Мъртва като теб

57

Понеделник, 27 януари

Основната зала можеше да побере по три разследващи екипа едновременно. Но бързо разрастващият се екип на Рой Грейс по операция „Риба меч“ се нуждаеше от цялото пространство. За щастие той се разбираше добре с главния служител по поддръжката Тони Кейс, който отговаряше за четирите сгради в окръга.

Кейс любезно премести единственото друго разследване на тежко престъпление в Съсекс Хаус в момента — убийство на улицата посред нощ, но жертвата още не беше идентифицирана — в по-малката зала в дъното на коридора.

Въпреки че вчера Грейс беше провел два брифинга, неколцина от екипа му бяха навън по задачи. Затова той искаше пълно присъствие тази сутрин.

Седна на свободното място пред една от работните станции и постави календара и полицейския дневник пред себе си. До тях сложи третата чаша кафе за деня, засега. Клео постоянно го упрекваше заради количествата кафе, които изпиваше, но след ранната му среща с шефа, която макар и приятна, беше напрегната, той имаше нужда от още един прием на кофеин.

Залата не беше ремонтирана или премебелирана от години, но винаги имаше някаква стерилна, леко успокояваща миризма, с каквато се отличаваха модерните офиси. Не беше така в полицейските управления преди забраната за тютюнопушене, помисли си Рой. Тогава почти навсякъде вонеше на цигари и всичко тънеше в неизменната сива мъгла. Но пък това им придаваше атмосфера, която донякъде му липсваше. Всичко в живота бе започнало да става твърде стерилно.

Той кимаше за поздрав на членовете на екипа си, когато те започнаха да влизат в залата. И всички, включително на Глен Брансън, който явно бе зает с още една от безкрайните кавги с жена си, говореха по телефоните си.

— Добро утро, старче — поздрави го Брансън, когато приключи разговора. Прибра телефона в джоба си, плесна се по бръснатото теме и се смръщи.

— Какво става? — намръщи се в отговор Грейс.

— Нямаш гел. Да не си го забравил?

— Ами имах среща с новия шеф и реших, че трябва да съм малко по-консервативен.

Брансън, който бе дал на Рой Грейс модерния гел преди няколко месеца, поклати глава.

— Знаеш ли какво? Понякога ми е жал за теб. Ако аз бях новият шеф, щях да харесвам модерни служители — не такива, които приличат на дядо ми.

— Майната ти! — ухили се Грейс. После се прозя.

— Ето, виждаш ли! — възторгна се Брансън. — Това по ти отива на възрастта. Още не си за изхвърляне.

— Много смешно. Виж, трябва да се концентрирам за няколко минути. Става ли?

— Знаеш ли на кого ми приличаш? — попита Брансън, без да обръща внимание а думите му.

— На Джордж Клуни? Даниъл Крейг?

— Не. На Брад Пит.

За миг Грейс изглеждаше поласкан, но после детективът добави:

— Ама в „Бенджамин Бътън“ — когато е на сто години и още не е почнал да се подмладява.

Грейс поклати глава, като потисна усмивката си и още една прозявка. Всички нормални хора мразеха понеделниците. Но най-нормалните от тях поне започваха седмицата отпочинали и свежи. Той беше прекарал цяла неделя в работа. Първо ходи до пристана, после до стаичката за поддръжка на влакчето на ужасите, където беше изнасилена и сериозно наранена Манди Торп, а след това я посети и в окръжната болница, където беше под полицейска охрана. Въпреки тежката травма на главата, младата жена бе успяла да даде подробни първоначални показания на служителката, прикрепена към нея, която пък бе предала информацията на него.

Той самият също се чувстваше травмиран от натиска да разреши тези случаи и да осъществи арест. И за да стане положението още по-тежко, главният криминален репортер на „Аргус“, Кевин Спинела, бе оставил три съобщения на мобилния му с молба да се обади спешно. Грейс знаеше, че ако иска основният местен вестник да му сътрудничи в това разследване с нещо повече от сензационно заглавие в утрешния брой, ще трябва да се отнася внимателно със Спинела. А това означаваше да му даде ексклузивен достъп и нещо повече от информацията, която щеше да оповести на обедната пресконференция — а в момента нямаше какво да му каже. Поне не и нещо, което искаше да бъде оповестявано.

Обади се на репортера и се свърза направо с гласовата му поща. Остави съобщение с молба да дойде в управлението десет минути преди пресконференцията. Щеше да измисли какво да му каже.

