Мъртва като теб

1997 26

Понеделник, 29 декември

Мога да забравя, че съм видяла лицето ти — каза Рейчъл, като се взираше в него.

Той изглеждаше като болен от хепатит на жълтеникавата светлина на лампичката в купето на микробуса. Тя се опитваше да улови погледа му, защото някъде в помътените си, разбъркани от ужаса кътчета на съзнанието си, помнеше, че е чела, че заложниците трябва да опитат да улавят погледа на похитителите си. Така на похитителите ще им е по-трудно да ги наранят, защото ще е установена някаква връзка.

Тя се опитваше, с пресипналия си глас, да осъществи някаква връзка с този мъж — с това чудовище — с това създание.

— Разбира се, че можеш, Рейчъл. За какъв ме мислиш? За вчерашен? Ще те пусна, значи, и след час ти ще цъфнеш в полицията и ще ми правите вече фоторобот. Така ли я мислиш тая работа?

Тя поклати енергично глава и изграчи:

— Обещавам ти.

— Заклеваш се в живота на майка си?

— Да, в живота на майка си. Моля те, дай ми малко вода. Моля те, дай ми нещо.

— Значи мога да те пусна и ако ме измамиш и идеш в полицията, няма проблем да намина към къщата на майка ти в Сърендън Клоуз и да я убия, така ли?

Рейчъл смътно се зачуди откъде знае къде живее майка ѝ. Вероятно беше прочел във вестниците? Това ѝ даде малко надежда. Ако той беше прочел това във вестниците, значи беше влязла в новините. Хората сигурно я търсеха. Полицията.

— Знам всичко за теб, Рейчъл.

— Можеш да ме пуснеш. Няма да рискувам живота ѝ.

— Мога ли?

— Да.

— Мечтай си.