Ден на гнева

73.

Форд се окопити в мрака. Въздухът беше задушлив, прашен и вонеше на отделилия се метан и светилен газ. Легнал по гръб и покрит с разпрашена скала, се вгледа в мрака с бучащи уши и с въртяща се глава.

— Кейт! — провикна се той.

Тишина.

— Кейт!

Завладя го паника. Избута от себе си още камъни и се освободи. Мъчително се изправи на четири крака и прокара длан по натрошените камъни, докато не забеляза сияние и не разкопа фенерчето си, което все още светеше. Освети наоколо и на светлината на лъча се показа тяло, което лежеше на шейсетина метра надолу в тунела, отчасти заровено под камънаците. Добра се до него.

Беше Хейзълиъс. От носа му се стичаше струйка кръв. Напипа пулса му — беше силен.

— Грегъри! — прошепна Форд в ухото му. — Чуваш ли ме?

Главата се завъртя и очите се отвориха — тези удивителни лазурни очи. Хейзълиъс примижа на светлината.

— Какво… стана? — дрезгаво попита той.

— Взрив и срутвания.

По лицето му се изписа разбиране.

— А другите?

— Не знам. Тъкмо ви настигах, когато избухна.

— Разбягаха се на всички страни, когато започнаха да падат камъните. — Той погледна надолу. — Кракът ми…

Форд се зае да разчисти отломките от долната половина на тялото на Хейзълиъс. Върху левия му крак имаше огромен скален къс. Стисна го за ръба и леко го повдигна. Кракът отдолу беше леко изкривен.

— Помогни ми да стана, Уайман.

— Боя се, че кракът ти е счупен — каза Форд.

— Няма значение. Ще продължим да се движим.

— Но ако е счупен…

— Помогни ми, по дяволите!

Форд преметна ръката на Хейзълиъс на врата си и му помогна да се изправи. Хейзълиъс политна, вкопчен в него.

— Ако ми помогнеш, ще вървя.

Форд се ослуша. В кънтящата тишина долови далечни гласове и гърмежи. Колкото и да беше невероятно, тълпата продължаваше да ги преследва. Или пък и обезумелите хора искаха да се измъкнат от лабиринта.

Движейки се през развалините, Форд подкрепяше Хейзълиъс стъпка след стъпка. Влачеше го над срутени камънаци, под зейнали дупки в тавана, по проходи между тунелите, рухнали след експлозията, покрай кухини, образувани от взрива. От другите нямаше и следа.

— Кейт? — провикна се Форд в мрака.

Никакъв отговор.

Хейзълиъс изстена.

С всяка следваща стъпка Форд се молеше горещо Кейт да е оцеляла и всички да успеят да се изплъзнат от тълпата — макар че преследвачите им се чуваха все по-близо и по-близо. Опипом потърси пистолета си. Беше изстрелял осем куршума, оставаха му пет.

— Започва да ми се вие свят — каза Хейзълиъс.

Придвижвайки се съвсем бавно, излязоха от тесен тунел и попаднаха в една напречна шахта. Отново нищо не беше познато на Форд. Гласовете вече звучаха по-силно и зловещо масово, като че ли бяха навсякъде край тях.

— Никога не съм… допускал… това — заглъхнаха думите на Хейзълиъс.

На Форд му се искаше да викне Кейт, но не се осмели. Имаше толкова много прах, толкова много тунели, а и ако тя му отговореше, тълпата можеше да я намери.

Хейзълиъс отново се препъна, изстена от болка, а Форд едва успя да го задържи. Отпусна се като чувал с цимент. Когато Форд вече не бе в състояние да го влачи по-нататък, той се приведе и се опита да го метне на гръб. Само че тунелът беше прекалено нисък и двамата се строполиха долу.

Форд положи Хейзълиъс на пода и напипа пулса му — слаб и учестен, а по челото му избиваше студена пот. Беше изпаднал в шок.

— Грегъри, чуваш ли ме?

Ученият изстена и завъртя глава.

— Съжалявам, просто не мога да го направя — прошепна той.