А един ден трябваше да измисли и подходящ капан. Някой от полицията редовно снасяше информация на Спинела. Грейс беше сигурен, че същият този човек е снасял на дръзкия млад репортер информация за всяко тежко престъпление през изминалата година, и то само минути след като полицията се появяваше на местопрестъплението. Трябваше да е някой от телефонния център или от техническия отдел, който имаше достъп до текущите данни. Можеше и да е детектив, въпреки че Грейс се съмняваше в това, защото изтичаше информация за всяко тежко престъпление, а никой детектив не можеше да се сдобие с такава на толкова ранен етап, освен за случая, по който работеше.

Единственото хубаво нещо беше, че Кевин Спинела беше доста схватлив репортер, с когото полицията добре се спогаждаше. Засега вадеха късмет, но може би някой ден той нямаше да е там и някой не така разбран щеше да нанесе големи вреди.

— Проклетите „Албиън“ — какво става с този отбор? — влезе наперено Майкъл Форман, облечен елегантно, както винаги, с лъскави черни обувки.

На ранните етапи от всяко разследване детективите носеха костюми, защото не се знаеше кога ще се наложи да излязат да разпитат някого — особено близките на жертвата, към които трябваше да се отнасят с уважение. Но имаше и полицаи като Форман, които винаги се обличаха така.

— Ами вторият гол! — обади се развълнувано Ник Никол, който обикновено говореше тихо, но сега дори размаха юмруци във въздуха. — Ама на какво прилича това?

— Да, така е, аз съм за „Челси“ — каза анализаторът Джон Блек. — Отдавна се отказах от „Албиън“. В деня, когато си тръгнаха от „Голдстоун Граунд“.

— Но когато се преместиха на новия стадион, задобряха, нали! — каза Майкъл Форман. — Дай им време да свикнат, ще си върнат старата слава.

— Голяма слава, няма що — избуча Норман Потинг, който се довлече последен, като клатеше глава и димеше с лулата си.

Тръшна се тежко на стола срещу Грейс.

— Съжалявам, че закъснях, Рой. Жени! Нали ти казвам, дойде ми до гуша. Няма да се женя отново. Това е.

— Половината от женското население на кралството ще е много облекчено да чуе това — измърмори Бела Мой, но достатъчно силно, за да я чуят всички.

Потинг не ѝ обърна внимание, а се вгледа мрачно в Грейс.

— Сещаш ли се за оня разговор преди Коледа, Рой?

Грейс кимна, не искаше да се разсейва с поредното от бедствията в любовния живот на детектив-сержанта.

— За мен ще е удоволствие да почерпя от твоята мъдрост по някое време следващата седмица, ако нямаш нищо против. Когато ти се отвори свободна минута.

„Когато ми се отвори свободна минута, ще поспя“, помисли си изморено Грейс. Но кимна на Потинг и каза:

— Разбира се, Норман.

Въпреки че Потинг често го дразнеше, той изпитваше и съжаление към него. Потинг беше останал в полицията доста след възрастта за пенсиониране, защото, както Грейс предполагаше, работата беше целият му живот и му даваше смисъл.

Последен в залата влезе доктор Джулиус Праудфут. На рамото му висеше мъжка чанта от щавена кожа. Криминалният психолог — или както ги наричаха сега „поведенчески анализатор“ — беше работил по много важни случаи през последните двайсет години, включително и по случаите на Мъжа с обувките. От десет години насам се беше превърнал в нещо като знаменитост благодарение на медиите и печелеше добре от публикации. Четирите му автобиографични книги, които описваха кариерата му, го превръщаха в главно действащо лице при разкриването на много от най-тежките престъпления в кралството.

Доста полицаи с дълъг стаж говореха, че книгите му трябва да се продават като художествена литература, а не по рафтовете за документалистика. Те смятаха, че той си приписва несъществуващи заслуги в много от случаите, в които всъщност е изиграл незначителна роля — и то невинаги успешна.

Грейс беше съгласен с тях, но чувстваше, че операция „Риба меч“ се нуждае от Праудфут заради работата му по операция „Худини“, или случаите на Мъжа с обувките. Психологът беше остарял за двайсетте години, през които не се бяха виждали, и беше трупнал доста килца, помисли си Грейс, докато го представяше на екипа си. После се върна към дневния ред.

— Първо, искам да ви благодаря, че работихте през уикенда. Второ, с радост ви съобщавам, че нямаме забележки от Отдела за оценка. Засега са доволни от всички аспекти на разследването ни. — Той погледна бързо бележника си. — Добре, сега е осем и половина, понеделник, дванайсети януари. Това е шестият ни брифинг по операция „Риба меч“, разследването на изнасилването от непознат на Никола Тейлър и Рокси Пиърс, и може би на трета жертва — госпожица Манди Торп.

