Мъртва като теб

55

Понеделник, 12 януари

„Съсекс Секюрити Системс“ и „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“ се помещаваха в голяма сграда от осемдесетте в индустриалния квартал на Люис, на шест мили от Брайтън.

Когато бизнесът, който Гари Стърлинг бе започнал в малък сервиз в Хоув преди петнайсет години, започна да се разраства в две различни полета на дейност, той знаеше, че ще трябва да се премести в по-големи помещения. Идеалната възможност се появи, когато тази сграда в Люис се освободи след банкрут, а продавачът нямаше търпение да сключи сделката.

Но това, което привлече Гари повече от изгодните условия, беше самото местоположение на сградата — на по-малко от четвърт миля от Мълинг Хаус, където се помещаваше управлението на полицията на Съсекс. Той беше подписал два договора с тях, като инсталира и поддържаше алармени инсталации в два полицейски участъка в по-малки градове, които затваряха през нощта, и беше сигурен, че близостта до главния щаб на полицията няма да му навреди.

И се оказа прав. Чукането по врати, приятелските разговори в голф клуба и някои доста изгодни оферти му бяха донесли много работа, а после, само преди десетилетие, главното управление се премести в нова сграда, „Съсекс Хаус“, и пак „Съсекс Секюрити Системс“ подписа договор за вътрешните охранителни системи.

Въпреки успеха си Гари Стърлинг не си падаше по лъскави скъпи коли. Никога не беше карал такава, защото според него така само привличаш вниманието върху себе си — а когато колата ти е лъскава, клиентите си мислят, че цените ти са твърде надути. За него успехът означаваше свобода. Възможността да назначава хора, които да вършат работата, която не искаш да свършиш сам. Свободата да излезеш и да идеш на голф когато си пожелаеш. И да правиш други неща, които искаш. Нямаше нищо против Денис да харчи. Нали харчеше за Англия.

Когато се срещнаха за първи път, тя беше същинска секс бомба. Харесваше всичко, което го възбуждаше, и беше адски похотлива, почти без задръжки. Сега просто си сядаше на дебелия задник, който наедряваше с всеки час, и не искаше и да чува за секс — или поне не и за нещата, които той обичаше.

Той караше малкото си сиво волво покрай индустриалната зона, подмина един шоурум на „Ленд Роувър“, входа на „Тексако“ и после „Хоумбейз“6. Зави надясно, след това наляво и в края на задънената улица видя своята сграда и редица от девет бели микробуса с логото на компанията, паркирани отпред.

Тъй като той не беше по разхищенията, микробусите бяха чисто бели, а името на компанията беше на панели с магнити, които се прикрепяха към тях. Това означаваше, че нямаше да се наложи да плаща за брандиране всеки път, когато купуваше нов микробус; просто щеше да свали панелите от стария и да ги използва отново.

Беше девет сутринта и той никак не се зарадва, че толкова много микробуси са още на паркинга. Трябваше да са някъде другаде, за да се изграждат инсталации и да се обслужват клиенти. Но така беше по време на рецесия.

Тези дни малко неща го радваха така или иначе.

Задникът на Дънстан Кристмас го сърбеше, но той не смееше да го почеше. Ако станеше от мястото си за повече от две секунди по време на смяна, без първо да излезе от програмата, щеше да зазвъни аларма и супервайзърът му щеше да дотърчи.

Да, не можеше да се отрече, рече си Кристмас. Онзи, който беше измислил тази шибана система, е бил голяма работа. Проста и безопасна.

Каквато и трябваше да бъде, защото за това плащаха клиентите на „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“ — за обучени оператори като него самия, които да седят, издокарани с униформи, и да наблюдават денонощно. Кристмас беше на трийсет и шест и тежеше сто и трийсет килограма. Устройваше го да си седи на задника.

Не виждаше голям смисъл от униформата, тъй като никога не напускаше стаята, но Големият шеф, господин Стърлинг, държеше всеки в сградата, дори рецепционистите, да са с униформа. Това карало хората да се чувстват горди и да имат усещане за цел, освен това впечатлявало посетителите. А всички правеха каквото нареди господин Стърлинг.

До бутона за избор на камера на панела пред него имаше микрофон. И въпреки че някои от къщите и бизнес сградите на двайсетте екрана бяха всъщност на много мили оттук, само с едно натискане на бутона за микрофона можеше да изкара ангелите на всеки натрапник, като си поговори с него. Харесваше тази част от работата си. Не се случваше често, но случеше ли се, леле майко, беше много забавно да ги гледа как подскачат! На това му се казва кодош.

