Ден на гнева

44.

Когато Стантън Локууд пристигна в Овалния кабинет за спешното заседание, президентът се разхождаше в средата на стаята като лъв в клетка. Роджър Мортън, началникът на канцеларията му, и вездесъщият шеф на кампанията му Гордън Галдън седяха като рефери от двете страни на пътеката, по която крачеше президентът. Мълчаливата му секретарка Джийн стискаше грижливо стенографския си бележник. Локууд с изненада видя, че президентският съветник по въпросите на сигурността е на видеоконферентна връзка, като плоският екран беше разделен между него и Джак Странд, директора на ФБР.

— Стантън — приближи се президентът и стисна ръката му, — радвам се, че успя да дойдеш при толкова кратко предизвестие.

— Разбира се, господин Президент.

— Сядай.

Локууд седна, но президентът остана прав.

— Стан, свиках това съвещание, защото нещо нередно става в Аризона с проекта „Изабела“, към което Джак току-що привлече вниманието ми. Към осем часа вечерта местно време всички комуникации с и от Изабела са били прекъснати. Дори цялото плато е било без връзка. Отговорникът на проекта от министерството на енергетиката е опитал да се свърже с тях от подсигурените линии, по открити клетъчни линии и дори по обикновените сухопътни линии, но без успех. Изабела работи на пълна мощност и явно екипът е долу в Бункера, напълно откъснат от света. Информация за положението се предава нагоре по стълбицата и току-що дойде на вниманието на директор Странд, който пък осведоми мен.

Локууд кимна. Това беше много странно. Имаше помощни системи на помощните системи. Не би трябвало да се случи. Не би могло да се случи.

— Вижте, сигурно е някаква засечка — каза президентът, — може би е срив в енергоснабдяването. Не искам да го превръщам в голям проблем, не и в този деликатен момент.

Локууд знаеше, че в речника на президента „деликатен момент“ е евфемизъм за предстоящите избори.

Президентът закрачи.

— И това не е единственият проблем. — Той се обърна към секретарката си: — Джийн, пусни го.

От тавана се спусна екран. Изпращя статично електричество и образът на преподобния Дон Спейтс край черешовата маса изпълни екрана и заговори високопарно. Гласът му бумтеше от тонколоните като гръмотевица. Беше монтиран осемминутен откъс от основните моменти в предаването — ключовите фрази. Когато записът свърши, президентът престана да крачи и се обърна към Локууд:

— Това е вторият проблем.

Локууд си пое дълбоко въздух.

— Господин Президент, аз не бих се тревожил прекалено. Това е лудост. Само лумпените ще се хванат.

Президентът се обърна към шефа на канцеларията си:

— Роджър, кажи му.

Мортън спокойно нагласи вратовръзката си, вперил в Локууд сивите си очи.

— Още преди „Америка на кръглата маса“ да свърши, в Белия дом се получиха почти сто хиляди имейла. Преди половин час станаха двеста хиляди. Не разполагам с последните данни, защото сървърите не издържаха.

Локууд настръхна от ужас.

— Откакто съм в политиката, не съм виждал подобно нещо — каза президентът. — И точно в този момент проклетият проект „Изабела“ млъкна!

Локууд погледна към Галдън, но както обикновено мрачният началник на предизборната кампания мълчеше.

— Можеш ли да изпратиш там някой да провери? — попита Локууд.

— Обмисляме тази възможност — обади се директорът на ФБР. — Може би малък екип… в случай че… е възникнало нещо.

— Какво нещо?

— Не е изключено да си имаме работа с терористи или с вътрешен бунт. Много малка вероятност, но трябва да я вземем предвид.

Локууд изпита спираловидно усещане за нереалност.

— Е, Стантън — поде президентът и сключи ръце зад гърба си, — ти отговаряш за Изабела. Какво става там, по дяволите?

Локууд се прокашля и каза:

— Мога само да кажа, че това е крайно необичайно. Напълно извън правилата. Не мога да си представя какво става, освен ако…

— Освен ако какво? — попита президентът.

— … учените не са изключили умишлено всички системи за комуникация.

— Как можем да разберем?

Локууд се замисли за момента.

— В Лос Аламос работи един човек на име Бърнард Улф. Той е бил дясната ръка на главния инженер Кен Долби, създателя на Изабела. Познава цялото разположение, системите, компютрите, начина на работа. И освен това при него има пълен комплект схеми.

Президентът се обърна към шефа на канцеларията си:

— Свържи се с него и нека да бъде в готовност.

— Да, господин Президент. — Шефът на канцеларията тутакси изпрати помощничката си извън стаята, за да се заеме със задачата. Приближи се към прозореца и се обърна. Лицето му беше почервеняло, а вените на шията му леко пулсираха. Погледна право към Локууд: — Стан, вече седмици наред нееднократно изразявам тревогата си поради липсата на напредък с проекта „Изабела“. Какво предприе ти, по дяволите?

Локууд се смая от тона му. Никой не му беше говорил така от години. Овладя тона си и каза:

— Работя денонощно. Дори съм внедрил вътре свой човек.

— Вътрешен човек ли? Мили боже! Без да се консултираш с мен?

— Аз позволих — остро се намеси президентът. — Да се съсредоточим над проблема и да не се заяждаме.

— Какво точно се очаква да върши този човек? — попита Мортън, пренебрегвайки репликата на президента.

— Разследва забавянето и се опитва да разбере какво го причинява.

— И?

— Утре очаквам резултати.

— Как контактуваш с него?

— Със сигурен сателитен телефон — отговори Локууд. — За жалост, ако е в Бункера с останалите, телефонът не работи под земята.

— Въпреки това опитай.

С трепереща ръка Локууд написа номера на лист хартия и го подаде на Джийн.

— Пусни микрофона — нареди Мортън.

Телефонът иззвъня пет пъти, десет, петнайсет.

— Достатъчно — каза Мортън и впери суров поглед в Локууд. След това бавно се извърна към президента: — Господин Президент, ще ми позволите ли най-учтиво да предложа да преместим заседанието в залата за извънредни случаи? Имам чувството, че ни чака дълга нощ.

Локууд забоде поглед в герба на килима. Всичко му изглеждаше толкова нереално. Възможно ли бе да са успели да привлекат и Форд на своя страна?