Ден на гнева

6.

В неделя вечерта преподобният Дон Спейтс настани пълното си тяло на сгъваемия стол, за да не омачка панталоните си и ръчно изработената италианска памучна риза. След като седна, намести големия си задник, като го размърда настрани върху скърцащата кожа. Внимателно облегна глава назад. Уанда стоеше отстрани с бръснарската пелерина.

— Направи ме добре, Уанда — каза той и затвори очи. — Днес е голям ден. Наистина важна неделя.

— И вие ще изглеждате подобаващо добре, преподобни — обеща Уанда, загърна го с пелерината и я подпъхна на врата му. След това сред успокоителното потракване на шишенца, гребени и четки се зае за работа, като обърна специално внимание на тъмните петна по кожата на преподобния и подобните на паяк разширени вени по бузите и по носа му. Беше добра в работата си и го знаеше. Каквото и да говореха другите, според нея преподобният беше свестен и красив мъж.

Дългите й бели ръце работеха с професионално пестеливи, бързи и прецизни движения, но ушите на преподобния бяха неизменно предизвикателство. Те стърчаха от главата съвсем малко повече от обичайното и бяха по-светли и червеникави от съседната кожа. Понякога, докато крачеше по сцената, прожекторът отзад улавяше ушите му и ги превръщаше в розов стъклопис. За да ги вкара в уместната тоналност, Уанда ги покри с тежък основен грим, три тона по-тъмен от лицето му, и отгоре положи пудра за лице, която на практика ги направи непрозрачни.

Докато заглаждаше, четкаше, решеше и тампонираше, Уанда провери работата си на един видео монитор с балансирани цветове, на който се виждаше изображение от насочена към преподобния камера. Беше много важно да добие представа как ще изглежда работата й на екран — нещо, което изглеждаше съвършено за невъоръжено око, можеше да се появи в призрачни два тона на монитора. Работеше над лицето му два пъти седмично: за излъчваната му по телевизията проповед в неделя и за петъчното му токшоу по Християнската кабелна телевизия.

Да, преподобният наистина беше свестен човек.

Преподобният Дон Спейтс се почувства спокойно и гальовно от професионалното й суетене. Годината беше тежка. Враговете му се бяха настроили срещу него, изопачаваха всяка дума, нападаха го безмилостно. Всяка негова проповед като че ли предизвикваше хули от атеистичната левица. Печални бяха тези времена, когато един божи човек биваше нападан само защото говори истината. Е, не можеше да се отрече и онзи нещастен случай в мотела с двете проститутки. Безбожните лъжци хубавичко се възползваха от него. Само че плътта е слаба, както неведнъж се казва в Библията. За Исус ние всички сме безнадеждни и пропаднали грешници. Спейтс поиска прошка от Бога и я получи. Само че лицемерният и зъл свят забравяше бавно, ако изобщо забравяше.

— Ред е на зъбите ви, преподобни.

Спейтс отвори уста и усети как опитните й ръце полагат зъбната течност с цвят на слонова кост. На ярката светлина на прожекторите тя щеше да накара зъбите му да искрят в перлено бяло като райските порти.

След това Уанда се зае с косата му и старателно приглади твърдата почти оранжева каска, докато не я нагласи както трябва. Пръсна го косо със струя лак и положи малко пудра, за да убие цвета на косата до по-достопочтено рижо.

— Ръцете ви, преподобни?

Спейтс извади покритите си с лунички ръце изпод пелерината и ги положи върху масичката за маникюр. Тя се засуети над тях, положи основа за грим, която свеждаше бръчките и разликите в цвета до минимум. Ръцете му трябваше да имат цвета на лицето. Всъщност Спейтс много държеше ръцете му да са безупречни. Те бяха като продължение на гласа му. Ако са нескопосано гримирани, това можеше да провали въздействието на посланието му, тъй като близките планове на ръцете разкриваха невидими с невъоръжено око недостатъци.

Ръцете й отнеха петнайсет минути. Изстърга мръсното под ноктите, сложи прозрачен лак, оправи нащърбените места, изпили ноктите, почисти и изряза излишната кожа и най-накрая положи подходящия нюанс на основата за грима.

Последен поглед към монитора, няколко довършителни докосвания и Уанда отстъпи назад.

— Готов сте, преподобни — каза тя и обърна монитора към него.

Спейтс се огледа в монитора — лицето, очите, ушите, устните, зъбите, ръцете.

— А това петънце на шията ми, Уанда? Пропуснала си го… отново.

Бързо докосване с тампона, после с четката и петънцето изчезна. Спейтс изсумтя доволно.

Уанда махна пелерината и отстъпи назад. Помощникът на Спейтс, Чарлс, се втурна някъде откъм страничните крила на сградата и донесе сакото на проповедника. Спейтс стана от стола и протегна ръце, а Чарлс му облече сакото, опъна и заглади тъканта, бързо я изчетка, повдигна раменете, заглади и нагласи яката и намести вратовръзката.

