Ден на гнева

8.

Пастор Ръс Еди излезе от караваната, метна хавлия на костеливите си рамене и спря на двора. Този понеделник зората бе кристалночиста над мисията. Изгряващото слънце хвърляше златиста светлина над пясъчната долина и позлатяваше клоните на изсъхналата канадска топола до малката каравана. Отзад Червеното плато се издигаше величествено на хоризонта — огнена колона под ранното утринно слънце.

Вдигна поглед към небето, долепи длани, сведе глава и каза с ясен и силен глас:

— Господи, благодаря ти за този ден.

Помълча малко, запъти се към помпата в предния си двор и метна кърпата на един стар пътен знак. Натисна енергично ръчката десетина пъти. В поцинкованото корито бликна струя студена вода. Ръс плисна шепа вода на лицето си, пъхна калъп сапун във водата, разпени я, избръсна се и изми зъбите си. Изми лицето и ръцете си, отново наплиска лицето и хлътналите си гърди, дръпна кърпата и енергично се избърса. След това се огледа в огледалото, окачено на един ръждясал пирон в стълба на оградата. Лицето му беше дребно, от главата му стърчаха туфички тънка коса. Мразеше тялото си — приличаше на трепереща птичка. Преди много време лекарят бе казал на майка му, че става дума за „неуспешен растеж“. Все още го измъчваше намекът, че физическата му слабост по някакъв начин е негова грешка, негов личен пропуск.

Старателно среса косата си над оредяващите места, направи гримаса и огледа кривите си зъби, които така и не успя да си позволи да изправи. Нещо му напомни за сина му Люк — би трябвало вече да е на единайсет — и мъчителното чувство се задълбочи. Не беше виждал Люк от шест години, а през цялото време го тормозеше издръжката, която нямаше надежда да успее да плати. Внезапно образът на момчето изникна в съзнанието му — как слабичък тичаше под струите на пръскачката през един горещ летен ден… Споменът разряза гърлото му като с нож, както бе виждал една жена от племето навахо да прерязва гърлото на агне, което се съпротивляваше и блееше, все още живо, но и вече мъртво.

Потръпна при спомена за несправедливостите в живота си, за паричните си проблеми, за изневерите на жена си, за развода. Непрекъснато ставаше нечия жертва, макар и не по собствена вина. Беше дошъл в резервата единствено с вярата си и с два кашона с книги. Бог поставяше на изпитание вярата му чрез мизерното съществуване и постоянния недостиг на средства. Еди се дразнеше, че дължи пари на толкова хора, особено на индианците. Само че Бог явно знаеше какво прави — Еди малко по малко събираше паството си, макар че хората като че ли се интересуваха повече от безплатните дрехи, които раздаваше по време на проповедите си. Никой не оставяше повече от няколко долара в кошничката за дарения — през някои седмици събираше едва двайсет долара. А мнозина ходеха на литургия в католическата мисия, за да се възползват от безплатните очила и лекарства, или пък в Църквата на Исус Христос и на светците от последния ден в Раф Рок заради храната. Това беше проблемът с навахо — не можеха да различат гласа на Мамон от гласа на Бога.

Огледа се за Лоренцо, само че неговият помощник навахо все още не се бе появил. Лицето му пламна при мисълта за Лоренцо. Даренията бяха изчезнали за трети път и той вече нямаше никакви съмнения, че това е дело на Лоренцо. Бяха събрали едва петдесетина долара, но мисията му отчаяно се нуждаеше от тях — и което бе още по-лошо, това си бе кражба от Бога. Душата на Лоренцо беше в опасност заради някакви си петдесет долара.

На Еди му беше дошло до гуша. Предната седмица бе решил да уволни Лоренцо, но за да го направи, се нуждаеше от доказателство. Скоро щеше да го има. Предния ден между събирането на даренията и края на службата беше маркирал банкнотите в съда за дарения с жълт маркер. Помоли търговеца в Блу Гап да следи дали някой не харчи такива банкноти.