— Ще се погрижа за крака ти.

Форд разпори крачола на панталона с джобното си ножче. При сложната фрактура счупената бедрена кост беше пробила кожата. Ако продължеше да носи Хейзълиъс, разцепената кост можеше да пререже феморалната артерия.

Форд рискува да освети околността с нисък лъч от фенерчето. От другите нямаше и следа, но рухнал под нивото на пода на тунела един плитък забой в отсрещната стена на около три метра, отчасти скрит от паднали камъни, предлагаше възможност за скривалище.

— Ще се скрием там.

Прихвана Хейзълиъс под мишниците и го повлече към нишата. Събра паднали камъни и построи ниска стена, зад която можеха да се скрият. Гласовете приближаваха.

Моля те, господи, дано Кейт да успее.

Форд използва всички откъртили се камъни наоколо. Стената беше висока малко повече от половин метър, достатъчно, за да скрие и двамата, ако легнат. Форд мина отзад. Свали якето си и го сви на топка, за да направи възглавница за главата на Хейзълиъс, и изключи фенерчето. Тунелът потъна в мрак.

— Така е по-добре. Благодаря ти, Уайман — каза Хейзълиъс.

Помълчаха и после Хейзълиъс заяви делово:

— Ще ме убият.

— Не и доколкото зависи от мен. — Форд потърси опипом пистолета си.

След миг ръката на Хейзълиъс докосна неговата:

— Не. Никакви убийства. Освен че сме безнадеждно малочислени, би било нередно.

— Не е нередно, ако те първи опитат да те убият.

— Всички сме едно — каза Хейзълиъс. — Да убиеш тях, означава да убиеш сам себе си.

— Моля те, не ми пробутвай сега тези религиозни глупости.

— Разочарован съм от теб, Уайман — въздъхна Хейзълиъс. — Ти единствен от целия екип не искаш да приемеш какво удивително нещо ни се е случило.

— Не говори, а само си лежи — положи ръка върху него Форд.

Притаиха се един до друг зад ниската стена от камъни. Въздухът миришеше на прах и на мухъл. Гласовете се приближиха, стъпките и шумовете на тълпата вече отекваха по каменните коридори. След миг приглушеното сияние от фенерчетата им нахлу в прашния въздух. Форд беше толкова напрегнат, че едва успяваше да диша.

Тълпата стана по-шумна и се приближаваше. И изведнъж — ето ги тук. Ордата на Еди се влачи покрай тях сякаш цяла вечност, насочила вниманието си към намирането на изход от тунелите. Минаха покрай тях, без да ги забележат, твърде изморени и уплашени, за да си направят труда да потърсят скривалището им. Светлината от фенерчетата и горящите огньове хвърляха пъклени оранжеви сенки на тавана, а сенките им се бяха разкривили по стените. Шумът от тълпата заглъхна, отдалечи се и блещукането на светлинките се стопи. Отново настана мрак. Форд чу Хейзълиъс да изпуска продължителна и болезнена въздишка.

— Мили боже…

За един налудничав миг Форд се запита дали Хейзълиъс не се моли.

— Те смятат… че съм Антихристът… — тихо и странно се засмя ученият.

Форд се надигна и надникна в мрака. Звуците от придвижването на групата бяха изчезнали и отново се бе възцарила тишина, накъсвана на места от тропота от падащите камъчета.

— Може би наистина съм Антихристът… — прошепна Хейзълиъс. Дишаше хрипливо. Форд не беше сигурен дали е от болка, или защото се смее. — Антихристът — повтори той.

„Започва да бълнува“, помисли си Форд. Прогони тази мисъл и се запита какво трябва да направят. Въздухът се движеше през тунела и донасяше мириса на горящи въглища, а също и зловеща, тиха вибрация — звука на огъня.

— Трябва да излезем оттук.

Никакъв отговор от Хейзълиъс. Форд го стисна под мишниците.

— Хайде, опитай да продължиш да се движиш. Не можем да останем тук. Трябва да намерим останалите и да стигнем до асансьора.