— Как са обувките ми, Чарлс?

Чарлс лъсна обувките няколко пъти с гланц.

— Часът?

— Осем без шест минути, преподобни.

Преди години на Спейтс му хрумна да насрочи проповедта си за най-гледаното време вечерта, за да избегне сутрешното изобилие от телевизионни проповедници. Нарече предаването „Праймтайм на Бога“. Всички предричаха провал, защото той щеше да се съревновава с някои от най-популярните седмични програми. Само че идеята му се оказа гениална.

Спейтс излезе от гримьорната и се запъти към кулисите, следван от Чарлс. С наближаването на момента той усещаше шумоленето и тихия говор на вярващите — на хиляди вярващи, — които заемаха местата си в Сребърната катедрала, откъдето той излъчваше „Праймтайм на Бога“ два часа всяка неделя.

— Три минути — тихо прошепна Чарлс в ухото му.

Спейтс си пое въздух в сенките на крилата. Тълпата притихна, когато по екраните преминаха надписите за публиката и уреченият час наближи.

Спейтс усети как Божието величие изпълва тялото му с мощта на Светия Дух. Обичаше този момент непосредствено преди проповедта — нищо на света не можеше да се сравни с него, с този прилив на надигащ се огън, триумф и изпълнена с очакване приповдигнатост.

— Как е публиката? — прошепна той на Чарлс.

— Около шейсет процента.

Студен нож прониза радостта му в сърцето. Шейсет процента — миналата седмица бяха седемдесет. Само допреди шест месеца хората се редяха на опашка за билети, неделя след неделя, и дори се налагаше да ги отпращат. Но след случилото се в мотела даренията в ефир намаляха наполовина, а рейтингът на предаването спадна с четирийсет процента. Копелетата от Християнската кабелна телевизия се канеха да свалят неговото токшоу „Америка на кръглата маса“. Проповедите му, започнали в един опразнен универсален магазин преди трийсет години и достигнали апогея си в „Праймтайм на Бога“, сега заминаваха в забвение. Ако скоро не осигуреше приток на средства, щеше да бъде принуден да се върне към облигациите „Притежавайте частица от Исус“, които продаваше в ефир на стотици хиляди енориаши, за да финансира строителството на Сребърната катедрала.

Мислите му се върнаха към срещата с Букър Кроули по-рано през деня. Предложението на Кроули беше проява на божията милост. Ако се справеше както трябва, може би точно това щеше да се окаже търсеното средство да съживи духовното представителство и да стимулира финансовата подкрепа. Спорът „еволюция срещу креационизъм“ беше много стар и ставаше все по-трудно да набереш сила по тази тема — особено с такава силна конкуренция от другите телевизионни проповедници. Проблемът на Кроули от друга страна беше пресен, беше нов и бе съзрял някой да го откъсне.

Проклет да е, ако не откъсне този плод — още сега.

— Време е, преподобни — долетя тихият глас на Чарлс отзад.

Прожекторите светнаха и откъм тълпата се разнесе шум, когато преподобният Спейтс застана на сцената със сведена глава и с вдигнати сключени ръце, а тялото му ритмично се олюляваше.

— Праймтайм на Бога — силно произнесе той с плътния тембър на басовия си глас с богато вибрато. — Праймтайм на Бога! Близо е времето на Божията слава! — Спря рязко в средата на сцената, вдигна глава и протегна ръце напред към публиката, сякаш ги умоляваше за нещо. Свали ръце и отново настана тишина като след буря.

Проповедникът сведе глава молитвено и после каза тихо и смирено:

— Дето са двама или трима събрани в мое име, там съм Аз посред тях. — Бавно вдигна глава, застанал в профил към публиката, започна да вдига ръка сантиметър по сантиметър, разтягайки всяка дума до краен предел. — В началото Бог сътвори небето и земята — прогърмя гласът му. — А земята беше безвидна и пуста, тъмнина се разстилаше над бездната. — Направи пауза и театрално си пое въздух. — И Дух Божий се носеше над водата. — Внезапно гласът му отекна в Сребърната катедрала като музиката на орган. — Рече Бог: да бъде светлина. — След драматично мълчание той продължи с едва чут шепот: — И биде светлина.

Проповедникът се приближи към края на сцената и дари вярващите с дружеска усмивка.

— Всички знаем тези първи думи от Битие. Едни от най-въздействащите слова, писани някога. В тях няма никакво съмнение. Това са думите на Бог, приятели мои. Бог ни разказва със собствените си слова как Той е създал света. — Закрачи спокойно по ръба на сцената. — Приятели мои, ще се учудите ли, ако ви кажа, че правителството харчи заработените с труд пари на данъкоплатците, за да докаже, че Бог греши? — Извърна се и измери с поглед притихналата публика. Не ми ли вярвате?

