Мъртва като теб

3

Сряда, 31 декември

Завеждащ управление детектив Рой Грейс се взираше през прозореца на кабинета си към мрака на нощта, към светлините на паркинга на супермаркета отвъд пътя и в далечните светлини на „Брайтън и Хоув“ зад него. И чуваше воя на поривистия вятър. Усещаше студения повей, който проникваше през тънкото стъкло до бузата му.

Новогодишната нощ. Погледна си часовника: 6,15. Време беше да тръгва. Време беше да приключва с безнадеждния опит да почисти бюрото си и да поеме към дома.

Всяка новогодишна нощ е все същото, помисли си той. Винаги си обещаваше, че ще подреди, ще приключи с цялата бумащина и ще започне новата година на чисто. И винаги се проваляше. Утре щеше да дойде и да завари още по-безнадеждна бъркотия. Дори по-голяма от миналата година. Която пък, от своя страна, беше по-голяма от предходната година.

Всички случаи на кралската прокуратура, които беше разследвал през последната година, бяха натрупани на пода. До тях имаше малки, несигурни купчини от сини картонени кутии и зелени пластмасови касетки, претъпкани с неразрешени случаи — студени досиета, както ги наричаха напоследък. Но той предпочиташе старото наименование.

Въпреки че работата му беше свързана предимно с нови убийства и други тежки престъпления, Рой Грейс беше много загрижен за своите студени досиета, до степен, в която чувстваше някак лична връзка с тях, защото годината се бе оказала странно натоварена. Първо един млад мъж беше погребан жив в ковчег по време на ергенската си вечер. После един гаден филм с истинско убийство беше намерен при обиск. Последва сложен случай на крадец убиец, преди да закопчае двоен убиец, който бе инсценирал изчезването си.

Но той бе получил съвсем малко признание за тези резултати от бившия си шеф, помощник-началник Алисън Воспър.

Вероятно следващата година щеше да е по-добра. Със сигурност беше изпълнена с обещания. Новият помощник-началник, Питър Риг, започваше в понеделник — след пет дни. Освен това, пак в понеделник, работа започваше и нов екип по студените досиета, което беше огромно облекчение. Екипът се състоеше от трима опитни детективи под негово командване.

Но най-важното от всичко беше, че любимата му Клео щеше да роди през юни. А по някое време преди това, още не беше определена датата, щяха да се оженят. Веднага щом единственото препятствие на пътя им бъде премахнато.

Жена му Санди.

Тя беше изчезнала преди девет години и половина, на трийсетия си рожден ден, и въпреки всичките му усилия оттогава нямаше и следа от нея. Той не знаеше дали е била похитена, или убита, или е избягала с любовник, или пък е станал инцидент, или просто е инсценирала изчезването си.

За последните девет години, докато не започна връзка с Клео Морей, Рой прекарваше почти цялото си свободно време в безплодни опити да открие какво се е случило със Санди. Сега най-сетне я бе оставил в миналото. Беше наел адвокат, за да я обяви официално за мъртва. Надяваше се процесът да мине по бързата процедура, за да могат да се оженят, преди бебето да се роди. Дори и Санди да се появеше внезапно от нищото, той не искаше да заживее отново с нея, така беше решил. В съзнанието си беше продължил нататък — или поне така си мислеше.

Размести няколко купчини документи по бюрото. Сложи една купчина върху друга и така бюрото му се стори малко по-подредено, въпреки че количеството натрупана работа си оставаше същото.

Странно как се променя животът, помисли си. Санди мразеше новогодишната нощ. Била пълна измама, както обичаше да казва. Винаги я прекарваха с друга двойка, колеги от полицията, Дик Поуп и жена му Лесли. Винаги в някой моден ресторант. След това Санди задължително анализираше цялата вечер минута по минута.

Докато беше с нея, той гледаше на наближаването на новогодишната нощ с все по-отслабващ ентусиазъм. Но сега, с Клео, я очакваше с нетърпение. Щяха да я прекарат у дома, сами, и да се гощават с някое от любимите си ястия. Благодат! Единственият недостатък бе, че беше дежурен старши следовател тази седмица, което означаваше, че е на повикване двайсет и четири часа в денонощието — което пък означаваше, че няма да може да пие. Въпреки това бе решил да си позволи няколко глътки шампанско в полунощ.

Нямаше търпение да се прибере. Беше толкова влюбен в Клео, че всеки ден рядко имаше моменти, в които успяваше да преодолее дълбокия копнеж да я види, да я прегърне, да я докосне, да чуе гласа ѝ, да види усмивката ѝ. И сега изпитваше същото и повече от всичко искаше да тръгне към дома ѝ, който вече, откъдето и да го погледнеш, беше станал и негов дом.

