Мъртва като теб

117

Понеделник, 19 януари

Глен Брансън чакаше Грейс в необозначена кола при входа на индустриалната зона. В джоба си имаше подписана заповед за обиск.

Картата, която бяха разгледали по време на трескавото планиране на операцията, показваше само два възможни входа за превозни средства към сградата на Стърлинг. В момента наблизо бяха спрели колите на полицаите, които щяха да извършат ареста — когато Стърлинг се появи.

Грейс вече имаше четирима цивилни в имота. В една съседна улица чакаха два екипа с кучета, които щяха да завардят изходите от сградата на Стърлинг. Разполагаше и с един микробус с въоръжен екип, плюс още четири коли, които щяха да покрият пътищата към индустриалната зона, в случай че Стърлинг се опиташе да избяга.

Грейс остави своята необозначена кола на съседната улица и се качи при Глен Брансън. Беше напрегнат. Облекчен и все пак наранен от потвърждението на смъртта на Рейчъл Райън. Обмисляше пак плана. Много неща го тревожеха.

— Ще започваме ли играта?

Грейс кимна разсеяно. Мъжа с обувките никога не беше оставял ДНК по жертвите си. Те съобщаваха, че не може да получи или да задържи ерекцията си. Това дали означаваше, че Гари Стърлинг не е Мъжа с обувките? Или пък убийството на Рейчъл Райън — ако той беше убиецът ѝ — го беше възбудило достатъчно, за да успее да еякулира?

Защо не се беше появил тази сутрин в офиса си?

Ако беше правил секс с жена преди дванайсет години, която по-късно е открита мъртва, дали това щеше да е достатъчно, за да се докаже, че той е убиецът? Ако наистина беше. Какво ли щеше да е становището на кралската прокуратура?

Хиляди въпроси без отговор.

Само едно нещо беше сигурно — че мъжът, който беше убил Рейчъл Райън, бе отвлякъл и Джеси Шелдън. Грейс много се надяваше да я открие жива — ако все още имаше шанс. Не искаше и нея да вади от някой гроб след дванайсет години.

Когато стигнаха с колата до входа на „Съсекс Секюрити Системс“ и „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“, той забеляза колите на паркинга и свободното място с надпис — ИЗП. ДИР. Но всъщност погледът му се спря на редицата бели микробуси, обозначени с логото на двете компании.

След неуспешното нападение над Дий Бърчмор беше забелязан бял микробус да излиза на скорост от паркинга. Пак бял микробус беше отвлякъл Рейчъл Райън преди дванайсет години.

Слязоха от колата и влязоха през входната врата. Зад извитото бюро, украсено със знаците на двете компании, седеше рецепционистка на средна възраст. Вдясно имаше места за сядане, а на масичката се виждаха броеве от „Съсекс Лайф“ и няколко днешни вестника.

Грейс се замисли мрачно, че вероятно няма да сложат тук утрешния брой на „Аргус“. Кой знае какво щеше да е заглавието на първа страница.

— Какво обичате, господа?

Грейс показа служебната си карта.

— Господин Стърлинг дойде ли?

— Не, ами… не още — каза тя, като се изчерви.

— Това необичайно ли е?

— Ами, всъщност в понеделник той винаги идва първи.

Грейс ѝ подаде заповедта за обиск.

— Имаме заповед за обиск на сградата. Ще съм ви благодарен, ако изпратите някого да ни упътва.

— Ами, ще изпратя управителя, сър.

— Добре. Ще започваме. Кажете му да ни намери.

— Да, разбира се. Да кажа ли на господин Стърлинг, когато дойде?

— Няма проблеми. Ще разберем, когато дойде.

Тя като че ли се обърка.

— Къде е контролната зала на камерите? — попита Грейс.

— На първия етаж. Ще изпратя съобщение на господин Адънбъри, той ще ви покаже.

Глен посочи към вратата към стълбището.

— Първия етаж.

— Да, завийте надясно. Продължете по коридора, ще минете през счетоводството, после през телефонната централа и ще я откриете.

Изкачиха стълбите тичешком. Щом стигнаха до коридора, ги посрещна нисък, нервозен плешив мъж в началото на четирийсетте. Беше облечен със сив костюм, а в джобчето на сакото му бяха напъхани няколко химикалки.

— Здравейте, господа. Как да ви помогна? Аз съм Джон Адънбъри, управителят. — Имаше леко мазен глас.

Грейс обясни кои са и че имат заповед за обиск, а Адънбъри изведнъж доби вид, все едно беше стъпил на оголена жица.

— Добре — каза той. — Разбира се. Ние много работим за полицията на Съсекс. Главното управление е наш голям клиент.

Поведе ги към контролната зала. Там, пред двайсетте монитора, седеше доста едър човек, облечен с възтясна униформа. Не беше в първа младост и косата му беше мазна. Голяма бутилка кока-кола и огромен пакет с чипс се мъдреха на масата пред него, точно до микрофона, малкия контролен панел и клавиатурата на компютъра.

— Това е Дънстан Кристмас — каза Адънбъри. — Той е дежурният оператор.

Но Грейс вече гледаше мониторите. Намръщи се, когато забеляза картината на един от тях — фасадата на красива, ултрамодерна къща. После го посочи и попита:

— На номер седем къщата на семейство Пиърс ли е?

— Да — отвърна Кристмас. — Тя беше изнасилена, нали?

— Не видях камери там.

Кристмас загриза нокътя си, докато отговаряше:

— Няма как. Мисля, че в тази къща са скрити.

— Защо никой не ми е казал? На записите можеше да има нещо за нападателя — попита гневно Грейс.

Кристмас поклати глава.

— Ами аз не бях на смяна онази нощ. Пък и той беше развален още от следобеда. Дойдох чак на следващата сутрин.

Грейс се втренчи в него и видя, че Брансън прави същото. Дали криеше нещо от тях? После Грейс се обърна пак към монитора. Сега той предаваше образ от задната градина.

Мониторът е бил повреден в нощта на нападението. А новият им заподозрян притежаваше охранителната компания.

Съвпаденията ставаха твърде много.

— Често ли се развалят?

Кристмас поклати глава и пак задъвка нокътя си.

— Не, много рядко. Системата е много добра и е двойно подсигурена.

— Но не е проработила в нощта на нападението над госпожа Пиърс, така ли?

— Нали това ви казвам.

— Ами този тук? — попита Глен Брансън, като посочи черния екран с номер двайсет.

Грейс кимна.

— Да, тъкмо щях да попитам същото.

— Да, и този не работи в момента.

— А кой е имотът?

— Старият циментов завод в Шорхам — отвърна Кристмас.