Мъртва като теб

В настоящето 11

Четвъртък, 1 януари

Няколко от къщите по улицата пред болницата имаха коледни светлинки по прозорците и гирлянди на входните врати. Скоро щяха да ги приберат за следващата година, помисли си малко тъжно Грейс, докато намаляваше и приближаваше към входа на болница „Кроули“ — квадратна, покрита с петна бетонна сграда с крещящи пердета на прозорците. Той харесваше магията, която Коледа пръскаше над света, дори когато трябваше да работи.

Без съмнение сградата бе изглеждала много по-впечатляващо под слънчевото синьо небе в първоначалния замисъл на архитекта, отколкото сега — във влажната януарска утрин. Грейс си помисли, че архитектът вероятно не е взел предвид и капаците, закриващи половината ѝ прозорци, десетината коли, паркирани хаотично отвън, и множеството надписи и петна по стените.

Глен Брансън обикновено обичаше да го ужасява с шофьорските си умения, но днес му позволи да кара дотук, като дори му даде възможност да се концентрира върху пълния му отчет за отвратителната коледна седмица, която бе изкарал. Бракът на Глен, който бе отбелязал нови спадове в седмиците преди Коледа, се беше влошил още повече на самия празник.

Разярен, че жена му Ари е сменила ключалките на къщата им, Глен бе избухнал в самата коледна утрин, когато пристигнал, натоварен с подаръци за двете им деца, и тя отказала да го пусне вътре. Той беше огромен бивш бияч от нощни клубове и бе разбил с един ритник входната врата само за да открие това, което вече подозирал. Новият любовник на жена му се беше настанил в неговата къща, играеше си с неговите деца, пред неговата коледна елха, за Бога!

Жена му се обадила в полицията и Глен се разминал на косъм с ареста, когато патрулката се появила. А това щеше да му коства кариерата.

— Е, ти какво щеше да направиш? — попита той.

— Вероятно същото. Но това не значи, че е редно.

— Да. — Глен помълча известно време, после добави: — Прав си. Но когато видях онзи тъп личен треньор да си играе на Хbox2 с децата ми, бях готов да му откъсна главата и да играя баскетбол с нея.

— Трябва някак да се опиташ да се сдържаш, братле. Не искам да си прецакаш кариерата.

Брансън се втренчи през предния прозорец в дъжда навън. После каза безизразно:

— Какво значение има? Вече нищо няма значение.

Рой Грейс обичаше този тип, този голям, добронамерен, добросърдечен мъж канара. Срещна го преди няколко години, когато Глен беше току-що повишен в детектив. Беше видял в него много от себе си — амбиция, устрем. А и Глен имаше онова, което прави човек добър полицай — висока емоционална интелигентност. Оттогава Грейс го бе поел под крилото си. Но сега, когато бракът му се разпадаше и той губеше контрол над гнева си, Глен беше опасно близо до лудостта.

Беше опасно близо до това разруши дълбокото им приятелство. Защото през последните няколко месеца Брансън беше квартирант на Грейс, в дома му близо до крайбрежната улица на Хоув. Грейс нямаше нищо против, тъй като сега на практика живееше в къщата на Клео в квартала Норт Лайн в центъра на Брайтън. Но наистина имаше против Брансън да рови из скъпоценната му колекция плочи и постоянно да критикува вкуса му за музика.

Като сега например.

Тъй като нямаше собствена кола — бе потрошил любимата си алфа ромео при едно преследване преди няколко месеца и все още беше обект на разследване от страна на застрахователите, — Грейс беше принуден да използва общи коли, които бяха все малки фордове или хюндай „Гец“. Тъкмо се бе научил как да борави с айпода, който Клео му подари за Коледа и можеше да пуска любимата му музика през всяка автомобилна радиосистема, и се изфука с него пред Брансън по пътя насам.

— Коя е тая? — попита Брансън, като рязко смени темата, когато и песента се смени.

— Лаура Марлинг.

Той се вслуша за миг и обяви:

— Много подражава.

— На кого?

Брансън сви рамене.

— Аз я харесвам — каза Грейс отбранително.

