Ден на гнева

1.

Кен Долби стоеше пред мощния си компютър, а дългите му пръсти галеха копчетата на контролното табло на Изабела. Изчака, наслаждавайки се на мига, после отключи една клетка в панела и изтегли надолу малък червен лост.

Не се чу бръмчене, никакъв звук, нищо, което да покаже, че е бил включен най-скъпият научен уред на земята. Само на около триста и двайсет километра оттам светлините на Лос Анджелис примигнаха почти незабележимо.

Когато Изабела загря, Долби започна да усеща на пода фините й вибрации. Мислеше за машината като за жена и в миговете, когато въображението му се развихряше, дори си представяше как изглежда тя — висока и слаба, с мускулест гръб, черна като пустинна нощ, осеяна с капчици пот. Изабела. С никого не бе споделял тези чувства — защо да си навлича присмех. За останалите учени от проекта, Изабела беше „то“ — бездушна машина, построена с конкретна цел. Долби обаче винаги изпитваше силна обич към машините, които създаваше — още откакто десетгодишен сглоби първия си радиоапарат. Фред. Така се казваше радиото. Помислеше ли за Фред, си представяше закръглен бял човек с морковеночервена коса. Първият компютър, който конструира, се казваше Бети. Нея пък си представяше като пъргава и делова секретарка. Не можеше да обясни защо машините му приемаха такава самоличност, просто се случваше.

А сега това, най-мощният ускорител на частици на света… Изабела.

— Как е? — попита ръководителят на екипа Хейзълиъс, приближи се и сърдечно постави ръка на рамото му.

— Мърка като котенце — отвърна Долби.

— Добре. — Хейзълиъс се изправи и се обърна към екипа: — Съберете се, трябва да ви съобщя нещо.

Настана тишина, след като членовете на екипа се изправиха пред компютрите си и зачакаха. Хейзълиъс прекоси малкото помещение и застана пред най-големия плазмен екран. Нисък и слаб, лъскав и неспокоен като норка в клетка, той постоя пред екрана, преди да се обърне към хората си със сияйна усмивка. Долби не преставаше да се учудва на харизматичното присъствие на този човек.

— Скъпи приятели — поде Хейзълиъс и огледа групата с тюркоазените си очи, — годината е 1492. Намираме се на носа на кораба „Санта Мария“, загледани към хоризонта, броени мигове преди пред очите ни да се появи брегът на Новия свят. Днес ще прекосим този непознат хоризонт и ще стигнем до бреговете на своя собствен Нов свят. — Бръкна в платнената чанта, с която не се разделяше, и извади отвътре бутилка шампанско „Вьов Клико“. С пламнали очи я вдигна като трофей, а после я стовари върху масата. — Това е за по-късно, когато стъпим на брега. Защото тази вечер ще накараме Изабела да заработи на пълна мощност.

Съобщението бе посрещнато с мълчание. Най-накрая се обади помощник-ръководителката на проекта Кейт Мърсър:

— А какво стана с плана да направим три проби с мощност от деветдесет и пет процента?

Хейзълиъс отвърна на погледа й с усмивка:

— Аз нямам търпение, а ти?

Мърсър отметна лъскавата си черна коса.

— Ами ако попаднем на непознат резонанс или създадем миниатюрна черна дупка?

— Собствените ти изчисления показват, че шансът за такъв нежелан ефект е едно на квадрилион.

— Възможно е да съм сгрешила при изчисленията.

— Ти никога не грешиш. — Хейзълиъс се усмихна и се обърна към Долби. — Какво ще кажеш? Тя готова ли е?

— Готова е и още как.

— Е? — разпери ръце Хейзълиъс.

Всички се спогледаха. Дали да рискуват? Руският програмист Волконски разчупи леда:

— Добре, да го направим! — Той поздрави с вдигната ръка учудения Хейзълиъс, а после всички започнаха да се тупат по гърбовете, да се ръкуват и да се прегръщат като баскетболен отбор преди среща.

След пет часа и още толкова изпити лоши кафета Долби застана пред големия плосък монитор над пулта за управление. Все още бе тъмен — протонните лъчи материя-антиматерия не бяха осъществили контакт. Нужна бе цяла вечност да включат машината, като увеличават мощността постепенно с по пет процента, фокусират и насочват лъчите, проверяват свръхпроводимите магнити и пускат различни проверяващи програми преди поредното увеличение с пет процента.

