тя замълча и погледна бележките си. — Направих списък на сексуалните престъпници, които са влезли в затвора не по-рано от януари деветдесет и осма и са пуснати преди края на миналата година.

— Благодаря, Елън, това много ни помага — каза Грейс. После се обърна към целия екип. — Фактите говорят, че голям процент от изнасилвачите започват с по-дребни престъпления. Притискат се към непознати жени, мастурбират на публични места. Такива неща. Твърде възможно е нашият нападател да е бил арестуван за по-дребно престъпление, когато е бил по-млад. Помолих Елън да провери местната и националната полицейска база данни за извършители на престъпления, които се вписват в нашата времева рамка, преди да започнат изнасилванията през деветдесет и седма — и в периода между тях. Например да провери за грабежи или непристойно поведение в магазин за дамски обувки. Искам да разпитате всяка проститутка или клубове за садо-мазо във въпросния регион, дали са имали клиенти с фетиш обувки или стъпала.

Обърна се към Глен Брансън и продължи:

— В тази връзка детектив Брансън проучи доклада на доктор Праудфут по случая на Мъжа с обувките. Е, какво имаш за нас, Глен?

— Това си е направо цял том! — Глен взе една доста дебела папка. — Двеста осемдесет и две страници поведенчески анализ. Имах време да го изчета само набързо, тъй като шефът ми го даде едва днес сутринта, но открих нещо много интересно. Има пет докладвани изнасилвания, които се свързват директно с Мъжа с обувките, но доктор Праудфут смята, че вероятно е извършил още много, които не са докладвани.

Той спря за момент.

— Много жертви на изнасилване са така травмирани, че не искат да съобщят за случилото се. Но има нещо наистина много интересно: първото от докладваните изнасилвания на Мъжа с обувките, пред деветдесет и седма, се е случило в гранд хотела, след бала за Хелоуин. Примамил е жена в една стая. Не ви ли звучи познато?

Настъпи неловка тишина. Гранд хотелът беше точно до „Метропол“.

— Има и още — продължи Брансън. — Стаята в грандхотела е била наета на името на жена — Марша Морис. Платила е в брой, но не е открита навремето.

Грейс слушаше мълчаливо и мислеше. Стаята в „Метропол“, където бе изнасилена Никола Тейлър, беше наета от жена, според управителя на хотела. Казваше се Марша Морис. Беше платила в брой. Адресът, който беше оставила, беше фалшив.

— Някой добре се забавлява — каза Ник Никол.

— Това означава ли, че е същият извършител, или имитатор с извратено чувство за хумор? — попита Ема-Джейн Бутууд.

— Тази информация обявявана ли е публично? — попита Майкъл Форман.

Грейс поклати глава.

— Не, името „Марша Морис“ никога не е оповестявано.

— Дори в „Аргус“?

— Особено в „Аргус“. — Грейс кимна на Брансън да продължи.

— Става още по-интересно — каза детективът. — Друга от жертвите е изнасилена в дома си, на „Хоув Парк Роуд“, точно две седмици по-късно.

— Много луксозен адрес — отбеляза Майкъл Форман.

— Много — съгласи се Грейс.

Брансън продължи:

— Следващата жертва на Мъжа с обувките е изнасилена на брега, под пристана Палас. Следващата е на паркинг на Чърчил Скуеър. Последната — ако шефът е прав — е нападната на път за дома ѝ в нощта преди Коледа, след като е купонясвала с приятелки.

— Е, и какво означава това, Глен? — попита Бела. — Ще трябва ли да наблюдаваме по-добре паркингите тази седмица.

— Не, не е това, Бела — обади се Грейс. — Няма да позволим да се стигне дотам.

Той се усмихна уверено на хората си. Но всъщност не се чувстваше чак толкова уверен.