Мъртва като теб

1998 74

Петък, 16 януари

Рой Грейс мразеше да идва тук. Тръпки го побиваха всеки път, щом минеше с колата през портала от ковано желязо. Златните букви го караха да приличат на вход към голямо имение, докато не се вгледаш по-внимателно: „Морга на Брайтън и Хоув“.

Дори касетата на Род Стюард, която беше пуснал на стереото в колата, за да се разведри, не успя да постигне желания ефект. Редица коли заемаха цялото пространство пред входа, така че той трябваше да паркира до изхода, където беше товарната рампа. И сякаш за да стане още по-зле, дъждът се засили — проливен, като из ведро. Рой изгаси двигателя и „Маги Мей“ замлъкна. Чистачките спряха танца си по предното стъкло. Той докосна дръжката на вратата, но се поколеба.

Наистина нямаше желание да го прави. Стомахът му се беше свил.

Тъй като микробусът беше още много горещ след пожара в полето и беше трудно да вкарат там пожарни коли, стана обяд, докато успеят да охладят достатъчно микробуса, за да могат да го огледат и да го идентифицират като откраднат. От вонята на изгоряла гума и трева, боя, гориво, пластмаса и човешка плът на няколко пъти му се догади. Има миризми, с които не се свиква. И с някои гледки също. Нещастната жена в микробуса не беше радост за окото.

Такова беше и изражението на Санди, когато той се прибра в четири сутринта в сряда, за да подремне няколко часа, преди да се върне на полето.

Тя не каза нищо — беше в едно от мълчаливите си настроения. Винаги изпадаше в такова, когато наистина беше бясна — просто млъкваше, изключваше го, понякога с дни. Дори огромният букет, който ѝ купи, не успя да я умилостиви.

Не можа да заспи, но не заради Санди. Щеше да ѝ мине все някога. Лежа буден в леглото, защото го тормозеше една-едничка мисъл. Дали тялото в микробуса беше на Рейчъл Райън.

Изгорелите човешки тела бяха най-ужасната от всички гледки, поне ако питаха него. Още като новобранец беше помагал при изнасянето на изгорелите тела на две деца — на пет и седем години — от една опожарена къща в Портслейд след умишлен палеж. Беше много по-ужасно, защото бяха деца. Той сънува кошмари с месеци.

Знаеше, че това, което ще види в моргата, ще окаже същия ефект върху него и няма да го забрави много време. Но нямаше избор.

Вече беше закъснял заради шефа си, Джим Дойл. Беше го извикал на ранен брифинг, който се проточи. Сега слезе от колата, заключи я и забърза към вратата на моргата, като придържаше яката на палтото към врата си.

На срещата присъства и сержант от отдела за пътни произшествия, който изследваше всички превозни средства, претърпели катастрофа. Той им каза, че от първия оглед можело да се предположи, че пожарът не е предизвикан при катастрофата.

Той натисна звънеца и след малко вратата се отвори от самия шеф на моргата — Елси Суитман, която беше облечена със зелена престилка над сини хирургически панталони, затъкнати във високи бели ботуши.

Тя беше в края на четирийсетте, с буйна къдрава коса и лице, което винаги изглеждаше ведро, особено като се има предвид с какви ужаси се занимава всеки ден — и всяка нощ. Рой Грейс не беше забравил, че тя бе мила с него, когато почти се свлече на колене на първия оглед на труп, на който присъства. Тогава го заведе в трапезарията си и му направи чаша чай. Каза му да не се притеснява, че се е случвало с половината ченгета.

Той влезе през врата, която приличаше на врата на някое бунгало в предградията, и пристъпи в тясното антре. Тук вече приликите свършваха заради вонята на препарати и дезинфектанти. Днес ноздрите му обаче доловиха и нещо друго — и стомахът му се сви още повече.

В малката съблекалня нахлузи зелена престилка през главата си и залепи лентите, после си сложи маска, върза я и обу къси бели гумени ботуши, които му бяха твърде големи. Закрачи тромаво по коридора и сви вдясно. Подмина една запечатана стая със стъклени стени, където бяха телата на хора, за които се подозираше, че са умрели от заразни заболявания, после влезе в главната зала, като се опитваше да диша само през устата.

Имаше три стоманени маси на колелца, две от които бяха избутани до един шкаф. Третата беше в центъра на залата. Трупът на нея беше заобиколен от хора със зелени престилки.