Слушаха мълчаливо няколко секунди, докато Грейс не забеляза свободно място на улицата и насочи колата към него.

— Просто много си падаш по женски вокали — обяви Брансън. — Това ти е проблемът.

— Но аз наистина я харесвам. Ясно ли е?

— Жалък си.

— Клео също я харесва — настоя Грейс. — Тя ми подари това за Коледа. Искаш ли да ѝ кажа, че я смяташ за жалка?

Брансън вдигна огромните си ръце.

— Олелее!

— Да. Олеле!

— Моите уважения! — каза Брансън. Но гласът му беше тих и лишен от хумор.

Трите места за паркиране, запазени за полицията, бяха заети, но днес беше почивен ден и имаше доста свободни места. Грейс вкара колата в едно от тях и изключи двигателя. Двамата слязоха и забързаха през дъжда покрай болницата.

— Вие с Ари спорили ли сте някога за музика?

— Защо? — попита Брансън.

— Просто се чудя.

Повечето посетители на този комплекс от сгради сигурно нямаше и да забележат малката бяла табела със син надпис „Център „Сатурн“, която сочеше към безлична алея, обградена от една страна от стената на болницата, а от другата — от редица храсти. Приличаше на пътека към контейнерите.

Всъщност алеята водеше до първия в Съсекс център за разследване на сексуални посегателства. Звено, наскоро основано от началника на полицията, и като други подобни на него из цяла Англия бе предназначено да промени начина, по който се третираха жертвите на сексуални престъпления. Грейс си спомняше времето, не чак толкова отдавна, когато травматизираните жертви на изнасилване трябваше да минат през целия полицейски участък и често бяха разпитвани от цинични мъже полицаи. Всичко това сега се бе променило и този център беше последното проявление на тази промяна.

Тук жертвите, които бяха в крайно уязвимо състояние, бяха под грижите на специално обучени служители от същия пол и психолози — професионалисти, които правеха всичко по силите си, за да ги успокоят и да ги предразположат, за да могат да преминат по-леко през бруталния процес на разкриване на истината.

Едно от най-трудните неща, пред които бяха изправени служителите на центъра, беше фактът, че жертвите всъщност трябваше да бъдат възприемани като „местопрестъпления“. Дрехите и телата им съдържаха потенциални улики. А времето, както при всички разследвания, беше от първостепенно значение. Много жертви на изнасилване изчакваха дни, седмици, дори години, преди да отидат в полицията, а други така и не съобщаваха за нападението, защото не искаха да преживеят отново най-голямото мъчение в живота си.

Брансън и Грейс минаха бързо покрай един черен контейнер на колела, после покрай редица пътни конуси, кой знае защо натрупани един върху друг тук, и след секунди стигнаха до вратата, която беше отворена. Бяха поканени вътре, най-сетне на сухо, от служителка, която Грейс познаваше, но в момента не се сещаше за името ѝ.

— Честита Нова година, Рой! — поздрави го тя.

— Честита и на теб!

Видя, че тя поглежда към Глен, и отчаяно зарови из паметта си за името ѝ. Сети се!

— Глен, това е Бренда Кейс — Бренда, това е детектив сержант Глен Брансън, мой колега от отдел „Тежки престъпления“.

— Приятно ми е да се запознаем, детектив-сержант — каза тя.

Бренда Кейс беше обучен следовател и работеше с жертви от Брайтън и други части на страната, преди този център да бъде основан. Мила, интелигентна на вид жена с къса кестенява коса и големи очила, тя винаги се обличаше скромно и консервативно, както бе облечена и днес — с черен панталон и сива блуза с остро деколте.

Можеш да познаеш, че се намираш в някой от тези съвременни центрове и със затворени очи, помисли си Грейс. Всички миришеха на нови килими, на прясна боя и притежаваха някаква задушаваща, звукоизолирана атмосфера.

Този специално беше лабиринт от стаи зад затворени чамови врати, с централна приемна, покрита с бежов килим. Боядисаните в кремаво стени бяха украсени с ярки цветни фотографии на познати пейзажи от Съсекс — къщи по крайбрежната улица на Хоув, водениците на Джак и Джил в Клейтън, пристанът на Брайтън. Явно бяха поставени с добри намерения, но ставаше ясно, че някой се е опитал твърде усилено да откъсне от преживените ужаси жертвите, които идваха тук.

