Мъртва като теб

1997 17

Събота, 27 декември

Рейчъл трепереше. Дълбок ужас се кълбеше в нея. Беше ѝ толкова студено, че едва можеше да мисли. Устата ѝ беше пресъхнала и умираше от глад. Отчаяно се нуждаеше от вода и храна. Нямаше представа кое време е: беше тъмно като в рог и не можеше да види часовника си, не можеше да каже дали е ден или нощ.

Дали я беше оставил тук да умре, или щеше да се върне? Трябваше да се измъкне някак.

Ослуша се напрегнато да долови някакъв шум от коли, който да ѝ подскаже дали е ден или нощ, или пък да чуе писък на чайка, за да разбере дали е близо до морето. Но само от време на време чуваше слабия вой на сирена. Това събуждаше надеждата ѝ. Дали полицията я търсеше?

Търсеха я, нали?

Със сигурност родителите ѝ бяха съобщили за изчезването ѝ, нали? Със сигурност бяха казали на полицията, че не се е появила на коледния обяд. Бяха се притеснили. Тя ги познаваше, сигурно бяха ходили до дома ѝ. Не знаеше дори кой ден е. Двайсет и шести или двайсет и седми?

Треперенето ѝ се засилваше, студът проникваше чак в костите ѝ. Но това беше добре, беше добре, че трепери. Преди четири години, когато завърши училище, работи един сезон като мияч на чинии в ски курорт във Франция.

Един следобед, по време на снежна буря, японски скиор се беше качил на открития лифт. Хората, които поддържаха лифта, бяха решили, че всички вече са слезли от него, и го бяха спрели. На сутринта, когато го включиха отново, японецът се появи на върха, покрит с лед, полумъртъв, гол и ухилен до уши.

Никой не можеше да проумее защо е гол и защо се усмихва. Един местен ски инструктор, с когото бе имала кратка забежка, ѝ обясни, че по време на последните стадии на хипотермия хората халюцинират, че им е много горещо, и могат да започнат да си свалят дрехите.

Тя знаеше, че някак трябва да се стопли, трябва да избегне хипотермията. Затова направи единствените възможни движения — наляво и надясно по грубата постелка. Търкаляше се насам-натам. Напълно дезориентирана в мрака, на моменти лежеше настрани и се превърташе по лице, а после падаше по гръб.

Трябваше да се измъкне. Някак. Трябваше. Но как? О, Господи, как?

Не можеше да мърда нито ръцете, нито краката си. Не можеше да извика. Голото ѝ тяло беше настръхнало така силно, сякаш милиони игли се забиваха в плътта ѝ.

Господи, моля те, помогни ми!

Тя се превъртя отново и се удари в стената на микробуса. Нещо падна със силен, отекващ трясък.

После се чу някакво клокочене.

Усети миризма на гориво. Дизелово гориво. Което се изливаше — гъл, гъл, гъл.

Превъртя се отново и отново. Лицето ѝ се притисна в смърдяща течност, от която очите ѝ започнаха да парят, и закапаха още сълзи.

Но горивото трябваше да се излива от някаква туба!

Ако се изливаше, че значи капакът на тубата беше паднал. А гърлото на тубата щеше да е кръгло и от тънка ламарина. Тя се превъртя отново и нещо се претърколи из смърдящата течност, изтрака и задра по пода.

Тя притисна предмета към стената на микробуса. Размърда се около него, докато не усети, че той се движи, преобърна го и той застана напряко, с отвора навън. После се притисна към острото гърло. Усети как ръбът се впива в нея. Заизвива тялото си до него, но почувства, че той започва да се извърта.

Не, не ми го причинявай!

Заизвива се и заусуква, докато тенекията не се раздвижи отново и тя пак почувства отвора, от който се изливаше струята, после се притисна към него — първо леко, после с повече сила, и накрая се притисна плътно. Сега се движеше бавно, търкаше тиксото около китките си наляво-надясно, наляво-надясно, като че ли цяла вечност. Внезапно то се разхлаби, съвсем мъничко.

Но достатъчно, за да ѝ даде надежда.

Продължи да търка, извиваше се и търкаше. Вдишваше и издишваше през носа си. Вдишваше отровната, замайваща воня на дизеловото гориво. Лицето, косата, цялото ѝ тяло бяха напоени с него.

Тиксото около китките ѝ се разхлаби още мъничко.

После тя чу силно метално изщракване и замръзна. Не, моля те, не. Звучеше, сякаш се отваряше вратата на гаража. Превъртя се по гръб и сдържа дъха си. След миг чу как задната врата на микробуса се отваря. Лъч на фенерче внезапно я заслепи. Тя примигна и усети погледа му. Лежеше замръзнала от ужас и се чудеше какво мисли да прави мъжът.

Той просто стоеше и мълчеше. Тя чу тежкото му дишане. И своето собствено. Опита се да извика, но не излезе нито звук.

Светлината изгасна.

Чу как вратите на буса се затварят с трясък. След това още един трясък — затваряха се вратите на гаража.

А после — тишина.

Заслуша се, не знаеше дали той е още тук. Ослушва се дълго, преди да започне пак да търка тиксото в гърлото на тенекията. Усещаше как то се врязва в плътта ѝ, но не ѝ пукаше. Сега беше сигурна, че при всяко движение хватката около китките ѝ се разхлабва все повече и повече.