Грейс преглътна. Гледката го накара да потрепери. Тя не приличаше на човек, почернелите ѝ останки приличаха на някакво ужасно чудовище, сътворено от екипа за специални ефекти за филм на ужасите.

Ти ли си, Рейчъл? Какво стана? Ако си ти, как се озова в онзи откраднат микробус?

Над тялото се беше надвесил главният патолог — с пинцети в едната ръка и хирургическа сонда в другата. Казваше се доктор Фрейзър Теобалд и Грейс винаги бе смятал, че е истинско копие на Граучо Маркс.

Теобалд беше заобиколен от петдесетгодишния пенсиониран полицай Доналд Уитли, сега на работа към съдебна медицина, Елси Суитман и нейния помощник в моргата, Артър Тръмбъл — весел мъж в края на четирийсетте с викториански бакенбарди. Тук беше и фотографът Джеймс Гартрел, който съсредоточено фокусираше апарата си над участък от левия крак на жената, върху който лежеше мащабираща линийка.

Мъртвата беше останала почти без коса, а лицето ѝ се беше стопило на черна маса. Беше трудно да се различат чертите ѝ. Стомахът на Грейс се сви още повече. Въпреки че дишаше през устата и имаше маска, нямаше как да избегне миризмата. Миризма от детството — на неделен обяд, печено свинско с препечена кожичка.

Беше извратено да мисли за това. Но миризмата изпращаше объркани сигнали към мозъка и стомаха му. От нея му се гадеше и започваше да се поти. Отново погледна към трупа, извърна очи и вдиша дълбоко през устата. Погледна към останалите в залата. Те надушваха същото, със същите асоциации, беше сигурен. Бяха говорили за това преди. Но не изглеждаше да им е толкова зле, колкото на него. Нима бяха свикнали?

— Тук има нещо интересно — обяви нехайно патологът. Държеше с пинцетите нещо овално, широко около два сантиметра и половина.

Беше прозрачно, обгоряло и отчасти стопено.

— Виждате ли това, детектив Грейс?

Грейс се приближи неохотно към трупа. Нещото приличаше на контактна леща.

— Това е най-странното — каза патологът. — Не е нещо, което бих очаквал да открия у човек, карал кола.

— И какво е то? — попита Грейс.

— Предпазител за око.

— Какво?

Теобалд кимна.

— Използват се в погребалните бюра. Очите започват да потъват в орбитите доста бързо след смъртта, затова тези предпазители се слагат между ябълката и клепача — така трупът изглежда по-хубав на погребението. — Той се усмихна уморено. — Както казах, не е нещо, което очаквам да открия у човек, карал кола.

Грейс се смръщи.

— И защо тази жена ще има предпазители на очите?

— Предполагам, че ако е имала изкуствено око или пък някакъв вид реконструктивна операция, може да са ѝ го сложили по естетически причини. Но не и на двете очи.

— Да не смятате, че е била сляпа, доктор Теобалд? — попита Артър Тръмбъл и смигна дяволито.

— Нещо повече от това, страхувам се — отвърна докторът. — Била е мъртва от доста време, преди да я сложат в онзи микробус.

Настъпи дълга тишина.

— Абсолютно ли си сигурен? — попита служителят от съдебна медицина.

— Има съвсем малко остатъци от белите дробове, но ще ги изследвам в лабораторията. Засега мога да кажа, че няма никакви следи от вдишване на дим, което с други думи означава, че не е дишала, когато е започнал пожарът.

— Казвате, че е била мъртва още в самото начало?

— Да, това казвам — отвърна докторът. — Сигурен съм.

Грейс се опита да проумее чутото и попита:

— Можете ли да определите възрастта ѝ, доктор Теобалд?

— Бих казал, че е дост стара — в края на седемдесетте, осемдесетте. Не мога да съм по-точен, без да направя изследване, но със сигурност е поне на петдесет и пет. Ще ви дам по-конкретен отговор след няколко дни.

— Но в никакъв случай не под трийсет, нали?

Теобалд кимна.

— В никакъв случай.

— А зъбният статус? — попита Грейс.

Патологът насочи сондата към челюстта ѝ.

— Страхувам се, че при толкова висока температура коронките експлодират. Не виждам да е останало нещо, което да послужи за разпознаване по зъбен статус. Мисля, че ДНК-то ще е най-добрата ви възможност.

Грейс се вгледа отново в трупа. Отвращението му понамаля, когато започна да свиква с гледката.

Ако не си Рейчъл Райън, коя си тогава? Как си се озовала в онзи микробус? Кой те е сложил там?

И защо?