— А сега ще ме убият… — и отново се разнесе зловещият бълнуващ смях.

Форд повдигна Хейзълиъс на гръб, стиснал двете му ръце, и го помъкна по тунелите.

— Каква ирония… — мърмореше Хейзълиъс, — да стана мъченик… Каква ирония. Човешките същества са толкова глупави… Толкова лековерни… обаче и аз не го обмислих… Глупав съм като тях…

Форд освети с фенерчето напред. Тунелът се отваряше в голям забой. От дясната му страна срутили се купчини въглища и камъни се бяха смесили с пиритни жили, които блестяха като злато на светлината на фенерчето.

Отново помъкна изпадналия в безсъзнание мъж към далечния край. От мрака изникна въздушната шахта — кръгла дупка около метър и половина в диаметър в отсрещния край. От шахтата висеше въже.

Положи Хейзълиъс на каменния под и подпъхна якето под главата му. Далечен взрив разтърси помещението и Форд чу как навсякъде край тях се сипят отломки, откъртени от тавана. Димът го блъсна в очите. Всеки момент наближаващият огън щеше да изсмуче кислорода им и това щеше да е краят.

Стисна въжето. Макар че ожули дланите му, то се скъса, разплете се и се нави на купчина в дълбоката шахта. Малко по-късно дочу плисък на вода.

Освети нагоре с фенерчето си и видя гладко пробита дупка, която отиваше нагоре, докъдето му стигаше погледът. Гнилият край на въжето висеше безполезен. Никъде не се виждаше скрипецът.

Върна се при Хейзълиъс и установи, че той отново е в съзнание. Пак се смееше тихо. Форд клекна на пети и трескаво се замисли. Мърморенето на Хейзълиъс го разсейваше и тогава чу едно име: Джо Блиц.

Внезапно се заслуша.

— Джо Блиц ли каза?

— Джо Блиц… — промърмори Хейзълиъс, — лейтенант Скот Морган… Бърнард Хъбъл… Курт фон Рахен… капитан Чарлс Гордън…

— Кой е Джо Блиц?

— Джо Блиц… капитан Нортръп… Рене Лафайет…

— Кои са тези хора? — попита Форд.

— Никой. Те не съществуват… Noms de plume…

— Какво, псевдоними ли? — приведе се Форд над Хейзълиъс. На слабата светлина лицето му беше обляно в пот. Очите му бяха стъклени. Но у този мъж все още бе останала странна и почти свръхестествена жизненост. — Чии псевдоними?

— На кого друг? На великия Л. Рон Хъбард20… Умен човек… Само че него не са го нарекли Антихрист… имал е по-голям късмет от мен, негодникът.

Форд беше слисан. Джо Блиц? Псевдоним на Рон Хъбард? Хъбард беше авторът на научнофантастични романи, поставил началото на собствена религия. Хъбард вярваше, че най-големият подвиг, на който е способен човек, е да основе световна религия, и затова се бе заел с такова нещо. Рон Хъбард се бе превърнал в сциентологичен месия.

Възможно ли беше? Този въпрос ли имаше предвид Хейзълиъс? Какво беше предназначението на подбраният лично от него екип? На трагичната съдба на всеки учен? Изабела, най-великият научен експеримент в историята? Изолацията? Платото? Посланията? Потайността? Гласът на Бога?

Форд си пое дълбоко въздух и се наведе над учения:

— Волконски написа бележка непосредствено преди… смъртта си — прошепна той. — „Прозрях отвъд лудостта. За да ти докажа, ще ти дам само едно име: Джо Блиц.“

— Да… Да… — отговори Хейзълиъс. — Питър беше умен… Твърде умен, не беше за негово добро… Тук допуснах грешка, трябваше да избера някой друг… — Мълчание, последвано от дълга въздишка. — Мислите ми блуждаят. — Гласът му потръпна на прага на здравия разум. — Какво казвах?

Хейзълиъс се върна в реалността, но за съвсем кратко.

— Джо Блиц е Рон Хъбард, човекът, създал своя религия. За това ли е всичко?