Двамата се разписаха и Бренда Кейс ги поведе навътре. Една врата по коридора се отвори и едра жена с полицейска униформа и къса черна коса, която стърчеше така от главата ѝ, все едно е бръкнала в контакта, се заклатушка към тях сърдечно усмихната.

— Полицай Роуланд, сър — каза тя. — Старши детектив Грейс?

— Да — а това е детектив-сержант Брансън.

— Те са в първа стая за събеседване — току-що започнаха. Служителката, детектив Уестмор, говори с жертвата, а детектив-сержант Робъртсън наблюдава. Искате ли да идете в стаята за наблюдение?

— Ще има ли място и за двама ни?

— Ще вкарам още един стол. Ще желаете ли нещо за пиене?

— Едно силно кафе — каза Грейс. — Гъсто, без захар.

Брансън поиска диетична кола.

Последваха полицайката по коридора, покрай врати с надписи: „Стая за медицински преглед“, „Стая за срещи“, „Стая за събеседване“.

Малко по-нататък тя отвори друга врата без обозначение и те влязоха. Стаята за наблюдение представляваше малко помещение с тесен бял работен плот, върху който имаше редица компютри. Плосък монитор беше закачен за стената и показваше картина от съседната стая за събеседване. Детективът, който първи се бе явил на повикването от хотел „Метропол“, мъж в края на двайсетте, с момчешко излъчване и късо подстригана светла коса, се беше настанил до бюрото. Пред него имаше лаптоп и отворена бутилка вода. Детективът бе облечен със сив костюм, който не му беше много по мярка, и носеше лилава вратовръзка с огромен възел. Лицето му беше бледо като на човек, който се бори с ужасен махмурлук.

Грейс представи себе си и Глен, после седнаха. Грейс се настани на твърдия въртящ се стол с колелца, който жената бе докарала в стаята.

Екранът даваше статична картина на малка, лишена от прозорци стая. В нея имаше синьо канапе, синьо кресло и малка кръгла масичка, на която бе сложена кутия със салфетки. Килимът беше безрадостно тъмносив, а стените бяха боядисани в студено безлично бяло. Втора камера и микрофон бяха монтирани високо горе.

Жертвата — изплашена жена на трийсетина години, облечена с бял хавлиен халат с монограм MX на гърдите — седеше свита на топка на дивана. Беше обгърнала кръста си с ръце. Беше слаба, с привлекателно, но бледо лице, по което бе размазан туш за мигли. Дългата ѝ червена коса беше разрошена.

От другата страна на масата, срещу нея, седеше Клер Уестмор, служителката от отдела за сексуални престъпления. Беше възприела позата на жертвата — седеше в същото положение, обгърнала с ръце кръста си.

С годините полицаите се бяха научили кои са най-ефективните начини да получат информация от жертви и свидетели по време на разпит. Първият принцип се отнасяше до облеклото. Никога не биваше да носят дрехи, които разсейват обекта, като презрамки или пък ярки цветове. Детектив Уестмор бе облечена подходящо — с обикновена синя риза под светлосин пуловер с остро деколте, черни панталони и обикновени черни обувки. Дългата до раменете ѝ коса беше прибрана назад с лента. Единственото ѝ бижу беше семпла сребърна огърлица.

Вторият принцип беше да поставиш жертвата или свидетеля в доминираща позиция, да му позволиш да се отпусне. По тази причина Никола Тейлър беше на дивана, а детективът на креслото.

А отразяването на позата беше класическа техника при разпит. Ако отразяваш всичко, което обектът прави, понякога това го отпускаше до такава степен, че започваше сам да отразява разпитващия. А щом това се случеше, разпитващият поемаше контрола и жертвата щеше да се съгласява с него — и, на полицейски жаргон, щеше да започне да пее.

