Мъртва като теб

22

Понеделник, 29 декември

Детектив-сержант Рой Грейс беше изненадан от броя на хората, събрали се в конферентната зала на горния етаж в полицейското управление на „Джон Стрийт“ в Брайтън в тази декемврийска сутрин. Въпреки студа навън, вътре беше задушно.

Случаите на изчезнали хора обикновено не привличаха особено внимание, но пък по това време на годината нямаше много новини. Епидемията от птичи грип в Хонконг беше една от малкото големи истории, които писачите на първите страници на националните всекидневници можеха да използват като шокираща новина между коледните празници и наближаващата Нова година.

Но историята за изчезналата млада жена, Рейчъл Райън, и то след серия изнасилвания, случили се в града през последните няколко месеца, бе пленила въображението на пресата и медиите, не само на местно, но и на национално ниво. И „Аргус“, разбира се, тържествуващо отбелязваше, че Брайтън навлиза в новата година, докато Мъжа с обувките още вилнее из него.

Вестникари, радиожурналисти, телевизионни репортери бяха заели всички столове и стояха прави из лишената от прозорци зала. Грейс седеше костюмиран зад маса на подиума пред тях, до главен инспектор Джак Скърит, в пълна униформа и бълващ дим от лулата си, и служителя по връзките с обществеността Тони Лонг. Зад тях имаше синьо табло с кръста на съсекската полиция, а до него — увеличена фотография на Рейчъл Райън. Масата беше покрита с микрофони и диктофони. Кабели се точеха от нея и по пода до телевизионните камери на Би Би Си „Саут Тудей“ и „Меридиан“.

Сред писукането на камерите и постоянното присветване на светкавиците, Скърит първо представи колегите си на масата, после прочете с грубия си глас подготвеното изявление: „Двайсет и две годишна жителка на Брайтън, госпожица Рейчъл Райън, бе обявена за изчезнала от семейството си вечерта на Коледа, след като не се е появила на коледния обяд. Никой не я е виждал оттогава. Родителите ѝ ни информираха, че това е напълно необичайно поведение за нея. Ние сме загрижени за сигурността на младата дама и бихме искали да помолим нея и всеки, който има информация за нея, да се свърже с брайтънската полиция възможно най-скоро.“

Един напорист оплешивяващ криминален репортер с очила от „Аргус“, Фил Милс, облечен с тъмен костюм и седнал прегърбен над бележника си, зададе първия въпрос:

— Господин главен инспектор, подозира ли брайтънската полиция, че изчезването на младата дама може да е свързано с операция „Худини“ и изнасилвача, когото нарекохте „Мъжа с обувките“?

И Скърит и Грейс реагираха с мълчалива ярост на това. Въпреки че полицията наричаше изнасилвача Мъжа с обувките, неговият начин на действие се пазеше в тайна от обществеността, както обикновено. Това бе необходимо, за де се отсеят ненормалниците, които или правеха признания за престъпленията, или се обаждаха и твърдяха, че имат информация за извършителя. Грейс виждаше вътрешната борба на Скърит дали да отрече това прозвище. Но очевидно реши, че така или иначе вече е излязло наяве и трябва да се придържат към него.

— Нямаме доказателства, за да предполагаме това — отговори той рязко и пренебрежително.

Джак Скърит беше популярен и почитан член на криминалния отдел. Суров, рязък, нетърпящ глупости полицай с почти двайсет години стаж, той имаше военна стойка и сурово лице, увенчано с кафява, късо подстригана коса. Грейс го харесваше, въпреки че Скърит малко го изнервяше, защото беше твърде взискателен към хората си и не приемаше леко грешките им. Но той беше научил много от работата с него. Скърит беше точно такъв детектив, какъвто и Грейс искаше да бъде един ден.

Една репортерка веднага вдигна ръка.

— Господин главен инспектор, може ли да обясните малко повече какво имате предвид под прозвището „Мъжа с обувките“?

— Смятаме, че извършителят, който напада жени в региона на Брайтън от няколко месеца, има ненормален интерес към женски обувки. Това е една от линиите на разследване.

— Но досега не сте споменавали това публично.

— Не, не сме — отвърна Скърит. — Както казах, това е просто една от линиите на разследване.

Милс се обърна право към него.

— Двете приятелки, с които Рейчъл е била на Бъдни вечер, казват, че е била почти обсебена от обувките и харчела огромна част от заплатата си за тях. Доколкото разбрах, Мъжа с обувките напада жени, които носят така наречените дизайнерски обувки.

— На Бъдни вечер всяка млада жена в Брайтън и Хоув сигурно е облякла и обула най-хубавото, което има — измърмори Скърит. — И ще повторя, на този етап от разследването нямаме доказателства, за да предполагаме връзка с изнасилванията, извършени от Мъжа с обувките в региона.

Една репортерка, която Грейс не познаваше, вдигна ръка. Скърит ѝ кимна.

— Нарекли сте случая с Рейчъл Райън Операция „Залез“. Обособяването му в отделна операция ни говори, че го взимате доста по-насериозно от обикновен случай на изчезване. Така ли е?