— Мощност деветдесет процента — напевно ги осведоми Долби.

— По дяволите! — възкликна Волконски някъде зад него и удари кафеварката „Сънбийм“ така, че тя се раздрънча като Тенекиения дървар1. — Вече е празна!

Уордлоу стисна устни. През двете седмици, откакто бяха на Платото, Волконски се бе проявил като невероятен досадник — изнервящ умник, мърлява и жалка европейска отрепка с дълга и мазна коса, оръфани фланелки и рядка брада. Беше блестящ програмист, но приличаше повече на наркоман. Но пък може би те всички си бяха такива.

Отново отмереното тиктакане на часовника.

— Лъчите са насочени и фокусирани — обяви Рей Чън. — Яркост 14 тера-електрон волта.

— Изабела работи добре — каза Волконски.

— Всичките ми системи са зелени — оповести Чечини, специалистът по елементарните частици.

— А сигурността, господин Уордлоу?

Началникът на разузнавателния отдел Уордлоу се обади от своя наблюдателен пулт:

— Само кактуси и койоти, сър.

— Добре, време е — рече Хейзълиъс и направи наситена с драматизъм пауза. — Кен? Съедини лъчите.

Долби усети как пулсът му се учестява. Докосна шайбите с подобните си на паешки пипала пръсти и ги намести с леко докосване като на пианист. След това изтрака няколко команди на клавиатурата.

— Контакт.

Изведнъж големите плоски монитори оживяха. Във въздуха внезапно се разнесе мелодичен звук, който идваше едновременно от всякъде и от никъде.

— Какво е това? — попита притеснено Мърсър.

— Милиарди частици, които минават през детекторите — отговори Долби. — Настройва висока вибрация.

— Боже, звучи като монолита2 през 2001…

Волконски надаваше възбудени крясъци като същинска маймуна. Никой не му обръщаше внимание.

На централния панел се появи изображение — Визуализатора. Долби унесено впери поглед в него. Приличаше на огромно цвете — искрящи струи светлина излизаха от една-единствена точка, въртяха се и се извиваха, сякаш се опитваха да се откопчат от екрана. Той наблюдаваше благоговейно наситената красота на изображението.

— Контактът е успешен — обяви Рей Чън. — Лъчите са фокусирани и насочени. Боже, подредени са съвършено!

Радостни възгласи и накъсани ръкопляскания.

— Госпожи и господа — поде Хейзълиъс, — добре дошли на брега на Новия свят! — каза той и направи жест към Визуализатора. — Свидетели сте на енергийна плътност, невиждана във Вселената от времето на Големия взрив. — Сетне се обърна към Долби: — Кен, моля те, увеличавай мощността с по една десета до деветдесет и девет.

Неземният звук леко се засили, докато Долби тракаше по клавиатурата.

— Деветдесет и шест — обяви Кен Долби.

— Яркост 17,4 тера-електрон волта — каза Чън.

— Деветдесет и седем… Деветдесет и осем…

Екипът потъна в напрегнато мълчание и вече се чуваше само жуженето, изпълнило подземната контролна зала, сякаш скалите наоколо пееха.

— Лъчите все още са фокусирани — каза Чън. — Яркост 22,5 тера-електрон волта.

— Деветдесет и девет.

Звукът, който издаваше Изабела, бе станал по-висок и по-чист.

— Един момент — обади се Волконски и се приведе над свръхмощния компютър. — Изабела е… бавна.

Долби рязко се извърна:

— С хардуера всичко е наред. Сигурно е поредната засечка на софтуера.

— Проблемът не е в софтуера — заяви Волконски.

— Може би трябва да спрем — обади се Мърсър. — Някакви данни за образуването на миниатюрна черна дупка?

— Не — каза Чън. — Няма и следа от радиацията на Хокинг.

— Деветдесет и девет и пет — оповести Долби.

— Само че аз получавам заредена струя на 22,7 тера-електрон волта — съобщи Чън.

— Каква? — попита Хейзълиъс.

— Непознат резонанс. Погледни.

От двете страни на цветето на централния монитор се бяха образували две проблясващи червени издатини като неистово размахани уши на клоун.

