Ден на гнева

63.

Улф наблюдаваше как хората подреждат оборудването за проникване с взлом покрай титановата врата, а после пускат кабели до детонатора. Изглеждаха обезпокоително спокойни, едва ли не уверени, сякаш всекидневно взривяваха планини.

Улф тръгна към ръба на канарата. По ръба преминаваше парапет, циментиран за скалата. Стисна студената стомана и надникна към ширналата се пустиня, оградена с планини, десет хиляди квадратни мили, сред които в плътния мрак не проблясваше почти никаква светлина. Отдолу лъхаше хладен вятър и носеше мириса на прах и лекото ухание на някакво нощно цвете. Почувства се ужасно горд от спускането си с въже по канарата. Страхотна история щеше да разказва, когато се прибере в Лос Аламос.

Зад себе си чу рязкото съскане на радиостанции и избухването на неразбираеми думи. Обърна се да провери какво се случва. Мъжете, които се занимаваха със зарядите, бяха прекратили работата си. Струпани около Дорфлър, говореха напрегнато по радиостанциите си. Улф се напрегна, но не можа да чуе нищо. Ставаше нещо необичайно.

— Хей, какво има? — приближи се той.

— Нападение горе. Никой не знае от кого.

„Страхотно“, помисли си Улф.

Горе откъм скалите долетяха откъслечни гърмежи и небето се обагри в червено до ръба на платото.

— Какво става?

— Подпалили са хангарите до пистата — погледна го Милър. — Заобиколили са хеликоптера.

— Но кои са те?

Милър поклати глава. Другите членове на екипа водеха напрегнати разговори по радиостанциите си с хората си горе. Пукането се усили и Улф си даде сметка, че е стрелба. Чу тих вик. Всички вдигнаха поглед. След миг покрай канарата профуча нечие тяло, съпътствано от силен задушаващ писък. Докато прелиташе край тях, фигурата се показа в светлината на прожекторите — човек в униформа. Викът рязко секна далече долу, чу се притъпен удар и тракането на падащи камъни.

— Какво беше това, по дяволите! — извика един от войниците.

— Хвърлиха Франки от скалата!

— Вижте, слизат по опънатите въжета! — провикна се друг войник.

Обзети от ужасено недоумение, всички погледнаха нагоре към десетките тъмни силуети, които се спускаха по въжетата.

Пастор Ръс Еди наблюдаваше как тълпата мята от скалата и последния мъртъв войник. Макар че Еди искрено не одобряваше насилието, войникът се бе противопоставил на Божията воля. Така да бъде. Може би щяха да намерят утеха и изкупление, когато Христос ги съживи и спаси паството си. Може би.

Покатери се на капака на джипа и огледа пораженията. Войниците бяха стреляли по паството му, което се бе втурнало с мощта на цунами към ръба на скалата, докато повечето от тях не бяха изчезнали отвъд скалата в тъмната пропаст.

Да бъде волята му.

Пастор Еди огледа чудото. Пътят беше претъпкан с хора, които прииждаха от Дъгуей, а фенерчетата и факлите им подскачаха в мрака. Минаха през оградата, навлязоха в охраняваната зона и се струпаха, очаквайки указания. Около осемстотин метра по-назад пламъците от горящите хангари до пистата се виеха над изсъхналите дървета и озаряваха зловещо върха на платото. Острата миризма на бензин и на горяща пластмаса се носеше във въздуха.

Пред него хората се трупаха край ръба на платото. Доук уверено ги насочваше надолу по въжетата и ги разпределяше. Беше казал на Еди, че е служил десет години в специалните части. Знаеше какво прави, показваше на хората как да се спускат по скалата и ги уверяваше, че ще успеят да се справят.

И те наистина успяваха. Изливаха се на огромно множество, спускаха се по въжетата — човешки водопад, който се изливаше в мрака долу.

Еди наблюдаваше как Доук крещи и издава нареждания. Еди вдигна радиостанцията си и се обади на групата до пистата.

— Виждам, че сте подпалили хангарите. Добра работа.

— Какво да правим с хеликоптера?

— Пазят ли го?

— Един войник и пилотът. Той е въоръжен и адски уплашен.

— Убийте ги. — Думите просто излязоха от устата му.

— Слушам, пасторе.

— Има ли наблизо тежко оборудване?

— Има един багер.

— Разкопайте пистите.

Еди наблюдаваше хората. Те продължаваха да пристигат на тумби в планината въпреки блокадите по пътя и масовите арести. Беше невероятна гледка. Време беше да започнат следващата фаза от нападението.

Еди вдигна ръце и се провикна:

— Християни! Чуйте ме!

Растящата тълпа се размърда и замря.

— Виждате ли тези проводници за високо напрежение? — посочи Еди с треперещ пръст.

„Свалете ги!“, ревна тълпата.

— Точно така! Ще прекъснем захранването на Изабела — кресна той. — Трябват ми доброволци, които да се покатерят по кулите и да разкъсат проводниците.

— Разкъсайте ги! — ревеше тълпата. — Разкъсайте ги!

— Спрете им тока!

— Спрете им тока!

Една група се откъсна от тълпата и се струпа край по-близката кула, намираща се на трийсетина метра.

Еди вдигна двете си ръце и тълпата отново притихна.

Той отново посочи, този път към групата антени, сателитни чинии, микровълнови приемници и предаватели за клетъчни телефони на покрива на клетката на асансьора, кацнала на ръба на скалата.

— Ослепете очите и заглушете ушите на сатаната!

— Ослепете Сатаната!

Още хора се отделиха и се струпаха около асансьора. Тълпата вече имаше насока. Имаше задача. Наблюдава с мрачно задоволство как хората се трупат около оградата на гигантските подпори на кулата. Тълпата притискаше и прииждаше и оградата се сгромоляса със силно скърцане. Хората нахлуха. Един мъж се хвана за стълбата, издърпа се нагоре и започна да се катери, последван от втори, от трети, докато след няколко минути вече приличаха на редица мравки, които се катерят по дърво.

Еди скочи от джипа и тръгна към Доук на ръба на скалата.

— Работата ми тук приключи. Слизам долу. Мен избра Бог да се изправя пред Антихриста. Ти поеми командването горе.

— Бог да те благослови, пасторе! — прегърна го Доук.

— Сега ми покажи как да сляза по тази канара.

Доук завърза въже около кръста на Еди, прехвърли го през колана му и му обясни простите правила за спускането с въже. Еди се запъти към ръба.

— Направете път — кресна той. — Направете път за пастор Еди! Ще се спусне по въжетата!

Тълпата се раздели и Доук поведе Еди към ръба на скалата. Еди се обърна, стисна въжето и се надвеси над ръба, като се отблъсна енергично от канарата, както бе виждал да правят и останалите. Сърцето се бе качило в гърлото му, устните му неистово мълвяха молитва.