Само едно го спираше.

Проклетите сини кутии и зелени касетки на пода. Трябваше да подреди всичко за екипа по студени досиета в понеделник, първия им официален работен ден от новата година. Което означаваше, че го чакат още няколко часа работа.

Затова той изпрати на Клео съобщение — цял ред целувки.

За известно време тази година бе прехвърлил всички тези студени досиета на колега. Но не се беше получило и сега ги беше наследил обратно. Пет неразкрити тежки престъпления от общо двайсет и пет, които чакаха да бъдат разследвани отново. Откъде да започне, по дяволите?

Внезапно му хрумна едно изречение от „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол: „Започни от началото и продължавай, докато не стигнеш до края: тогава спри.“

И така, той започна от началото. Само пет минути, помисли си, после щеше да приключи за тази година и да тръгне за дома на Клео. Сякаш като ехо на мислите му, телефонът му изписка, беше получил съобщение. Дори още по-дълга редица целувки.

Усмихнат, той отвори първото досие и прегледа доклада за разследването. На всеки шест месеца ДНК лабораториите, с които работеха, правеха проверки на ДНК уликите от жертвите в студените досиета. Никога не се знаеше. И имаше неколцина извършители, които сигурно отдавна бяха решили, че им се е разминало за престъпленията, но сега бяха осъдени и лежаха в затвора именно заради напредъка в извличането и сравнителния анализ на ДНК.

Вторият случай винаги го беше вълнувал дълбоко. Малкият Томи Лайтъл. Преди двайсет и седем години в един февруарски следобед единайсетгодишният Томи си тръгнал от училище към дома. Единствената следа по случая беше микробус „Морис Минър“, забелязан близо до местопрестъплението, който по-късно бил издирван. От досието ставаше ясно, че водещият разследването следовател е бил убеден, че собственикът на микробуса е извършителят, но не бяха успели да открият критично веществено доказателство, което да свърже момчето с микробуса. Мъжът, ексцентричен саможивец с обвинения за сексуални престъпления в миналото, бил освободен — но Грейс знаеше, че е още жив.

Премина на следващото досие: „Операция Худини“.

Мъжа с обувките.

Имената на операциите се избираха на случаен принцип от компютърната система. Понякога обаче се оказваха подходящи. Например това. Подобно на великия илюзионист, този извършител и досега успяваше да се измъкне от мрежата на полицията.

Мъжа с обувките беше изнасилил — или опитал да изнасили — поне пет жени в областта на Брайтън за кратък период от време през деветдесет и седма и най-вероятно беше изнасилил и убил шеста жертва, чието тяло така и не беше открито. И сигурно имаше още — много жени бяха твърде засрамени или травматизирани, за да съобщят за нападение. След това атаките изведнъж спряха. Нямаше ДНК доказателства от нито една от жертвите навремето. Но техниката за събирането им тогава още не е била така ефективна.

Разполагаха единствено с „начина на действие“ на извършителя. Почти всеки престъпник имаше специфичен „модус операнди“. Начин, по който вършеше нещата. Свой собствен „почерк“. А Мъжа с обувките имаше доста специфичен такъв: той взимаше бикините на жертвите си и едната обувка. Но само ако обувките са от висока класа.

Грейс ненавиждаше изнасилвачите. Знаеше, че всеки, станал жертва на престъпление, е травматизиран по някакъв начин. Но повечето жертви на обири или на улични престъпления накрая успяваха да оставят това зад себе си и да продължат. Жертвите на сексуално посегателство и на сексуално нападение, особено децата и жертвите на изнасилване, никога не успяваха да направят това наистина. Животът им се променяше завинаги. Те прекарваха остатъка от дните си със знанието за случилото се, бореха се да се справят, да потиснат отвращението, гнева и страха си.

А фактът, че повечето от тях бяха изнасилени от човек, когото познават, беше жесток. Изнасилванията от напълно непознати бяха изключително редки, но се случваха. И не беше необичайно тези така наречени „непознати изнасилвани“ да вземат сувенир — трофей. Както правеше Мъжа с обувките.

Грейс прелисти няколко страници от дебелото досие, като прегледа сравненията с други изнасилвания в страната. Имаше един случай далеч на север, през същия период, който се отличаваше с поразяващи сходства. Но тогава беше намерено доказателство, че извършителят определено не може да е същият.

„Така значи, Мъжа с обувките — зачуди се Грейс. — Дали си още жив? И къде ли си сега?“