— Бълнувах.

— Но това е бил планът — каза Форд. — Нали?

— Не разбирам за какво говориш — прозвуча малко по-остро гласът на Хейзълиъс.

— Разбира се, че знаеш. Ти си организирал всичко — построяването на Изабела, проблемите с машината, гласа на Бога. През цялото време си бил ти. Ти си хакерът.

— Нищо не схващаш, Уайман. — Хейзълиъс звучеше така, сякаш се бе върнал в действителността — с ясно съзнание.

Форд поклати глава. Отговорът е бил пред очите му почти цяла седмица — в досието на този човек.

— През по-голямата част от живота си си се занимавал с утопични политически кроежи, нали?

— А нима не е така с всички?

— Не и до степен на обсебване. Но ти си бил обсебен и, което е още по-лошо, никой не те е слушал — дори и след като си спечелил Нобеловата награда. Сигурно това те е влудявало — най-умния човек на земята, а никой не го слуша. След това съпругата ти починала и ти си се уединил. Появил си се две години по-късно с идеята за Изабела. Искал си хората да те чуят. Искал си да промениш света повече от всякога. А има ли по-добър начин, освен да станеш проповедник? Да положиш началото на своя религия?

Форд чуваше как Хейзълиъс диша тежко в мрака.

— Твоята теория… е налудничава — изстена Хейзълиъс.

— Предложил си идеята за проекта „Изабела“ — машина, която да изследва Големия взрив, мига на сътворението. Построил си я. Подбрал си екипа — уверил си се, че всички са психологически податливи. Ти си режисирал цялото това представление. Планирал си да направиш най-великото научно откритие на всички времена. Какво друго, ако не да откриеш самия Бог! Това откритие е щяло да те направи пророк. Така е нали? Възнамерявал си да надминеш всеки Рон Хъбард пред света и да станеш нов месия…

— Ти наистина си доста откачен.

— Жена ти не е била бременна, когато е починала. Измислил си го. Каквито и имена да беше казала машината, щеше да реагираш по същия начин. Досетил си се кои числа си е намислила Кейт — защото си я познавал толкова добре. Във всичко това няма нищо свръхестествено.

Равномерното дишане на Хейзълиъс беше единствената му реакция.

— Събрал си своите дванайсет апостоли-учени — лично си ги подбрал. Когато прочетох досиетата им, останах смаян, че всеки един от тях е понесъл жестоки житейски удари, че всеки търси смисъла на живота си. Запитах се защо е така. И вече знам. Ти си ги избрал един по един, защото си знаел, че са податливи — готови са за покръстване.

— Само че теб не успях да покръстя, нали?

— Беше на косъм.

Замълчаха. В тунелите тихо отекнаха гласове. Тълпата се връщаше.

Хейзълиъс изпусна дълга въздишка:

— И двамата ще умрем — надявам се, че го разбираш, Уайман. И двамата ще станем… мъченици.

— Тепърва ще видим.

— Няма смисъл да продължавам да те лъжа. Да, намерението ми беше да поставя началото на нова, по-могъща религия. Само че не знам какво се случи там, по дяволите. Изплъзна ми се. Имах този план… но той ми се изплъзна. — Отново въздъхна и простена. — Еди. Тази неочаквана карта ме провали. Нарекох го микроб и колко сгреших! Човекът се оказа на ниво… Глупаво недоглеждане от моя страна — мъченичеството е присъщо на всички пророци.

— Как го направи? Как хакна компютъра?

Хейзълиъс извади от джоба си старото заешко краче.

— Издълбах корка, замених го с флашдрайв с шейсет и четири гигабайта, процесор, микрофон и безжичен предавател — разпознаване на гласове и на данни. Можех да го свържа с който и да е от хилядата високоскоростни процесора, пръснати край Изабела и до един подчинени на суперкомпютъра. Сдобих се с прекрасна програма за изкуствен интелект, която написах в LISP, или по-скоро помогнах да бъде написана, тъй като голяма част от нея се генерира сама. Това е най-красивата компютърна програма, създавана някога. Управляваше се лесно — просто си седеше в джоба ми. Макар че самата програма изобщо не беше проста — не съм сигурен, че дори аз я разбирам. Тя обаче сгафи и каза доста неща, които аз никога не съм възнамерявал да изрека, неща, за които дори не съм мечтал. Може да се каже, че надхвърли очакванията.

