Ден на гнева

31.

След бърза дрямка и късен обяд Форд отиде в конюшнята. Трябваше да обсъди с Кейт нещо важно: тя му се бе доверила, сега беше негов ред да й каже истината.

Завари я да пълни коритата за поене с един маркуч. Вдигна поглед към него. Лицето й все още бе бледо, почти прозирно от тревога.

— Благодаря ти, че ме подкрепи — каза Форд. — Съжалявам, задето те поставих в неудобно положение.

— Няма нищо — поклати глава тя. — Олекна ми, че вече не се налага да крия нищо от теб.

Той стоеше на прага и се опитваше да събере смелост да й каже. Нямаше да го приеме добре — никак даже. Смелостта му го напусна. Щеше да й каже по-късно, по време на похода.

— Благодарение на Мелиса всички смятат, че двамата с теб споделяме леглото. — Кейт го погледна. — Непоносима е. Първо преследваше Инес, после Долби, а сега теб. Всъщност се нуждае от едно хубаво чукане — успя да издокара тя бледо копие на усмивка. — Може би трябва да се съберете тримата и да хвърляте чоп.

— Не, благодаря. — Форд се настани върху една бала. В конюшните беше хладно, а във въздуха летяха прашинки. Отново звучеше „Блонди“.

— Уайман, извинявай, че не те посрещнах особено дружелюбно. Искам да ти кажа, че се радвам, задето си тук. Не ми хареса как свършиха нещата помежду ни.

— Беше доста неприятно.

— Бяхме млади и глупави. Доста пораснах оттогава — наистина доста.

На Форд му се искаше да не бе прочел досието й заради болката, която бе преживяла в годините оттогава.

— И аз.

Тя вдигна ръце и безсилно ги отпусна.

— И ето ни тук сега. Отново.

Изглеждаше толкова обнадеждаващо, както стоеше насред прашните конюшни със сламки в косите. И толкова смайващо красива.

— Искаш ли да пояздим? — попита той. — Смятам отново да посетя Бигей.

— Имам много работа…

— Последния път се оказахме добър отбор.

Тя отметна косата си назад и го погледна — изпитателно и продължително. Най-накрая каза:

— Добре.

Оседлаха конете и се запътиха на югозапад към отвесните скали от пясъчник в края на долината. Кейт яздеше отпред, слабото й тяло стоеше уверено на коня, олюляваше се заедно с него в ритмично и едва ли не еротично движение. Беше нахлупила износена австралийска каубойска шапка, а вятърът рошеше черната й коса.

Боже, как ще й кажа?

Когато наближиха края на платото, където Среднощната пътека се спускаше стремглаво по една пукнатина в скалата, Форд изравни коня си с нейния. Спряха на пет-шест метра от ръба на скалите. Тя се загледа към хоризонта с притеснено изражение. Вятърът духаше отдолу на неравномерни тласъци и носеше със себе си невидим облак от прах. Форд плю и се размърда на седлото.

— Все още ли мислиш за случилото се снощи? — попита той.

— Не мога да престана да мисля за него. Уайман, откъде може то да се досети за числата?

— Не знам.

Тя зарея поглед към огромната червена пустиня, която се стелеше до сините планини и до облачните замъци в безкрая.

— Като гледам всичко това — тихо каза тя, — ми е трудно да не вярвам в Бог. Искам да кажа, откъде да знам? Може наистина да е Бог.

Тя отметна черната си коса и му се усмихна печално.

Форд се смая. Тази Кейт беше съвсем различна от рязката атеистка, която познаваше от колежа. Отново се запита какво ли й се бе случило през онези две липсващи години.