Ден на гнева

10.

Докато яздеше Балю, Форд постепенно се отпусна и се опита да прогони Кейт от мислите си, където тя се бе задържала прекалено дълго. Беше един от онези великолепни летни дни, малко меланхолични, които ти напомнят, че скоро идва краят на сезона. Сред изсъхналата трева цъфтяха златисти кървавичета. Плодовете на кактусите се бяха сраснали с бодлите, а върховете на фалуджията бяха заменили цветовете си с пухкавите червено-бели пера, които предизвестяваха наближаването на есента.

Пътеката постепенно се губеше и Форд продължи пътя си, като се ориентираше с компас. Стари изкривени хвойни и ерозирали скални стълбове придаваха на платото праисторически вид. Прекоси една меча следа в пясъка, а отпечатаните лапи му се сториха почти човешки. В съзнанието му изникна отдавна забравената дума на навахо за мечка — шуш.

Четирийсет и пет минути по-късно стигна края на платото. Канарата беше отвесна неколкостотин метра и после се спускаше на тераси от пясъчник към Блекхорс, разположен на шестстотин метра по-надолу. Селището приличаше на група геометрични фигури насред пустинята на около осемстотин метра от подножието на платото.

Форд слезе от коня и огледа края на канарата, докато открие ръба на скалата, по който се спускаше Среднощната пътека. Беше отбелязана на картата като път евентуално към уранова мина, но свличането на камъни и на пръст и ерозията я бяха превърнали в пресеклива пътека. Минаваше по ръба на скалата и после завиваше обратно надолу по склона, преди да пресече едно от ребрата на платото и да поеме на зигзаг по още стръмни извивки към подножието. Зави му се свят дори докато проследяваше с поглед извивката на пътеката, която на места бе широка по-малко от метър. Може би в крайна сметка трябваше да вземе джипа. Само че за нищо на света нямаше да се върне.

Поведе Балю към ръба и заслиза надолу, водейки коня. Старият кон невъзмутимо наведе глава, изпръхтя и последва Форд надолу. Изпита възхищение и дори обич към стария смелчага.

Половин час по-късно стигнаха в подножието. Форд отново възседна коня и измина последната отсечка от пътеката през плиткия и засенчен от вечнозелени храсти каньон до Блекхорс. Градчето се състоеше от обори за крави, кошари, вятърна мелница, водоем и десетина очукани каравани. Зад една от караваните се издигаха няколко осмостенни хогана10, построени от нацепени кедрови стволове и с покриви от кал. Близо до центъра на градчето група малки деца лудуваха край разнебитена люлка, а гласовете им отекваха пронизително в безлюдната пустиня. До караваните бяха паркирани пикапи.

Форд пришпори Балю с пети. Старият кон се движеше бавно през равните покрайнини на градчето. Духаше силен вятър. Децата прекъснаха играта си, застинаха като миниатюрни статуи и впериха поглед в него. След това като по даден знак избягаха, пискайки.

Форд спря Балю на сто и петдесет метра от най-близката каравана и зачака. Знаеше от Рама, че личното пространство на навахо започва доста пред входа. След малко се затръшна врата, от една каравана излезе длъгнест мъж с каубойска шапка и криви крака и закуцука към него. Вдигна ръка за поздрав към Форд.

— Вържи коня си ей там — провикна се той, за да надвика воя на вятъра.

Форд слезе от коня, върза Балю и охлаби страничния ремък. Мъжът се приближи, заслонил очите си с ръка от яркото слънце.

— Кой си ти?

Форд протегна ръка и каза:

— Я’ат еех ши еи Уайман Форд йинишие.

— О, не, още един бледолик, който се опитва да говори навахо — весело каза Бигей и додаде: — Поне произношението ти е по-добро, отколкото на мнозина.

— Благодаря.

— Какво мога да направя за теб?

— Търся Нелсън Бигей.

— Намери го.

— Имаш ли минутка?

Бигей примижа и се вгледа в него по-внимателно.

— От платото ли идваш?

— Да.

— О!

Мълчание.

— Пътеката е адски трудна — каза Бигей.

— Не и ако водиш коня си за ремъка.

— Умен мъж. — Още една неловка пауза. — Значи, ти си… от правителството, така ли?

— Да.

Бигей отново се вгледа в него, изсумтя, след това се извърна и закуцука обратно към караваната. След миг вратата се затръшна. Над градчето Блекхорс се възцари тишина, чуваше се само вятърът, който разстилаше около Форд чилета жълт прах, сякаш тъчеше завивка.

А сега какво? Форд стоеше сред вихрушката от пепел и се чувстваше като кръгъл глупак. Почука ли на вратата, Бигей няма да му отвори, а самият той щеше да се прояви като поредния нахален бледолик. От друга страна, беше дошъл тук, за да разговаря с Бигей, и точно това щеше да направи.

Майната му, този тип не може вечно да остане вътре. Форд седна.

Минутите се точеха. Вятърът духаше. Прахта се въртеше.