Кристмас работеше на осемчасова смяна, през ден, вечерите и през нощта, и беше доволен от заплащането. Но виж самата работа, особено през нощта, можеше да е адски отегчителна. Все едно да хващаш по телевизията двайсет канала и по всеки от тях нищо да не се случва! На единия виждаш само портата на някаква фабрика. На друг — алея пред къща. На трети — задната част на голямо имение на „Дайк Роуд Авеню“. Само от време на време по някоя котка ще се промъкне, или лисица, язовец, или ще притича плъх.

Виж, към екран номер седемнайсет беше почти привързан. Той показваше стария циментов завод в Шорхам, който беше затворен от деветнайсет години. На огромната площ бяха разположени двайсет и шест камери, една от които показваше главния вход, а останалите покриваха всички други подстъпи към вътрешността. В момента се виждаше образ от предната камера — висока стоманена ограда с бодлива тел по върха и заключени с верига порти.

Навремето баща му работеше там, като шофьор на циментовоз, и понякога Дънстан се качваше в кабината при него. Обичаше този завод. Напомняше му за филм с Джеймс Бонд — всички тези огромни пещи, мелачки и складови силози, булдозери, камиони и багери, и работата, която кипеше ден и нощ.

Заводът се намираше в огромна кариера в пуста местност на няколко мили северозападно от Шорхам. Заемаше няколкостотин акра, осеяни с множество вече изоставени сгради. Носеше се мълва, че смятат да го отворят отново, но откакто и последният камион беше излязъл оттам, преди почти двайсет години, той си оставаше запустял — като призрачен град от вече лишени от прозорци сгради, ръждясващи скелета, стари машини и обрасли с буренаци коловози. Единствените посетители там бяха вандалите и крадците, които отмъкваха двигатели, кабели и оловни тръби. Именно заради това беше инсталирана и сложната охранителна система.

Но тази понеделнишка утрин беше по-интересна от обикновено. И то заради екран номер единайсет.

Всеки екран беше свързан с отделен имот. Програмата беше нагласена така, че веднага извеждаше на преден план имота, в който бе отчетено някакво движение — например пристигаща или заминаваща кола, минувач или дори лисица или по-едро куче. На екран номер единайсет се наблюдаваше непрекъсната активност още откакто беше застъпил на смяна в седем. Той предлагаше гледка към входа на къщата на семейство Пиърс. Виждаше се и лентата, ограждаща местопрестъплението, и полицаят, който стоеше на пост. Четирима криминалисти със сини гащеризони и гумени ръкавици изстъргваха всичко в търсене на следи от мъжа, който беше нападнал госпожа Пиърс в дома ѝ в четвъртък през нощта, и оставяха малки картончета с номера тук-там по земята.

Дънстан бръкна в големия пакет соленки до контролния панел, пъхна няколко в устата си и ги прокара с глътка кока-кола. Трябваше да се изпикае, но реши да задържи още малко. Можеше да излезе от системата, за „почивка за облекчаване“, но това щеше да се забележи. Беше минал само час и половина от началото на смяната, така че се налагаше да постиска още малко, ако искаше да впечатли шефа.

Стресна го глас зад гърба му.

— Радвам се да видя, че кабелът към „Дроувуей“ е поправен.

Дънстан Кристмас се обърна и видя шефа си — Гари Стърлинг, собственик на компанията — да наднича над рамото му.

Стърлинг имаше такъв навик. Винаги душеше покрай служителите си. Промъкваше се тихо зад тях, понякога с работно облекло — бяла риза, джинси и маратонки, — понякога с бизнес костюм. Но винаги крадешком и тихомълком, с обувки с гумени подметки, като някой откачен преследвач. Големите му очи като на бухал се взираха в екраните.

— Да, господин Стърлинг. Работеше, когато дойдох на смяна.

— Знаем ли какъв е бил проблемът?

— Не съм говорил с Тони.

Тони беше главният инженер на компанията.

Стърлинг погледа известно време случващото се пред къщата на Пиърс и кимна.

— Лоша работа, нали, сър? — обади се Кристмас.

— Невероятно — отвърна Гари Стърлинг. — Най-лошото, което се е случвало досега в някой от имотите, които наблюдаваме, а шибаната система не е проработила. Невероятно!

— Лош късмет.

— Може и така да се каже.

Кристмас премести един плъзгач и увеличи образа на криминалист, който прибираше нещо в торбичка. Но беше твърде дребно, за да видят какво е.

— Намерили са нещо, много са старателни — каза той.

Шефът му не отговори.

— Като в „От местопрестъплението“7.

Отново не получи отговор.

Обърна глава и с изумление откри, че Гари Стърлинг е излязъл от стаята.