Навлече фланелката си, изпъна слабите си ръце и погледна към скромната си мисия със смесица от привързаност и отвращение. Караваната, в която живееше, се разпадаше. До нея се издигаше сглобяемата плевня, която беше купил от един фермер в Шипрок, бе я разглобил, транспортирал и издигнал отново, за да я превърне в църква. Мъчително усилие. Пластмасови столове с различни размери, форми и цветове заместваха църковните пейки. „Църквата“ беше отворена от три страни и по време на вчерашната проповед бе излязъл вятър, който засипа енориашите с пясък. Единственото му ценно притежание се намираше в задната част на караваната — мощен компютър, подарен му от един турист християнин, който пътуваше през земите на навахо и бе останал впечатлен от скромната мисия на Еди. Компютърът беше божи дар, връзката му със света отвъд резервата. Прекарваше много часове пред екрана, посещаваше християнски групи и стаи за разговор, изпращаше и получаваше имейли, организираше дарения на дрехи.

Еди влезе в църквата и се зае да подрежда столовете в прави редици и да почиства с четка пясъка от тях. Докато се трудеше, се замисли за Лоренцо, ядоса се още повече и започна да блъска столовете и грубо да ги намества по местата им. Това беше работа на Лоренцо.

Когато приключи със столовете, замъкна една четка за метене на пода на дървената платформа за проповеди и се зае да мете пясъка в отдалечения край. Докато метеше, Лоренцо се появи в двора. Най-сетне. Индианецът винаги изминаваше пеш трите километра от Блу Гап и обикновено се явяваше тихо и неочаквано като привидение.

Еди се изправи и се облегна на дръжката на метлата, докато младият навахо влезе в сянката на църквата.

— Здравей, Лоренцо — опита се да запази гласа си спокоен Еди. — Бог да те поживи и да те напътства днес.

Лоренцо отметна назад дългите си плитки:

— Здрасти.

Еди огледа начумереното му лице за следи от наркотици или алкохол, само че погледът му се отклони, когато Лоренцо безмълвно взе метлата от ръцете му и се зае да мете. Трудно можеш да разбереш какво става в душата на един навахо, но Лоренцо беше по-мъчен от мнозина — самотник, мълчаливец, затворен в себе си. Не беше лесно да се каже дали в главата му се върти нещо друго освен копнежа по алкохола и наркотиците. Еди не можеше да си спомни дори един път, когато Лоренцо е произнесъл цяло изречение. Не можеше да си представи, че младежът бе учил в Кълъмбия, макар и да не беше завършил.

Отстъпи назад и започна да го наблюдава как мете с бавни и неефикасни движения, след които оставаха пясъчни ивици. Потисна желанието си още сега да спомене на Лоренцо за даренията. Самият Еди едва намираше какво да яде и отново се бе наложило да вземе пари назаем за газта, а ето че Лоренцо крадеше божиите пари, несъмнено за да си купи наркотици и алкохол. Възбудата му нарасна при мисълта да постави въпроса ребром на Лоренцо. Само че най-напред трябваше да изчака новини от търговеца, защото имаше нужда от доказателство. Ако обвинеше Лоренцо и младежът отречеше — което със сигурност щеше да направи, лъжецът му с лъжец, — тогава какво можеше да постигне без доказателство?

— Лоренцо, след като приключиш тук, моля те да сортираш дрехите, които току-що пристигнаха — посочи той към няколкото кашона, дошли в петък от една църква в Арканзас.

Изръмжаване в знак, че го е чул. Еди наблюдава още известно време неумелото метене. Лоренцо беше дрогиран, нямаше никакво съмнение — беше откраднал даренията, за да си купи наркотици. А сега Еди нямаше да може да изкара седмицата, без да вземе пари назаем за газта и за храна.

Потрепери от ярост — но не каза нищо, извърна се и сковано се върна в караваната, за да изяде скромната си закуска.