Грейс си водеше бележки, докато Уестмор, с лекия си ливърпулски акцент, бавно и умело се опитваше да изтръгне реакция от травматизираната мълчалива жена. Голям процент от жертвите на изнасилване страдаха от посттравматично разстройство и състоянието им ограничаваше времето, в което успяваха да се концентрират. Уестмор интелигентно се справяше с това, като я насочваше внимателно първо към най-скорошните събития и после я връщаше назад.

От множеството курсове по техника на разпита, на които бе присъствал, детектив Грейс бе научил на нещо, което обичаше да повтаря на колегите си: няма лош свидетел — има лош разпитващ.

Но тази жена като че ли знаеше какво прави.

— Знам, че е много трудно за теб да говориш за това, Никола — каза тя. — Но така ще ми помогнеш да разбера какво се е случило и да се опитам да открия онзи, който ти го е причинил. Не е нужно да ми го казваш днес, ако не искаш.

Жената се взираше мълчаливо пред себе си, като кършеше ръце и трепереше.

Грейс почувства огромно съжаление към нея.

Уестмор също започна да кърши ръце. След малко попита:

— Била си на новогодишна вечеря в „Метропол“ с приятели, нали така?

Тишина.

По бузите на жената се търкулнаха сълзи.

— Искаш ли да ми кажеш нещо днес?

Тя внезапно поклати глава.

— Добре. Няма проблем — каза Клер Уестмор. Поседя мълчаливо и добави: — На тази вечеря пи ли много алкохол?

Жената поклати глава.

— Не си пила?

— Защо си мислите, че съм била пияна? — сопна се жената внезапно.

Уестмор се усмихна.

— Просто в новогодишната нощ всички разпускаме. Аз не пия много, но на Нова година понякога се отпускам! Все пак е веднъж в годината!

Никола Тейлър сведе поглед към ръцете си.

— Значи това си мислите? — каза тя тихо. — Че съм се отпуснала?

— Тук съм, за да ти помогна. Не правя никакви предположения, Никола.

— Бях напълно трезва — каза огорчено жената.

— Добре.

Грейс бе доволен, че жената започва да реагира. Това беше добър знак.

— Не те съдя, Никола. Просто искам да разбера какво се е случило. И наистина разбирам колко ти е трудно да говориш за онова, през което си минала, затова искам да ти помогна с каквото мога. Но мога да го направя само ако разбера какво точно се е случило с теб.

Настъпи дълга тишина.

Брансън отпи от колата си, а Грейс от кафето.

— Можем да прекъснем този разговор когато пожелаеш, Никола. Ако искаш, ще го оставим за утре, няма проблем. Или за вдругиден. Когато ти прецениш. Просто искам да ти помогна. Само това ме интересува.

Още една дълга тишина.

И тогава Никола Тейлър изведнъж извика:

— Обувки!

— Обувки?

Тя пак замълча.

— Харесваш ли обувки, Никола? — пробва се Уестмор. Когато не получи отговор, продължи небрежно: — Обувките са моята слабост, преди Коледа бях в Ню Йорк със съпруга си. За малко да си купя едни ботуши „Фенди“ — струват осемстотин и петдесет долара!

— Моите бяха „Марк Джейкъбс“ — каза Никола Тейлър почти шепнешком.

— „Марк Джейкъбс“? Обожавам ги! — каза Уестмор. — И те ли са изчезнаха с дрехите ти?

Пак тишина.

После жената каза:

— Той ме накара да правя разни неща с тях.

— Какви неща? Опитай, опитай се да ми кажеш.

Никола Тейлър заплака отново. После, между риданията, започна да разказва с подробности, но съвсем бавно, с продължителни прекъсвания, в които се опитваше да се овладее или да потисне пристъпи на гадене.

Докато слушаха в стаичката за наблюдение, Глен Брансън се обърна към колегите си и се смръщи.

Грейс го погледна, чувстваше се много неудобно. Но докато слушаше жената, мислеше усилено. Мислеше за онова студено досие на пода в кабинета му, което бе прочел съвсем наскоро. Мислеше за 1997 година. Спомняше си дати. Модел. Начин на действие. Мислеше за показанията на жертвите тогава, някои от които беше прочел отново съвсем скоро.

И същият леден порив, който бе почувствал по-рано, се плъзна отново по вените му.