Мъртва като теб

33

Петък, 9 януари

— Защо не чукаш, мамка му? — изскимтя Тери Биглоу.

Но почукването на влизане не беше в стила на Дарън Спайсър. Той влезе в малката стая, потънала в сумрак заради щората на прозореца. Дарън стискаше торбата си и се опитваше да не диша от спарения въздух. Стаята вонеше на цигари, старо дърво, прашен килим и вкиснало мляко.

— Мислех, че още си на топло. — Гласът на стария негодник беше тънък и писклив. Той лежеше и примигваше на лъча на фенерчето, което Спайсър държеше. — Както и да е, к’во правиш тук по това време?

— Ами просто изчуках една — отвърна Спайсър. — И реших да се отбия да ти споделя, да си взема нещата междувременно.

— Все едно ми пука. Аз отдавна приключих с чукането. Едва го вдигам да се изпикая. Какво искаш? Спри да светиш с тая проклетия в лицето ми.

Спайсър плъзна лъча на фенерчето по стените, откри ключа за осветлението и го натисна. На тавана светна мътна крушка в още по-мътен абажур. Дарън смръщи лице от отвращение при вида на стаята.

— Отново ли се чупи? — попита Биглоу, като още примигваше.

Изглеждаше ужасно, на седемдесет, наближаващ деветдесетте.

— Пуснаха ме за добро поведение, човече, ще повярваш ли? Предсрочно. — Той хвърли един ръчен часовник на гърдите на Биглоу. — Купих ти подарък.

Биглоу сграбчи часовника с малката си разкривена ръка и се втренчи алчно в него.

— К’во е тва? Корейско ли е?

— Не, истинско. Чопнах го снощи.

Биглоу се надигна малко в леглото, опипа масичката до него и си сложи очилата за четене, които бяха доста едрички, за да бъдат модерни. После разгледа часовника.

— „Таг Хауер Акварейсър“ — обяви той. — Хубав е. Та значи крадеш и чукаш, а?

— По-скоро в обратен ред.

— Браво. Много хубаво. И к’во ще искаш за това?

— Един бон.

— Що ме разсмиваш? Мога да ти дам маймуна, ако успея да намеря купувач — и то ако не се окаже имитация. Или пък пони сега. Да, сега мога да ти дам пони.

Маймуната беше петстотин лири, а понито — сто.

— Това е часовник за два бона — каза Спайсър.

— Но сега сме в шибана рецесия и прочее — отвърна Биглоу, като отново заразглежда часовника. — Имаш късмет, че те пуснаха сега. — Той замълча, но тъй като Спайсър не каза нищо, продължи: — Щото аз няма да изкарам още дълго, нали разбираш? — Закашля се — продължителна, дрезгава, разкъсваща кашлица, от която очите му се насълзиха. Накрая изплю малко кръв на мръсна носна кърпа. — Дават ми шест месеца.

— Лентяй.

Дарън Спайсър огледа стаята на сутерена. Тя се разтресе, когато влак мина наблизо, надавайки зловещ вой. През стаята премина студено течение. Това място си беше пълна мизерия, точно както го помнеше от последния път, когато дойде тук, преди повече от три години. Разнищен килим покриваше част от дъските на пода. Дрехи висяха на телени закачалки, окачени на лайстната на цокъла. Стар дървен часовник на една полица показваше, че е девет без петнайсет. На стената точно над леглото бе заковано разпятие, а на нощното шкафче до Биглоу имаше библия, както и няколко шишенца с лекарства.

Това ще се случи и с мен след трийсет години, ако продължавам така, помисли си Дарън.

После поклати глава.

— Така значи, Тери? Тук ще приключиш дните си?

— Точно така. Удобно е.

— Удобно ли? Удобно за какво? За шибано погребение?

Биглоу не каза нищо. Навън, наблизо, отвъд Люис Роуд, близо до гробището и моргата, имаше цяла редица погребални бюра.

— Имаш ли поне течаща вода?

— Разбира се, че имам — възмути се Биглоу през още един пристъп на кашлица. Посочи към другия край на стаята, където имаше умивалник.

— А никога ли не се миеш? Тук мирише като в кенеф.

— Искаш ли чаша чай или кафе?

Спайсър погледна към лавицата в ъгъла, на която имаше чайник и няколко напукани чаши.

— Не благодаря. Не съм жаден.

Поклати глава, докато гледаше стария мошеник. „Ти беше голям играч в този град. Дори аз се плашех от теб като момче. Само името ти беше достатъчно да изплаши повечето хора. А виж се сега.“

Биглоу бяха престъпна фамилия, с която човек трябваше да се съобразява, те движеха един от основните бизнеси в рекета и контролираха дрогата в половин Брайтън и Хоув. А Тери бе една от техните издънки. Не беше човек, с когото можеш да се ебаваш, не и ако не искаш белег от бръснач на бузата или пък киселина, плисната в лицето.

Той се обличаше модерно, носеше големи пръстени и часовници и караше лъскави коли. Сега, съсипан от пиячка, лицето му беше жълтеникаво и сбръчкано. Косата му, преди винаги добре фризирана, дори посред нощ, сега изглеждаше проскубана като килима и беше с цвят на никотин благодарение на някоя боя с изтекъл срок на годност.

— В крилото за изнасилвачи ли беше в затвора, Дарън?

— Майната ти. Никого не съм изнасилвал.

— Аз друго чух.

Спайсър го погледна отбранително.

— Нали вече ти обясних? Тя го искаше. Винаги си личи кога една жена си го проси. Направо ми се нахвърли. Трябваше да я отблъсна.

— Странно, че съдебните заседатели не ти повярваха.

Биглоу извади пакет цигари от чекмеджето, извади една и я пъхна в устата си.

Спайсър поклати глава.

— Имаш рак на белите дробове и продължаваш да пушиш?

— Вече няма голямо значение, нали, изнасилвачо.

— Майната ти.

— Винаги ми е драго да те видя, Дарън.

Той запали цигарата с пластмасова запалка, вдиша дима и отново се разтресе от кашлица.

Спайсър коленичи, нави килима, махна няколко дъски от пода и извади от дупката стар, квадратен кожен куфар, увит с три вериги, всяка заключена с тежък катинар.

Биглоу вдигна часовника и каза:

— Знаеш ли какво? Винаги съм бил честен човек и не искам да си мислиш лоши работи за мен, когато си отида. Трябва да обсъдим и таксата за съхранение на багажа ти за три години. Така че ще ти дам килимче за този часовник. Струва ми се съвсем честно.

Килимчето беше трийсет лири.

В изблик на гняв Спайсър сграбчи Тери Биглоу за косата с лявата си ръка и го вдигна от леглото. Навря лицето си в неговото, докато той се клатеше като кукла на вентрилоквист. Беше изненадващо лек. Спайсър заби десния си юмрук под брадичката му, с всички сили. Така силно, че адски го заболя и май си счупи палеца.

Тери Биглоу увисна безжизнено. Спайсър го пусна и той се свлече на пода. Спайсър направи няколко крачки напред и смачка горящата цигара. Раздвижи палеца си, после огледа мизерната стая за нещо ценно, което можеше да вземе. Но освен часовника, който бе донесъл, нямаше нищо друго. Абсолютно нищичко. Ама нищо.

Стисна тежкия куфар под мишница, взе торбата, в която бяха събрани всичките му вещи, и тръгна да излиза. За миг се поколеба и се обърна към сгърченото на земята тяло.

— Ще се видим на погребението ти, приятел.

Затвори вратата след себе си, изкачи стълбите и излезе в мразовитата, ветровита петъчна брайтънска утрин.