Откъм морето от лица се разнесе приглушен ропот.

Той извади лист хартия от джоба на сакото си и го размаха във въздуха, а гласът му внезапно се изпълни с гръмовна мощ:

— Ето тук го пише. Свалих го от интернет само преди час.

Още мърморене.

— И какво научих? Че нашето правителство е похарчило четирийсет милиарда долара, за да докаже, че в Битие не пише истината — четирийсет милиарда долара ваши пари, за да бъде опроверган най-свещеният старозаветен текст. Да, приятели мои, това е част от финансираната от правителството светска хуманистична война срещу християнството. Отвратително е.

Закрачи по сцената. Размаха листа и го смачка в юмрука си.

— Тук пише, че в пустинята на Аризона са построили машина, която се казва Изабела. Мнозина от вас са чували за нея.

Приглушени възгласи в знак на съгласие.

— И аз съм чувал. Мислех, че това е поредното разхищение на правителството, но едва наскоро осъзнах каква е неговата цел. — Рязко спря да крачи и бавно се извърна с лице към публиката. — Целта му, приятели, е да изследва така наречената теория за Големия взрив. Точно така, правилно ме чухте, пак се появи думата „теория“. — В тона му прозвуча насмешка. — Ето какво гласи теорията за Големия взрив: преди тринайсет милиарда години една мъничка точка в космоса избухва и създава цялата вселена — без помощта на Бога. Правилно ме чухте: Сътворение без Бога. А-те-ис-тич-но Сътворение!

Изчака да настъпи смаяна тишина и после отново размаха листа:

— Така пише тук, приятели! Цяла интернет страница, стотици страници, които обясняват Създаването на вселената, и нито веднъж не е споменато Божието име!

Още веднъж огледа гневно залата.

— Теорията за големия взрив не се различава от теорията, според която нашите прадеди са били маймуни. Или от теорията, според която цялата сложност на живота е възникнала от случайното преподреждане на молекулите в една кална локва. Теорията за Големия е взрив е поредната светска, хуманистична, антихристиянска и антирелигиозна теория, която не се различава от теорията за еволюцията, само че е по-вредна. Много по-вредна!

Завъртане, обръщане, крачка.

— Защото тази теория напада самата концепция, че Бог е създал света. Не се заблуждавайте: Изабела е пряко нападение над християнската вяра. Теорията за Големия взрив утвърждава, че тази красива, тази изключителна, тази дадена ни от Бога вселена е възникнала от само себе си, по чиста случайност, преди трийсет милиарда години. И като че ли тази ненавистна за християнството теория не е достатъчна, та сега искат да похарчат четирийсет милиарда от нашите пари, за да я докажат!

Измери публиката с яростен поглед.

— Какво ще кажете да поискаме от учените във Вашингтон същата сума? Ами ако им поискаме четирийсет милиарда долара, за да докажем правотата на Битие? Какво ще кажете за това? Професионалните ненавистници на Христос, либералите във Вашингтон ще скърцат със зъби и на устата им ще излезе пяна! Ще излязат със старите дрънканици за отделянето на църквата от държавата! Това са хората, които прогониха Исус от класните стаи, изхвърлиха Десетте Божи заповеди от съдилищата, поставиха извън закона коледните елхи и бебешките ясли, подиграха се на вярата ни и я оплюха. А сега същите тези светски хуманисти изобщо не се притесняват да харчат нашите пари, за да докажат погрешимостта на Библията, да превърнат нашата християнска вяра в лъжа!

Ропотът се засили. Няколко човека се изправиха, последваха ги още и накрая цялото паство бе на крака. Люшнаха се напред като човешко цунами, а гласовете им се сляха в обединен неодобрителен рев.

Подбудителите останаха неясни и вече ненужни.

— Това е война срещу християнството, приятели мои! Това е война докрай, а те облагат вас и мен с данъци, за да я водим! Ще им позволим ли да осквернят Христос и да накарат нас да плащаме за тази привилегия?

Преподобният Дон Спейтс се закова по средата на сцената, задъхан, оглеждащ разбунената публика в катедралата във Вирджиния Бийч, смаян от въздействието на думите си. Чуваше го, виждаше го, усещаше го — лудешкото надигане, натрупването на основателен гняв, заредения с възмущение въздух. Почти не вярваше на очите си. През целия си живот хвърляше камъни, а ето че сега изневиделица бе метнал граната. Точно за такова нещо се бе молил, бе се надявал, търсеше го.

— Слава на Бог и на Исус! — провикна се той, вдигна ръце към небето и насочи погледа си към искрящия таван. Падна на колене и поде трепетна молитва на глас. — Господи Исусе, с твоя помощ ще прекратим оскърблението към твоя Отец. Ще унищожим тази пъклена машина някъде там във виещата пустиня. Ще сложим край на това богохулство, наречено Изабела!