Ден на гнева

72.

Бигей лежеше в избуялата люцерна, смаян от взрива, а вторични взривни вълни се понесоха през долината и над скалите с отвесни склонове. Шоковите вълни сплескаха градинския чай, изкорениха пиниите, пръснаха пясък и чакъл като след поредица от изстрели с едри сачми. Бигей закри лицето си, докато не преминаха първите жилещи и изгарящи вълни. Седна и впери поглед в огромното огнено кълбо над скалата на върха, горяща сфера, оставяща подире си следа от пушек, прах и развалини. Извърна лицето си от адската горещина и заби пръсти в земята, която се тресеше и извиваше под нозете му.

Чу приглушените ругатни на Уили Беченти откъм люцерната, а после се появи и главата му с разчорлена коса.

— Проклятие!

От другата страна на полето бавно започваха да се изправят и други хора. Конете, които бяха обградили, за да ги оседлаят, се бяха изплашили, изправяха се на задните си крака и ритаха букаите си, цвилейки от ужас. Някои се бяха отскубнали и препускаха през полето от люцерна, въпреки че вторичните взривове поваляха онези, които бяха хукнали да ги гонят.

Бигей се изправи. Типито беше взривено и прътите лежаха счупени на земята, а платното беше накъсано като конфети. Взривът беше съборил из основи стария търговски пост на Накаи Рок. Бигей примигна в мрака и се запита къде ли беше избягал конят му Уинтър.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Беченти.

Появи се гигантско огнено кълбо и се понесе над дърветата, издигна се над тях и се търкулна, придобивайки по-тъмен червеникавокафяв цвят.

На върха на платото над Изабела Бигей беше видял стотици, сигурно дори хиляди струпани хора. Какво ли им беше причинил взривът? Бигей потръпна при тази мисъл. Изпод земята се разнесе грохот и Бигей чу далечното тракане на картечница.

Огледа полето и бързо преброи хората си. Всички бяха тук.

— Трябва да отведем хората от там — провикна се той към Мария Ачити. — Не ме интересува дали имаме достатъчно коне. Всички да се качат по двама и да тръгваме към Среднощната пътека.

Някъде съвсем близо до тях на юг земята изстена и потръпна конвулсивно.

— Какво е това, по дяволите? — попита Беченти.

В далечния край на долината полето с люцерна хлътна и потъна, а по земята се появи мрежа от пукнатини. Пръстта се взриви във въздуха, когато отдолу зейна огромна дупка с големината на футболно игрище, а ръбовете й се срутиха в зловещия мрак на ямата.

— Старите мини се срутват — каза Уили.

Земята потрепери отново и отново. Надигнаха се облаци прах — наблизо и надалеч. Червеникавокафявото огнено кълбо се понесе, помътня, постепенно се разнесе и се разпадна от изтощение.

Бигей стисна раменете на Мария Ачити:

— Вземай хората и колкото коне успееш да намериш и ги води по Среднощната пътека.

— Ами ти?

— Ще тръгна след бегълците.

— Да не си полудял?

— Един от тях е Уинтър — поклати глава Бигей. — Не искай от мен да го зарежа.

Мария Ачити го изгледа продължително и поклати глава. Обърна се и започна да крещи на хората да зарязват всичко и да се качват по двама на кон.

— Няма да успееш сам — каза Уили.

— По-добре върви с останалите.

— Няма начин.

— Благодаря — стисна го за раменете Бигей.

Още подземни трусове разтърсиха земята — сега идваха откъм източния и южния край на платото — посоката, накъдето бяха избягали конете. Впери поглед в осветената от луната околност и видя десетина спирали от прах да се извиват над платото.

Срутвания. Старите мини наистина рухваха. Над Изабела пожарът се разрастваше, струпваха се плътни черни облаци, обагрени по краищата в оранжево от пожарищата долу. Първата експлозия беше само началото, сега цялото плато вече се бе възпламенило. Пълните с въглища и с метан тунели изливаха гнева си.

Мария Ачити се върна с коня си.

— Там е като края на света.

— Може и да е — поклати глава Бигей.

Той снижи глас и изрече тайнственото заклинание на Падащата звезда: „Анине бичаха’ох кодшее…“