— Твърдо разпръсване — каза Хейзълиъс. — Вероятно глуони. Възможно е да е свидетелство за гравитация на Клайн.

— Няма начин. Не и при тази яркост — възрази Чън.

— Деветдесет и девет и шест.

— Грегъри, мисля, че трябва да задържим мощността на това ниво — каза Мърсър. — Твърде много неща се случват наведнъж.

— Естествено е да виждаме непознати резонанси — отговори Хейзълиъс не по-силно от другите, но прозвуча някак по-отчетливо от тях. — На непозната територия сме.

— Деветдесет и девет и седем — съобщи Долби. Имаше пълна вяра в машината си. Можеше да я доведе до сто процента и дори отвъд, ако се наложеше. Тръпки го побиваха, като си помислеше, че в момента изсмукват повече от една четвърт от тока на язовира „Хувър“. Точно затова трябваше да правят опитите си посред нощ — тогава потреблението на електроенергия беше най-ниско.

— Деветдесет и девет и осем.

— Получаваме някакво наистина огромно и непознато взаимодействие — каза Мърсър.

— Какъв ти е проблемът, кучко? — кресна Волконски на компютъра.

— Казвам ви, бъркаме с пръст в пространство на Калуца-Клайн — каза Чън. — Това е невероятно.

На големия плосък екран с цветето започнаха да се появяват снежинки.

— Изабела се държи странно — обяви Волконски.

— Как така? — попита Хейзълиъс от мястото си в средата на Мостика.

— Смахнато.

Долби завъртя безпомощно очи. Волконски беше такъв досадник.

— При мен всички системи работят.

Волконски неистово затрака по клавиатурата, след това изруга на руски и цапна монитора с длан.

— Грегъри, не мислиш ли, че трябва да намалим мощността? — попита Мърсър.

— Още една минутка — отговори Хейзълиъс.

— Деветдесет и девет и девет — оповести Долби. През последните пет минути всички в помещението се бяха разсънили и гледаха с ококорени очи и адски напрегнати. Само Долби беше спокоен.

— Съгласен съм с Кейт — каза Волконски. — Поведението е нетипично за Изабела. Да започнем да намаляваме мощността.

— Поемам пълна отговорност — каза Хейзълиъс. — Всичко все още е в нормалните граници. Просто потокът от данни е десет терабита в секунда и започва да й присяда, това е.

— Да й присяда ли? Какво значи това?

— Мощност сто процента — каза Долби с нотка на задоволство в спокойния глас.

— Яркост на лъчите 27,1828 тера-електрон волта — съобщи Чън.

Снежинки осеяха компютърните екрани. Мелодичният звук изпълни помещението като глас от отвъдното. Цветето на Визуализатора се извиваше и се разтягаше. В средата се появи черна точка, подобна на дупка.

— Опа! — възкликна Чън. — Губя всички данни от нулевите координати.

Цветето примигна. Набраздиха го тъмни струи.

— Това е откачено! — възкликна Чън. — Не се шегувам, данните изчезват.

— Невъзможно — заяви Волконски. — Данни не изчезва. Частици изчезва.

— Я стига! Частиците не изчезват.

— Без майтап, частиците изчезва!

— Проблем със софтуера? — попита Хейзълиъс.

— Не със софтуера — отговори Волконски силно, — а с хардуера.

— Майната ти! — промърмори Долби.

— Грегъри, възможно е Изабела да разкъсва отбраната — каза Мърсър. — Наистина смятам, че трябва да намалим мощността.

Черната точка стана по-голяма, разшири се и започна да поглъща изображението на екрана. По ръбовете трепереше с безумно наситени цветове.

— Числата полудяха — обяви Чън. — Получавам изключително силно изкривяване на пространство-времето в С-нула. Прилича ми на някаква сингуларност. Сигурно създаваме черна дупка.

— Невъзможно — обади се Алан Едълстайн, математикът на екипа, и вдигна поглед от компютъра в ъгъла, над който мълчаливо се бе привел. — Няма данни за радиация на Хокинг.

— Кълна се в Бога! — силно възкликна Чън, — дълбаем дупка в пространство-времето.

По монитора, който показваше в реално време кода на програмата, като експресен влак прелитаха символи и цифри. Сетне настъпи движение в бездната — призрачно, подобно на прилеп в мрака. Долби се вгледа смаяно.