Той посочи към една от белите дъски, на които беше закачено детайлно описание на трите жени. Но беше решил, че ще е неуважително към тях, ако изложи и снимките им.

— Който иска да види снимки на жертвите, може да го направи.

Праудфут вдигна ръка и размаха дебелите си пръсти.

— Извинявай, Рой, защо казваш „може би“ за третата жертва? Не мисля, че има голямо съмнение относно Манди Торп, ако съдя по данните за случая.

Грейс погледна към бюрото, зад което седеше Праудфут.

— Начинът на действие се различава значително — отвърна той. — Но ще стигна до това по-късно, ако нямаш нищо против — то е в дневния ред.

Праудфуд отвори и затвори няколко пъти пълните си устнички и фиксира малките си като мъниста очи в Грейс, явно недоволен, че са го сложили на мястото му.

Грейс продължи:

— Първо, искам да направя преглед на прогреса ни по случая с Никола Тейлър в новогодишната нощ и с Рокси Пиърс миналия четвъртък. Имаме шестстотин и деветдесет възможни заподозрени за момента. В това число влизат хората от персонала на хотел „Метропол“, гостите, отседнали там онази нощ, плюс посетителите на партито, сред които, както всички знаем, висши полицейски служители. Имаме и няколко имена, които идват от обаждания на граждани. Както до нас, така и до „Ловци на престъпници“8. За момента заподозрени са и всички регистрирани сексуални престъпници в Брайтън и Хоув. Както и перверзниците, които са се обаждали в магазините за обувки в Брайтън и са проследени по телефонните разпечатки.

Той отпи от кафето.

— Но един заподозрян от списъка е особено интересен. Местен обирджия рецидивист и дребен търговец на наркотици. Дарън Спайсър. Мисля, че е познат на доста от вас.

— Това лайно ли! — възкликна Норман Потинг. — Закопчах го преди двайсет години. Беше обрал няколко къщи по „Шърли Драйв“ и „Удланд Драйв“.

— И още сто седемдесет и три преди това — обади се анализаторката, Елън Зорати. — Истински чаровник. Пуснат е условно след присъда за нападение над жена в една къща на „Хил Броу“, в която проникнал за обир. Опитал да я погушка.

Което за нещастие е обичаен модел — каза Грейс, като погледна Праудфут. — Обирджии, които се превръщат в изнасилвачи.

— Точно така — отвърна Праудфут, който видя шанса си. — Ами да, започват с проникване в домовете, после ескалират към проникване във всяка жена, която заварят в къщата.

Грейс забеляза смръщените физиономии на няколко от колегите си, които явно решиха, че това е просто психошегичка. Той обаче знаеше, че за нещастие е истина.

— Спайсър е пуснат условно от „Форд Опън“ на двайсет и осми декември. Детективите Брансън и Никол го разпитаха вчера сутринта.

Той кимна на Глен.

— Точно така, шефе — отвърна Брансън. — Но не научихме много — само глупости. Той е лукаво копеле. Твърди, че има алиби за времето и на трите престъпления, но аз не съм убеден. Казахме му, че искаме доказателства. Явно се е срещнал с омъжена жена в четвъртък вечерта и отказва да ни каже името ѝ.

— Спайсър има ли провинения от сексуален характер, ако не се брои последното? — попита детектив Бела Мой. — Или пък домашно насилие и фетишизъм?

— Не — отвърна анализаторката.

— Не би ли трябвало да очакваме нашият човек да има някаква история като перверзник, доктор Праудфут, ако следваме предположението, че изнасилвачи, които взимат обувките на жертвите си, не са чак толкова често срещани? — попита Бела Мой.

— Взимането на трофеи не е необичайно при извършителите на серийни престъпления — отвърна Праудфут. — Но сте права, малко вероятно е това да са единствените му престъпления.

— Има нещо много важно по отношение на Спайсър — каза Елън Зорати. — Миналата нощ прегледах показанията на жертвата — на жената, която е нападнал при обира преди три години. Казва се госпожа Марси Калстад. — Тя погледна Рой Грейс. — Не разбирам защо никой не е направил връзката, сър.

— Каква връзка?

— Мисля, че е по-добре да прочетете това. След като отблъснала Спайсър, той я съборил на пода, свалил ѝ обувките и избягал с тях. Били са „Шарл Журдан“, с високи токчета, и са стрували триста и петдесет лири. Била ги купила същия ден, от магазин в Брайтън.