Ден на гнева

24.

Форд наблюдаваше как мършавата фигура на пастора крачи през паркинга към стария и разнебитен пикап. Ако има последователи, такъв човек можеше да навреди много на проекта „Изабела“. Много съжаляваше, че Хейзълиъс го бе провокирал, и имаше чувството, че това не е краят на историята — ни най-малко.

Когато се обърна, Хейзълиъс гледаше часовника си, сякаш нищо не се бе случило.

— Закъсняваме — отсечено заяви ученият и взе бялата си престилка от закачалката. Огледа се. — Да вървим. — Погледът му попадна на Форд. — Боя се, че през следващите дванайсет часа ще бъдеш сам.

— Всъщност бих искал да присъствам на една проба — каза Форд.

Хейзълиъс облече престилката и взе куфарчето си.

— Съжалявам, Уайман, няма да е възможно. Когато сме долу, в Бункера, всеки си има точна задача и е много напрегнато. Не можем да си позволим да се мотаят още хора. Надявам се, че разбираш.

— И аз съжалявам, Грегъри, защото ми се струва, че трябва да присъствам на една проба, за да мога да си върша работата както трябва.

— Добре тогава, но се боя, че няма да е точно тази проба. Имаме много проблеми, намираме се под силен стрес и докато не решим тези технически проблеми, не можем да пуснем външни лица на Мостика.

— Боя се, че трябва да настоявам — тихо каза Форд.

Хейзълиъс се сепна. Настана неловко мълчание.

— Защо трябва да видиш една проба, за да си вършиш работата?

— Наеха ме, за да убедя местните хора, че Изабела е безопасна. Никого в нищо няма да убеждавам, докато аз лично не съм убеден.

— Да не би всъщност да се съмняваш в сигурността на Изабела?

— Няма да приема само нечия дума по този въпрос.

Хейзълиъс бавно поклати глава.

— Трябва да мога да кажа на навахо, че участвам във всеки аспект на проекта, че нищо не крият от мен.

— В качеството си на отговорник по сигурността — внезапно се обади Уордлоу, — бих искал да осведомя господин Форд, че по съображения за сигурност му се отказва достъп до Бункера. Край на дискусиите.

Форд се обърна към Уордлоу.

— Съмнявам се, че бихте искали да поемем по този път, господин Уордлоу.

Хейзълиъс поклати глава:

— Уайман, разбирам доводите ти, наистина. Работата е там, че…

Кейт Мърсър го прекъсна:

— Ако се притесняваш, че може да разбере за проблема в системата, не си прави труда. Вече му казах.

Всички впериха поглед в нея. Групата потъна в смаяно мълчание.

— Казах му всичко — каза Мърсър. — Реших, че трябва да знае.

— О, направо прекрасно! — възкликна Коркоран и вдигна очи към тавана.

— Той е член на екипа — обърна се към нея Кейт. — Има право да знае. Гарантирам за него на сто процента. Няма да издаде тайната ни.

Лицето на Коркоран пламна:

— Мисля, че всички можем да прочетем между редовете на тази кратка реч, нали?

— Не е, каквото си мислиш — възрази Мърсър студено.

— А какво си мисля? — подсмихна се Коркоран.

— Стига, стига — прокашля се Хейзълиъс, обърна се към Форд и благо постави ръка на рамото му. — Значи Кейт ти е обяснила всичко.

— Да.

— Добре — кимна ръководителят. Явно се замисли. После се обърна и се усмихна на Кейт: — Уважавам преценката ти. Ще ти се доверя и този път. — След това се обърна към Форд: — Знам, че си почтен човек. Добре дошъл в групата — този път наистина. Вече си посветен в малката ни тайна. — Сините му очи бяха тревожно пронизителни.

Форд се опита да овладее плъзналата по лицето му червенина. Погледна към Кейт и остана смаян от изражението й. Надежда? Очакване? Не изглеждаше ядосана, че той е настоял.

— Ще поговорим за това по-късно, Уайман. — Ръката на Хейзълиъс се плъзна по рамото на Форд и той се обърна към Уордлоу: — Тони, явно господин Форд в крайна сметка ще присъства на следващата проба.

Отговорникът по сигурността не отговори. Лицето му остана каменно и безизразно, а погледът му беше вперен право напред.

— Тони?

— Да, сър — прозвуча напрегнатият отговор. — Разбирам, сър.

Форд нарочно погледна към Уордлоу, докато минаваше край него. Мъжът му отвърна със студен, празен поглед.