— По дяволите, Грегъри, намали мощността! — извика Мърсър.

— Изабела не приема входящи данни! — кресна Волконски. — Изгубих основните операции!

— Задръж за момент, докато разберем какво става — каза Хейзълиъс.

— Изчезна! Изабела изчезна! — възкликна руснакът, вдигна ръце и се облегна с отвратено изражение на костеливото си лице.

— Таблото ми все още е зелено — каза Долби. — Съдейки по твоите показания, явно се е получил масиран срив на софтуера. — Отново насочи вниманието си към Визуализатора. В бездната се появяваше изображение, толкова странно и толкова красиво, че отначало съзнанието му не можа да го обхване. Долби се озърна, но никой друг не гледаше — всеки бе вперил поглед в собствения си компютър. — Ей, извинете, някой да знае какво се случва на екрана? — попита Долби.

Никой не му отговори. Никой не вдигна очи. Всички бяха неистово заети. Машината пееше странно.

— Аз съм само инженер — каза Долби, — но дали някой от вас, гениите теоретици, има представа какво е това? Алан, това… нормално ли е?

Алан Едълстайн разсеяно вдигна поглед от компютъра си.

— Просто хаотични данни — каза той.

— Как така хаотични? Има форма!

— Компютърът се срина. Може да са само хаотични данни.

— На мен това със сигурност не ми изглежда хаотично. — Долби се загледа в изображението. — Движи се. Там има нещо, кълна се… изглежда почти живо, сякаш се опитва да излезе. Грегъри, виждаш ли това?

Хейзълиъс вдигна поглед към Визуализатора и се втрещи, а по лицето му се изписа изненада. Обърна се.

— Рей? Какво става с Визуализатора?

— Нямам представа. Получавам постоянен поток последователни данни от детекторите. Изглежда Изабела не се е сринала.

— Какво мислиш за това нещо на екрана?

Чън вдигна поглед и очите й се разшириха.

— Исусе! Нямам представа…

— Движи се — каза Долби, — сякаш се показва. Детекторите пееха, а в стаята отекваше пронизителният им вой.

— Рей, това са безсмислени данни — каза Едълстайн. — Компютърът се срина, не е възможно да са реални.

— Не съм сигурен, че са безсмислени — намеси се Хейзълиъс. — Майкъл, ти какво мислиш?

Специалистът по елементарните частици наблюдаваше изображението като омагьосан.

— Нищо не ми говори. Нито един от цветовете и от формите не отговаря на енергии на частици, на заряди и на класове. Дори не е радиално разположено около С-нула — по-скоро е някакъв странен магнитен облак от плазма.

— Казвам ви, движи се, излиза — настоя Долби. — Прилича на… Исусе, какво е това, по дяволите? — Той стисна очи, опитвайки се да прогони болезненото изтощение. Може би му се привиждаше. Отвори очи. Изображението все още беше там. И растеше.

— Изключете я! Изключете Изабела! — изкрещя Мърсър.

Изведнъж екранът се изпълни със снежинки и угасна.

— Какво става, по дяволите? — извика Чън и заблъска с пръсти по клавиатурата. — Изгубих всички входящи данни!

В центъра на екрана бавно се появи една дума. Всички от екипа замълчаха и впериха поглед. Дори гласът на Волконски, който се извисяваше превъзбудено, секна като пресечен. Никой не помръдваше.

След това Волконски избухна в смях — напрегнат, писклив, истеричен, отчаян.

Долби усети прилив на ярост:

— Кучи син, ти си го направил!

Волконски поклати глава, размахвайки мазните си кичури.

— Смешно ли ти се струва? — попита Долби и се надигна от мястото си пред компютъра със стиснати юмруци. — Хакваш експеримент за четирийсет милиарда долара и това ти се струва смешно?!

— Нищо не хаквам — отговори Волконски и избърса уста. — Млъквай, по дяволите!

Долби се обърна с лице към екипа.

— Кой го направи? Кой е бърникал в Изабела? — после се извърна към Визуализатора и прочете на глас изписаната там дума, по-скоро ядно я изплю: — ПОЗДРАВИ! — Отново се обърна. — Ще убия копелето, което направи това!