Изтекоха десет минути. Миризлив бръмбар мина целенасочено през прахта, поел по някаква незнайна задача, и се превърна в малка черна точка, когато се отдалечи и постепенно изчезна от поглед. Мислите на Форд се лутаха безцелно и той се замисли за Кейт, за връзката им, за своето дълго житейско пътешествие оттогава. Неизбежно съзнанието му се насочи към съпругата му. Смъртта й унищожи всякакво усещане за сигурност, което бе изпитвал през живота си. Преди това нямаше представа колко своеволен може да бъде животът. Трагедиите се случваха на другите. Добре, научи си урока. Оказа се, че може да се случи и на него. Сега продължаваше напред.

Забеляза леко раздвижване на пердето на един прозорец, което означаваше, че Бигей го наблюдава.

Запита се след колко време този човек ще схване посланието му, че не възнамерява да помръдне. Надяваше се да е скоро — пясъкът започна да прониква през панталона му, влизаше в ботушите, промъкваше се през чорапите.

Вратата се затръшна и Бигей изтрополи на малката дървена веранда, скръстил ръце и с леко раздразнен вид. Примижа към Форд, след това се затътри по паянтовите дървени стълби и се приближи. Протегна ръка и помогна на Форд да се изправи.

— Ти си най-търпеливият бял човек, когото съм виждал. Май ще трябва да влезеш. Отупай се, че да не съсипеш новото ми канапе.

Форд отупа прахта, последва Бигей в дневната и двамата седнаха.

— Кафе?

— Благодаря.

Бигей се върна с две чаши, пълни с водниста като чай течност. Форд си спомни и това — за да пестят пари, навахо използваха дозата смляно кафе многократно.

— Мляко? Захар?

— Не, благодаря.

Бигей изсипа щедро количество захар в чашата си, а след това я напълни до половината с мляко от картонена кутия.

Форд огледа помещението. Кафявото плюшено канапе, на което седеше, беше всичко друго, но не и ново. Бигей се настани в един счупен шезлонг. В ъгъла имаше скъп телевизор с огромен екран — доколкото виждаше, единствената скъпа вещ в караваната. Стената зад него бе облепена със семейни снимки, на много от които се виждаха млади мъже във военни униформи.

Форд погледна любопитно към Бигей. Шаманът не отговаряше на очакванията му — не беше нито млад разпален активист, нито мъдър и сбръчкан старейшина. Беше дългурест, със спретнато подстригана коса и изглеждаше на четирийсет и няколко години. Вместо с каубойски ботуши, каквито носеха повече мъже навахо в Рама, Бигей беше обут с високи кецове, оръфани, избелели и с отлепена гума отпред. Индианският му произход издаваше само огърлицата от големи парчета тюркоаз.

— Добре, казвай сега какво искаш от мен — изрече той с мек тембър като на дървен духов инструмент и с типичния за навахо акцент, който придаваше тежест на всяка дума.

Форд кимна към стената:

— Това семейството ти ли е?

— Племенниците.

— Военни ли са?

— В армията са. Единият е в Южна Корея. Другият, Лоренцо, беше на мисия в Ирак и сега е… — поколеба се той — … отново у дома.

— Сигурно се гордееш с тях.

— Така е.

Отново настана мълчание.

— Научих, че смяташ да поведеш протестен поход срещу проекта „Изабела“.

Никакъв отговор.

— Е, затова съм тук. За да изслушам тревогите ти.

Бигей скръсти ръце:

— Твърде късно е да ме изслушваш.

— Опитай.

Бигей разтвори ръцете си и се наведе напред:

— Никой не е питал хората тук дали искат тази Изабела. Всичко е уговорено в Уиндоу Рок. Те получават парите, а ние нищо. Казаха ни, че ще има работа, обаче след това вие доведохте строители от другаде. Казаха, че ще има икономическо развитие, обаче вие си карате храната и всичко необходимо от Флагстаф. Нито веднъж не сте пазарували в нашите местни магазини в Блу Гап или в Раф Рок. Строите къщите си в долината Анасази, осквернявате гробове и отнехте пасища, които все още използвахме, без никаква компенсация. А сега чуваме да се говори за разбиване на атоми и за радиация.

Той положи големите си ръце върху коленете и гневно изгледа Форд.

Форд кимна:

— Слушам те.

— Радвам се, че не си глух. Много си невеж по отношение на нас — бас ловя, не знаеш дори кое време е — изви въпросително вежди той. — Хайде, кажи ми, кое време е според теб.

Форд съзнаваше, че му поставят капан, но въпреки това се хвана:

— Девет часът.

— Сгреши! — победоносно възкликна Бигей. — Десет е.

— Десет ли?

— Точно така. Тук, в Големия резерват, половината година сме в различна часова зона от останалата част на Аризона, а другата половина сме в същата. През лятото, когато влезеш в резервата, сме с един час напред от останалата част на щата. Часовете и минутите и бездруго са измислени от бледоликите, обаче работата е там, че вие, гениите там горе, знаете толкова малко за нас, че дори не можете да си сверите часовниците.

Форд го погледна спокойно:

— Господин Бигей, ако искате да работите с мен, за да постигнем някакви действителни промени, обещавам ви да го направим. Имате някои основателни оплаквания.