— Манипулативно копеле такова!

Хейзълиъс отново прибра в джоба си заешкото краче.

— Грешиш за това, Уайман. Аз изобщо не съм лош човек. Направих всичко, тласкан от висши алтруистични подбуди.

— Разбира се. Погледни колко много насилие, виж колко смърт. Ти си отговорен за това.

— Еди и ордата му избраха насилието, не аз.

— Това са глупости. Или ти си убил Волконски, или си накарал Уордлоу да го направи.

— Не, Волконски беше изключително умен човек. Досети се какво съм намислил. Дълбоко обмисли всичко и си даде сметка, че не може да ме спре. Не можеше да понесе да го правят на глупак, да манипулират и да позорят по такъв начин делото на живота му. Затова се самоуби, направи така, че да прилича на самоубийство, но с няколко странни подробности, за да започнат да си мислят, че може би става дума за убийство. Двойна психология, типично за Волконски. Той имаше невероятно изобретателен ум.

— Защо му е да го прави да прилича на убийство?

— Надявал се е в крайна сметка разследването да погълне проекта „Изабела“ и да ни затворят, преди да успея да осъществя намерението си. Само че не се получи. Събитията се развиха твърде бързо. Приемам, че съм отговорен за неговата смърт. Само че не съм го убил.

— Каква проклета и безсмислена загуба!

— Не разсъждаваш добре, Уайман… — Диша тежко известно време, след това продължи: — Тази история е просто началото. Не можеш да я спреш. Les jeux sont faites21, както е казал Сартр. Най-голямата ирония е, че те ще направят така, че всичко това да се случи.

— Кои те?

— Тази фундаменталистка сган. Те ще осигурят на цялата история много по-въздействащ финал, отколкото бях планирал.

— Историята ти ще свърши безплодно — заяви Форд.

— Уайман, виждам, че не разбираш какво се случва. Некъпаните плебеи на Еди… — Той замълча и за свое учудване Форд чу слабите звуци на тълпата да се приближават все повече. — … те ще ме убият, ще ме превърнат в мъченик. Теб също. И така те ще миропомажат името ми… завинаги.

— Ще те миропомажат завинаги като ненормален.

— Гарантирам ти, че повечето нормални хора ще ме възприемат по този начин — само че ти, за жалост, ще умреш неизвестен. Благодаря ти, но предпочитам лудостта пред посредствеността.

Гласовете станаха по-отчетливи.

— Трябва да се скрием — каза Форд.

— Къде? Няма къде, а и аз не мога да се движа. — Хейзълиъс поклати глава и тихо и дрезгаво цитира от Библията: — „Казвайки на планините и на скалите: паднете върху нас и скрийте ни…“ Точно както пише и в Откровението, ние сме в капан.

Гласовете приближаваха. Форд извади пистолета си, но Хейзълиъс постави треперещата си и лепкава длан върху ръката му.

— Примири се с достойнство.

В мрака се появиха подскачащи светлинки. Гласовете се усилиха, когато десетина мръсни и тежковъоръжени мъже нахлуха иззад един завой в тунела.

— Ето ги! Двама са!

Хората се показаха от прашния въздух — черни и призрачни като миньори, с извадени оръжия и с бели ивици пот, набраздили като решетка разкривените им в гримаси лица.

— Хейзълиъс! Антихристът!

— Антихристът!

— Пипнахме го!

Друга далечна експлозия разтърси помещението. Висящата от тавана скала се разхлаби и освободи дъжд от камъчета, които затрополиха по пода като пъклена градушка. Въглищен прах се понесе на нишки в застоялия въздух. Планината отново изскърца и някъде надолу поредното срутване забуча и затътна, изплювайки дим през шахтите.

