Мъртва като теб

53

Неделя, 11 януари

Мад не караше таксито в неделя, защото имаше „други ангажименти“.

Беше чувал хората да употребяват този израз и го харесваше. „Други ангажименти“. Някак си добре му звучеше. Харесваше му да казва неща, които му звучат добре.

— Защо никога не работиш в неделя вечер? — беше го попитал собственикът на таксито наскоро.

— Защото имам други ангажименти — отвърна важно Мад.

И наистина беше така. Имаше важна работа в неделя, още откакто се събудеше до късно през нощта.

А сега беше късно през нощта.

Първото му задължение всяка неделна утрин беше да провери лодката за течове, като почне под ватерлинията и стигне до покрива. После я почистваше. Това беше най-чистият дом на вода в цял Шорхам. След това старателно почистваше и себе си. Той беше най-чистият, най-добре избръснат таксиметров шофьор в Брайтън и Хоув.

Надяваше се, че собствениците на „Тома Новопризовани“ ще се гордеят с него, когато най-сетне се завърнат от Индия. Може би щяха да му позволят да остане да живее с тях, ако се съгласи да почиства лодката всяка неделна сутрин.

Много се надяваше на това. А и нямаше къде другаде да иде.

Един от съседите му каза, че лодката е толкова чиста, че може да яде направо на палубата, ако поиска. Мад не разбра това. Защо пък ще иска такова нещо? Ако сложи храна на палубата, чайките ще я изядат. Тогава щеше да стане мръсно и той трябваше да чисти отново. Затова не прие предложението.

С годините се беше научил, че е най-мъдро да не приемаш съвети. Повечето от тях идваха от идиоти. Интелигентните хора не даваха съвети.

Следващата му задача, между чашите чай на всеки кръгъл час и неделния обяд, винаги един и същ, лазаня, приготвена на микровълнова, беше да извади от скривалището в дъното на корабчето детската си колекция от вериги на тоалетни казанчета. На „Тома Новопризовани“ имаше много подходящи скривалища. Колекцията му от обувки също беше в едно от тях.

Мад обичаше да нарежда бавно веригите по пода на голямата каюта. Първо ги броеше, за да се увери, че някоя не е открадната. После ги оглеждаше за петна от ръжда. Накрая ги почистваше, като с обич излъскваше всяка брънка с препарат за метал.

След това внимателно ги прибираше и влизаше в интернет. Прекарваше остатъка от следобеда в Гугъл Ърт и търсеше разлики с неговите карти. Беше забелязал това. Картите се променяха като всичко останало. Не можеше да се разчита на тях. Не можеш да разчиташ на нищо. Миналото беше като плаващи пясъци. Всичко прочетено, научено и складирано в ума ти можеше да се промени, и се променяше. Това, че си знаел нещо навремето, не означаваше, че то и днес е вярно. Като при картите. Няма как да си добър таксиметров шофьор, ако разчиташ само на карти. Трябва да следиш за промени всеки ден, всяка минута!

Така беше и с технологиите.

Неща, които си научил преди пет, десет или петнайсет години, невинаги важаха и днес. Технологиите се променяха. На лодката имаше цял шкаф, пълен с диаграми на охранителни системи. Преди много време беше осъзнал, че ако нещо е измислено от човека, то в него трябва да има недостатък. Обичаше да складира тези недостатъци в ума си. Информацията беше знание, а знанието — власт!

Власт над всички онези, които си мислеха, че той не става за нищо. Които му се присмиваха и подиграваха. Понякога му се струваше, че хората в таксито му се присмиват. Виждаше ги в огледалото как седят отзад и се подсмихват, шушукат си нещо за него. Мислеха си, че е тъп. Смахнат. Ненормален. О, да.

Аха.

Както си мислеше и майка му.

Тя правеше същата грешка. Мислеше го за глупав. Не знаеше, че в някои дни, или нощи, когато тя си беше у дома, той я наблюдава. Не знаеше, че е направил малка дупка в тавана на спалнята ѝ. Той обичаше да лежи на тавана и да я гледа как наранява някой мъж с обувките си. Гледаше я как забива токчетата си в гърба му.

Понякога тя го заключваше в стаята му с табла храна и кофа, оставяше го сам в къщата цяла нощ. Той я чуваше как заключва, а после и заглъхването на стъпките ѝ по дървения под.

Тя така и не разбра, че той се оправя с ключалките. Че е прочел и запомнил всяко специализирано списание и всяко упътване, до което бе успял да се добере в библиотеката. Той знаеше почти всичко, което трябва да се знае за цилиндричните ключалки, за ключалките с обръщач и за ключалките с лост. Нямаше ключалка или аларма на тази планета, която би могла да му се опъне. Не че ги беше изпробвал всичките. Мислеше, че това е трудна работа и ще отнеме твърде много време.

После тя си отиваше, оставяше го сам, потракването на токчетата ѝ заглъхваше съвсем, а той отключваше стаята си и отиваше в нейната. Обичаше да лежи гол на леглото ѝ, да вдишва упоителната мускусна миризма на нейния „Шалимар“, във въздуха още се усещаше димът от цигарите ѝ. Взимаше една от обувките ѝ в лявата си ръка и се облекчаваше с дясната.

Така обичаше да завършва всяка неделна вечер и сега.

Но тази нощ беше по-хубаво от всякога! Беше събрал статии от вестници за Мъжа с обувките. Беше ги чел и препрочитал, и то не само в „Аргус“, но и в другите вестници. Неделни вестници. Мъжа с обувките беше изнасилил жертвите си и после бе отнасял обувките им.

Аха.

Напръска с „Шалимар“ въздуха в стаята си, по няколко пръсвания във всеки ъгъл, а после едно по-дълго към тавана, точно над главата му, за да може мъничките, невидими капки аромат да се посипят около него.

После остана така, възбуден, и започна да трепери. На моменти целият се обливаше в пот, дишаше със затворени очи, а ароматът връщаше много спомени. После палеше „Дънхил“ и вдишваше дълбоко сладкия дим, задържаше го в дробовете си за няколко мига, преди да го издиша през ноздрите, както правеше майка му.

Сега миришеше като в нейната стая. Да.

Дърпаше от цигарата и се възбуждаше все повече, започна да разкопчава панталоните си. После лягаше на койката си, докосваше се и шепнеше: „О, мамо! О, мамо! О, да, мамо, аз съм много лошо момче!“

И през цялото време мислеше за много лошите неща, които беше направил. А това го възбуждаше още повече.