— Ти какъв си, учен ли?

— Антрополог съм.

Внезапно настъпи мълчание. След това Бигей е облегна. Сух смях разтърси тялото му.

— Антрополог. Като че ли сме някакво примитивно племе. О, това наистина е смешно! — Спря да се смее. — Е, аз съм американец точно като теб. Мои близки се сражават за моята страна. Не искам вие да идвате на моето плато, да строите машина, която плаши всички до смърт, да давате цял куп обещания, които не изпълнявате, а сега пък да ми пращате и антрополог, все едно сме диваци, които са си проболи носовете с кости.

— Изпратиха ме тук само защото прекарах известно време в Рама. Бих искал да ви поканя да разгледате проекта „Изабела“, да се срещнете с Грегъри Хейзълиъс, да видите какво правим и да се запознаете с екипа.

Бигей поклати глава.

— Вече е късно за разглеждане. — Замълча и след това попита едва ли не неохотно: — Какви проучвания правите там? Чувал съм някои странни истории.

— Изследват Големия взрив.

— Какво е това?

— Теорията, според която вселената е възникнала преди тринайсет милиарда години след взрив и че оттогава непрекъснато се разширява.

— С други думи, врете си носа в работата на Твореца.

— Творецът не ни е дал мозък просто ей така.

— Значи не вярвате, че вселената е създадена от Твореца.

— Аз съм католик, господин Бигей. Според мен Той просто го е направил посредством Големия взрив.

Бигей въздъхна:

— Както казах, стига толкова приказки. Ще направим конен поход до платото в петък. Можете да отнесете това послание на екипа си. А сега, ако нямате нищо против, чака ме работа.

Форд язди Балю до мястото, откъдето пътеката започваше да се изкачва. Вдигна поглед към канарите, скалите и зъберите. Вече знаеше, че Балю може да се справи със завоите и с трудните места, така че нямаше причина да върви пеша. Можеше да язди стария кон.

Когато един час по-късно минаха през отвора в скалата на върха на платото, Балю заприпка в тръс, нетърпелив да се върне в плевнята. Форд уплашено се вкопчи в седлото, признателен, че наблизо няма кой да види как глупаво изглежда. Към един часа се показа Накаи Рок и ниските скали около долината. Докато се спускаше към канадските тополи, чу силен смях и видя една фигура, която бясно крачеше по пътя от Изабела към селището.

Беше Волконски, компютърният програмист, а дългата му и мазна коса бе разчорлена. Изглеждаше изтощен и ядосан, но въпреки това се хилеше като луд.

Форд спря Балю, бързо слезе и с помощта на коня запречи пътеката.

— Здравей.

— Извинявай — каза Волконски и се опита да се шмугне отстрани.

— Хубав ден, нали?

Волконски спря и впери трескав поглед в него, а по изражението му се четеше яростен присмех.

— Питаш ме дали денят е хубав. Е, отговарям ти — по-хубав няма накъде.

— Наистина ли? — попита Форд.

— И защо това да е твоя работа, господин антрополог? — Програмистът наведе глава и кафявите му зъби се показаха в гримаса на престорена веселост.

Форд пристъпи толкова близо, че можеше да докосне руснака.

— Съдейки по вида ти, денят изобщо не е хубав.

Волконски положи ръка на рамото на Форд с преувеличен и подигравателен приятелски жест и се приведе напред. Мирис на алкохол и на тютюн обгърна Форд.

— Преди се притеснявах, но вече съм добре! — Наведе главата си назад и избухна в груб смях, а небръснатият му гръклян заподскача.

Отзад се разнесе шум от стъпки. Волконски рязко се изправи.

— А, Питър — обади се Уордлоу, който се приближаваше по пътеката. — И Уайман Форд. Поздрави. — Тонът му, приятен и странно ироничен, подчерта последната дума.

Волконски се сепна от поздрава.

— От Бункера ли идваш Питър? — думите на Уордлоу бяха натежали от заплаха.

Волконски запази налудничавата си усмивка, но Форд прочете в погледа му неловкост — или пък беше страх?

— Според сведенията от охраната си бил там цяла нощ — продължи Уордлоу. — Тревожа се за теб. Надявам се, че спиш достатъчно, Питър.

Волконски мълчаливо го заобиколи и бързо пое надолу по пътеката.

Уордлоу се извърна към Форд, сякаш не се е случило нищо необикновено.

— Хубав ден за езда.

— Тъкмо за това си говорехме — сухо отвърна Форд.

— Къде ходи?

— В Блекхорс да се срещна с шамана.

— И?

— Срещнахме се.

Уордлоу поклати глава.

— Този Волконски… вечно се тревожи за нещо. — Направи крачка по пътеката, след това спря. — Нали не ти каза нещо странно…?

— Какво например? — попита Форд.

— Кой знае? — сви рамене Уордлоу. — Той е малко нестабилен.

Форд наблюдава как Уордлоу се отдалечава, пъхнал месестите си ръце в джобовете — човек като всички тях на прага на нервния срив, само дето го прикриваше по-умело.