Мъртва като теб

122

Петък, 20 февруари

Дарън Спайсър беше в добро настроение. Отби се в една кръчма, в която влизаше всеки път на връщане от работа, за редовните две хал би и две уискита. Беше си изградил навици! Не е нужно да си в затвора, за да си имаш някаква рутина; и навън се получава.

Наслаждаваше се на новата си рутина. Отиваше в гранд хотела — винаги пеша, за да спестява и да поддържа форма. Там имаше една млада камериерка, която се казваше Тия и много му харесваше — като че ли и тя го харесваше. Беше филипинка, хубава, в началото на трийсетте. И беше зарязала приятеля си, защото я биел. Вече се бяха опознали добре, въпреки че все още не го бяха направили, така да се каже. Но беше само въпрос на време.

Утре имаха среща. Вечер беше трудно, защото той трябваше да се прибира в приюта, на утре щяха да прекарат целия ден заедно. Тя живееше в малък апартамент на „Люис Роуд“ и съквартирантката ѝ заминавала за уикенда. Утре, ако имаше късмет, щяха да се гушкат целия ден.

Взе си още едно уиски по случая, този път от хубавото, малцово, „Гленливет“. Не трябваше да пие много, защото не можеше да се прибере пиян в приюта — щяха да го изхвърлят. А вече беше съвсем близо до мечтаната кутийка. Така че само едно уиски. Не че нямаше проблем с парите — но положението с тях се подобряваше все повече.

Беше успял да се навре в стаята на поддръжката на хотела, защото не им достигаше персонал. И разполагаше с пластмасова карта, която му осигуряваше достъп до всяка стая в хотела. Днес също беше взел някои неща от сейфовете там. Но беше предпазлив. Беше твърдо решен да не влезе отново в затвора. Бе взел само мъничка част от парите, които откри в сейфовете. Разбира се, изкуши се да открадне и някой от лъскавите часовници или бижу, но се ограничи с кинтите и беше горд от себе си.

За изминалите четири седмици и половина беше натрупал почти четири бона в куфарчето, което бе заключено в „Свети Патрик“. Цените на имотите падаха заради рецесията. Със заплатата на Тия и неговите пари може би за година щеше да успее да купи малък апартамент в Брайтън. Или дори да се премести другаде, където е по-евтино. Вероятно и по-топло.

Може би в Испания.

Сигурно на Тия ще ѝ хареса да живее в по-топла страна.

Разбира се, това беше само мечта. Все още не беше говорил с нея за бъдещето. Засега се надяваше само да може да я гушка утре. Но имаше добро предчувствие. Тя излъчваше някаква топлина, която го правеше щастлив, когато е близо до нея или когато разговарят. Понякога трябва да слушаш инстинктите си.

А десет минути по-късно, когато зави от „Уестър Роуд“ към „Кеймбридж Роуд“, инстинктите му казаха, че нещо не е наред.

Един сребрист форд „Фокус“ беше паркиран почти пред самия вход на приюта. И някой седеше зад волана.

Когато си прекарал живота си в бягство от полицията, развиваш нещо като шесто чувство, антените ти винаги засичат цивилните полицаи и техните коли. Забеляза късите антенки по покрива на форда.

Мамка му.

Обзе го страх. За миг се зачуди дали да не се обърне и да избяга. Да изпразни някъде джобовете си. Но вече беше твърде късно. Едрият плешив черен детектив, който стоеше до входа на приюта, го беше забелязал. Спайсър реши, че ще трябва да ги избудалка някак.

Мамка му, помисли си отново, мечтата му се отдалечаваше, както и утрешното гушкане със сладката Тия. Мрачните зелени стени на затвора „Люис“ вече се сключваха около него.

— Здравей, Дарън — каза детектив-сержант Брансън с широка усмивка. — Как върви?

Спайсър го погледна предпазливо.

— Ами добре.

— Искам да си поговорим. — Посочи към вратата. — Позволиха ни да използваме онази стая, имаш ли нещо против?

— Не, какво става?

— Само ще си поговорим. Ще ти съобщя нещо, което със сигурност ще искаш да чуеш.

Спайсър седна на стола, целият трепереше. Не можеше да си представи какви ли новини иска да му каже детективът. Че и той щял да иска да ги чуе.

Брансън затвори вратата, после се настани срещу него.

— Помниш ли какво си говорихме, когато ми каза за онзи гараж зад „Мандалей Корт“? За белия микробус вътре?

Спайсър го погледна предпазливо.

— Ами нали ти споменах, че има награда? Петдесет хиляди лири за информация, когато ще доведе до задържането на мъжа, който се е опитал да нападне госпожа Дий Бърчмор? Обявена е от съпруга ѝ.

— Да?

— Ами имам добри новини за теб, изглежда, че ти ще я получиш.

Спайсър се ухили, заля го облекчение. Невероятно облекчение.

— Майтапите ли се?

Брансън поклати глава.

— Не, всъщност детектив-суперинтендант Грейс сложи името ти начело на списъка. Благодарение на теб заловихме заподозрения. Арестувахме го.

— Кога ще получа парите? — попита Спайсър невярващо.

— Когато му предявят обвинение. Мисля, че делото е насрочено за тази есен — ще ти се обадя, когато науча повече подробности. Но няма никакво съмнение, че сме спипали нашия човек. — Брансън се усмихна. — Е, слънчице, какво ще направиш с това съкровище. Ще го изсмъркаш ли, както обикновено?

— Не — отвърна Спайсър. — Ще си купя малък апартамент, като инвестиция за бъдещето. Страхотно!

Брансън поклати глава.

— Само в мечтите ти. Сигурно ще ги похарчиш за наркотици.

— Не, няма. Не и този път! Този път няма да се върна на топло. Ще си купя апартамент и ще живея нормално.

— Знаеш ли какво, що не ни поканиш в новата си квартира. Само за да докажеш, че си се променил, става ли?

Спайсър се ухили.

— Да, ама може да е малко трудно. Ако има парти, нали се сещате, може да има и някои работи за празнуване. Сигурно ще ви е неудобно — все пак сте ченгета.

— Аз не се смущавам лесно.

Спайсър сви рамене.

— Петдесет бона. Невероятно! Мамка му! Невероятно!

Детективът го гледаше, без да мига.

— Знаеш ли какво? Чух, че още не са сменили чаршафите в килията ти. Сигурни са, че скоро ще се върнеш.

— Не и този път.

— Ще чакам покана. Директорът на „Люис“ ще знае къде да я изпрати.

Спайсър се ухили.

— Много смешно.

— Просто истината, слънчице.

Глен излезе и тръгна към колата, в която седеше Рой Грейс. Очакваше с нетърпение края на седмицата, за да пийнат по нещо.