Тълпата се раздели и пастор Еди се приближи към Хейзълиъс. Наведе се над ранения учен и хлътналото му и костеливо лице грейна победоносно.

— Пак се срещнахме.

Хейзълиъс потръпна и отмести поглед.

— Само че сега, Антихристе — каза Еди, — аз контролирам положението. Бог е от дясната ми страна, Исус е от лявата, а Светият Дух е зад гърба ми. А ти, къде е твоят закрилник? Избяга. Сатаната, този страхливец, избяга към скалите! „Скрийте ни от лицето на Оногова, Който седи на престола, и от гнева на Агнеца.“

Еди се приведе над Хейзълиъс, докато почти не опряха носовете си. И се засмя.

— Върви в ада, микроб такъв — тихо каза Хейзълиъс.

Еди избухна яростно:

— Претърсете ги за оръжие!

Когато групата мъже се приближи до Форд, той повали първия, ритна втория в корема и блъсна третия в каменната стена. Малка армия от юмруци и крака най-сетне го избута до стената и после на земята, ритайки го, докато почти не изпадна в безсъзнание. Еди извади пистолета на Форд от каишката на китката му.

По време на мелето един въодушевен богомолец ритна Хейзълиъс по счупения крак. Ученият изхлипа болезнено и припадна.

— Добра работа, Еди — обади се Форд, притиснат към земята. — Твоят Спасител ще се гордее!

Еди гневно изгледа Форд със зачервено от ярост лице, сякаш се канеше да го удари, но после явно размисли.

— Стига! — кресна Еди на тълпата. — Стига! Направете място! Ще се справим с тях по нашия начин, по правилния начин. Вдигнете ги на крака!

Вдигнаха Форд на крака и го побутнаха напред. Двама яки мъже поеха припадналия Хейзълиъс под мишниците, от носа му рукна кръв, едното му подуто око беше затворено, а изкривеният му крак със счупената кост се влачеше.

Стигнаха до пещера в следващия добивен забой. Откъм един страничен тунел се появиха светлини, които се полюшваха в мрака. Долетя развълнуван разговор.

— Фрост? Ти ли си? — провикна се Еди.

Един набит мъж, облечен с камуфлажни дрехи, с подстригана по войнишки къса руса коса и тесни близко разположени очи си проправи път напред.

— Пастор Еди? Намерихме още, крият се по-надолу в шахтата.

Форд видя как десетина въоръжени мъже държат Кейт и другите на прицел.

— Кейт!… Кейт! — опита да се освободи той и да се спусне към нея.

— Спрете го!

Форд усети силен удар по гърба, който го повали на колене. Втори удар го повали на една страна, а ритници и юмруци го проснаха по гръб. Вдигнаха го отново на крак толкова грубо, че почти му извадиха раменете. Потен мъж с размазан по лицето въглищен прах, с побелели очи, които се въртяха като на кон, го перна през лицето:

— Застани в редицата!

Разнесе се поредният далечен грохот и земята се разтърси. От пода се надигна прах и се понесе на валма през тунелите. Пушекът се събра на пластове по тавана.

— Чуйте ме! — викна Еди. — Не бива да оставаме тук долу! Цялата планина гори! Трябва да излезем навън.

— Видях път нагоре там отзад — каза мъжът на име Фрост. — Една хоризонтална галерия се е отворила при експлозията. Видях луната в дъното на тунела.

— Води — нареди Еди.

Въоръжените мъже ги заблъскаха и ги насочваха с дулата на оръжията си през тъмните и пълни със задушлив пушек тунели. Двама от последователите на Еди продължаваха да влачат изпадналия в безсъзнание Хейзълиъс за мишниците. Движейки се в мръсния полумрак, прекосиха друг голям забой. Лъчите танцуваха в сивкавия прах и разкриха голямо хлътване и същинска планина от боклуци, над която се виждаше дълга и тъмна дупка в тавана. Форд жадно пое хладния чист въздух, който струеше отгоре.

— Насам!

Започнаха да се катерят по купчината, като се препъваха по хлъзгавия сипей, а край тях трополяха надолу камъни.