— Взимаме насериозно всички случаи на изчезнали хора. Но наистина придаваме на този случай статут на сериозно престъпление.

Репортер от местно радио вдигна ръка.

— Господин главен инспектор, а имате ли някакви следи по разследването на Мъжа с обувките?

— На този етап, както казах, разследваме в няколко направления. Има значителна реакция от обществеността и всички обаждания в нашия център са проверявани от екипа ни.

— Но не сте близо до арест?

— На този етап — не.

После един журналист, за когото Грейс знаеше, че работи за няколко национални вестника, вдигна ръка.

— А какво предприема брайтънската полиция за откриването на Рейчъл Райън?

— Четирийсет и двама офицери са ангажирани в търсенето ѝ. Те разпитват от врата на врата в квартала, в който тя живее, и по пътя, по който смятаме, че се е прибирала у дома. Претърсваме всички гаражи, складове и необитавани сгради в региона. Получихме доста полезна информация от свидетел, който живее до дома на госпожица Райън в Кемп Таун. Той твърди, че е видял как млада жена насила е вкарана в бял микробус в малките часове на коледната утрин — отвърна Скърит, после се вгледа за няколко секунди в журналиста, сякаш го смяташе за заподозрян, преди да се обърне отново към всички присъстващи: — За нещастие имаме само част от регистрационния номер на микробуса, по който работим, но искаме да приканим всеки, който мисли, че е забелязал бял микробус в близост до Истърн Терас на Бъдни вечер и рано в коледната утрин, да се свърже с нас. В края на тази пресконференция ще дам номера на спешния център. Бихме искали всеки, който е видял младата дама по пътя ѝ към дома, да се свърже с нас. — Той посочи екрана зад тях, на който бяха изложени няколко фотографии на Рейчъл Райън, които бяха получили от родителите ѝ.

Той замълча за миг и потупа джоба си, сякаш проверяваше дали лулата му е там, после продължи:

— Рейчъл е била облечена с черно, средно дълго палто над минипола, черни кожени обувки с високи токчета. Опитваме се да проследим точния ѝ път към дома от времето, когато е била видяна за последно, на стоянката за таксита на „Ист Стрийт“, малко след два часа.

Един дребен, закръглен мъж, с неподдържана брада вдигна шишкав пръст с изгризан нокът.

— Господин главен инспектор, имате ли заподозрени по случаите на Мъжа с обувките?

— На този етап мога да кажа само, че имаме няколко добри следи и сме благодарни на обществеността за реакцията.

Дебелакът побърза да зададе втори въпрос:

— Търсенето на Рейчъл Райън като че ли не е типично за политиката на полицията — каза той. — Обикновено не реагирате така бързо в случай на изчезване. Прав ли съм да предполагам, че според вас може да има връзка с Мъжа с обувките — операция „Худини“ — въпреки че не обявявате това публично?

— Не, не сте прав да го предполагате — отвърна грубо Скърит.

Една жена вдигна ръка.

— Може ли да ни кажете какви са някои от другите линии на разследване по случая на Рейчъл Райън, господин главен инспектор?

Скърит се обърна към Рой Грейс.

— Моят колега детектив-сержант Грейс организира възстановка на пътя на Рейчъл към дома ѝ. Ще се проведе в седем вечерта в сряда.

— А това означава ли, че не вярвате, че ще я откриете преди това? — попита Фил Милс.

— Означава това, което означава — отвърна Скърит, вече бе имал няколко сблъсъка с този репортер. После кимна на колегата си.

Рой Грейс никога не беше говорил на пресконференция и беше адски нервен.

— Една служителка на полицията с приблизително същия ръст и телосложение като Рейчъл Райън ще бъде облечена с подобни дрехи и ще върви по пътя, по който според нас Рейчъл се е прибрала към дома си в нощта на изчезването ѝ — или по-скоро в ранната утрин. Бих искал да призова всички, които може да са били навън в коледната утрин, да отделят време да минат отново по пътя си тогава и да се опитат да си спомнят нещо.

Когато приключи, се беше изпотил. Джак Скърит му кимна одобрително.

Тези репортери бяха по следите на история, която можеше да продаде вестниците им или да накара радиослушателите или зрителите да не сменят канала. Рой и Скърит имаха различна цел. Да направят улиците на Брайтън и Хоув безопасни. Или поне да накарат гражданите им да се почувстват сигурни в свят, който никога не е бил сигурен и никога нямаше да бъде. Не и когато съществуваха хора, с каквито той като полицай трябваше да си има работа.

По улиците на града върлуваше хищник. В резултат на ужаса, който Мъжа с обувките всяваше, нито една жена в Брайтън не се чувстваше особено спокойна точно сега. Всяка жена в Брайтън се озърташе през рамо, не забравяше да сложи веригата на вратата и се чудеше дали тя не е следващата.

Рой Грейс не участваше в разследването на Мъжа с обувките. Но имаше все по-засилващото се усещане, че операция „Худини“ и търсенето на Рейчъл Райън са едно и също нещо.

Ще те хванем, обеща наум на Мъжа с обувките.

Каквото и да ни струва.