— Нагоре от бездънната яма на Абадон! — кресна Еди победоносно. — Звярът е окован!

Начело на тълпата двама последователи издърпаха Хейзълиъс нагоре през назъбения отвор в каменния таван, а останалите бяха избутани нагоре от хората с оръжия. Отворът водеше към по-висок забой, а оттам — в друга шахта, в дъното на която Форд за миг мерна светлина — проблесна и бързо изчезна една-единствена звезда на нощното небе. Форд последва Еди и шайката му и излезе през дългата диагонална пукнатина на нощното плато. Въздухът миришеше на горящ бензин и на пушек. Целият хоризонт на изток гореше. Червено-черни облаци пушек се носеха по небето и закриваха луната. Земята продължаваше да се тресе, а от време на време някой и друг пламък отскачаше на трийсетина и повече метра нагоре като оранжево-червено знаме, което плющи в нощта.

— Насам! — извика Еди. — Ето там на откритото!

Прекосиха едно пресъхнало място и спряха в една широка и песъчлива вдлъбнатина до грамадна умряла пиния. Форд поне успя да се доближи достатъчно до Кейт, за да я попита:

— Добре ли си?

— Да, но Джули и Алан са мъртви — затрупани са.

— Тишина! — кресна Еди. Пристъпи спокойно на откритото място. Форд се смая от преобразяването му. Спокоен и самоуверен, с вече властни движения. В колана му беше пъхнат револвер „Супер Блекхоук“ A .44. Направи няколко крачки и се извърна към тълпата, явно мислейки се за Божи отмъстител на земята.

Еди се обърна и вдигна ръка:

— Бог ни изведе от робството в Египет. Благословен да е!

Паството му, което вече се състоеше едва от няколко десетки богомолци, ревна в отговор: „Благословен да е!“

Еди се наведе над легналия по гръб учен, който отвори очи — явно идваше на себе си.

— Изправете го — тихо нареди Еди. Посочи Форд, Инес и Чечини. — Дръжте го здраво.

Те се пресегнаха и възможно най-внимателно вдигнаха Хейзълиъс на здравия му крак. Форд се смая, че този мъж все още беше жив, да не говорим, че бе в съзнание.

— Вижте лицето му — обърна се към тълпата Еди, — това е лицето на Антихриста. — Вървеше в кръг и гласът му отекваше гръмовно: — „Звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът, който бе вършил личби пред него… И двамата бидоха живи хвърлени в огненото езеро със запален жупел!“

Приглушен гърмеж метна във въздуха далечно огнено кълбо, което зловещо освети случващото се. Оранжевата светлина за кратко очерта силуета на мършавото лице на Еди и подчерта почернелите му хлътнали бузи и потъналите му надълбоко очи.

— Весели се… защото Бог е отсъдил съдбата ти.

Тълпата ревна одобрително и Еди вдигна ръце.

— Воини на Христа, това е тържествен момент. Заловихме Антихриста и неговите ученици и сега Божията присъда очаква всички нас.

Хейзълиъс вдигна глава. За изненада на Форд ученият насочи към Еди презрителна усмивка — наполовина усмивка, наполовина гримаса — и каза:

— Извинете, че ви прекъсвам, проповеднико, но Антихристът иска да каже няколко не толкова прочувствени думи на вашето знаменито паство.

Еди вдигна ръце:

— Антихристът говори.

Хейзълиъс отново се опита да проговори. Еди пристъпи смело напред.

— Какво богохулство ще се откъсне от устните ти сега, Антихристе?

Хейзълиъс вдигна глава и гласът му прозвуча по-силно.

— Дръж ме — каза той на Форд, — не позволявай да се огъна.

— Не съм сигурен, че това е умно — прошепна в ухото му Форд.

— Защо не? — мрачно прошепна Хейзълиъс. — Ако ще се мре, нека да е по моя начин.

— Антихристът ще говори — повтори Еди, а в спокойния му глас се долавяше лека ирония. — Воини на Христа, чуйте думите на лъжепророка.