Ден на гнева

57.

Думата „нападение“ увисна тежко във въздуха. Всички се струпаха и наблюдаваха главния охранителен монитор. Там на живо пристигаше образът от поставена под голям ъгъл камера върху асансьора и се виждаше от птичи поглед случващото се. На ръба на скалите над Изабела Форд различи група от мъже в черни екипи, които опъваха въжета и струпваха екипировка и оръжия. Явно се готвеха да се спуснат долу по въжетата. Кейт застана до Форд и отново го хвана за ръката. Нейната беше потна и трепереше.

Джордж Инес наруши ужасеното мълчание:

— Нападение ли? Но защо, по дяволите?

— Не са успели да се свържат с нас — обясни Уордлоу. — И това е реакцията им.

— Това е невероятно прекалено.

Уордлоу се обърна към Долби:

— Кен, трябва веднага да възобновим връзките и да сложим край на това.

— Не мога да направя нищо, без да изключа Изабела. Както много добре знаеш, Изабела е напълно предпазена от външния свят. Програмата просто няма да ни позволи да включа системата за комуникация, докато не спрем Изабела.

— Рестартирай главния компютър и прехвърли контрола на сървърите.

— Ще е нужен почти час за прехвърлянето и преконфигурирането на основната рамка.

Уордлоу изруга:

— Добре тогава, ще се кача горе и лично ще им обясня какво е положението — каза той и се запъти към вратата.

— Нищо подобно няма да правиш — каза Хейзълиъс.

— Сър, не разбирам — втренчи се в него Уордлоу.

Хейзълиъс посочи безмълвно зад Уордлоу към екрана горе. Беше се появило ново съобщение.

Имаме съвсем малко време. Трябва да ви съобщя нещо изключително важно.

Уордлоу погледна Хейзълиъс паникьосан. Очите му шареха към екраните на системата за сигурност и обратно.

— Не можем да ги задържим навън, сър. Трябва да отворя вратата.

— Тони — поде Хейзълиъс тихо и напрегнато, — само за миг помисли какво се случва тук. Ако отвориш вратата, този разговор с… Бог или каквото е това нещо ще свърши.

Адамовата ябълка на Уордлоу изпъкна, когато той преглътна.

— Бог ли?

— Точно така, Тони. Бог. Тази вероятност е съвсем реална. Осъществихме контакт с Бог, освен ако не е Бог, който е много по-голям и по-непознаваем от всичко, което си е представяло човечеството.

Никой не проговори.

Хейзълиъс продължи тихо и напрегнато:

— Тони, можем да си спечелим малко време, без да ни струва нищо. Ще им кажем, че вратата не работи, че системите за връзка са се изключили и компютърът се е сринал. Можем да го изиграем. Ще държим вратите затворени и въпреки това ще успеем да се измъкнем без сериозни обвинения.

— Те имат взривен комплект. Ще взривят вратата — каза Уордлоу с напрегнат и хриптящ глас.

— Нека — отвърна Хейзълиъс. Леко стисна рамото на Уордлоу, разтърси го приятелски, сякаш за да го разбуди. — Тони, Тони. Възможно е да разговаряме с Бога. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Уордлоу тихо.

— Ще им отнеме известно време да преодолеят титановата врата — той се огледа наоколо. — Всички единни ли сме? — Погледът му обходи стаята и се спря на Форд. Явно забеляза скептицизма в очите му. — Уайман?

— Смаян съм, че допускаш вероятността да разговаряме с Бога — каза Форд.

— Ако не е Бог, тогава кой е? — попита Хейзълиъс.

Форд огледа останалите. Питаше се кой друг забелязваше, че Хейзълиъс най-накрая е изгубил контрол.

— Каквото твърдиш от самото начало. Измама. Саботаж.

— Ако смяташ така, Уайман, съжалявам за теб — внезапно се обади Мелиса Коркоран.

Форд се извърна към нея смаян. На лицето й бе изписано ново изражение, което го възпря. Вече я нямаше неуверената млада жена, която неуморно търси обич. Изглеждаше сияйно спокойна, а в очите й гореше самоувереност.

— И ти ли смяташ, че е Бог? — невярващо попита Форд.

— Не знам защо си толкова учуден — отговори тя. — Не вярваш ли в Бога?

— Да, но не в този Бог.

— Откъде знаеш?

Форд се поколеба:

— Хайде стига! Бог никога не би се свързал с нас по този налудничав начин.

— Да не мислиш, че е по-малко налудничаво Бог да оплоди девственица, която да роди син, който на свой ред да донесе посланието му на земята?

Форд направо не вярваше на ушите си.

— Казвам ти, това не е Бог.

Коркоран поклати глава.

— Уайман, не разбираш ли какво става тук? Не схващаш ли? Направихме най-великото откритие на всички времена — открихме Бог.

Форд огледа групата. Най-накрая погледът му прикова Кейт, която стоеше до него. Двамата се вгледаха за дълго един в друг. Той не можеше да повярва на очите си: нейните очи преливаха от чувства. Тя стисна ръката му, пусна я и се усмихна:

— Съжалявам, Уайман. Знаеш ли, двете с Мелиса невинаги се разбираме. Но сега… ами… — тя се пресегна и стисна ръката на Коркоран, — съм съгласна с нея.

Форд гледаше невярващо двете внезапно обединили се противнички.

— Как е възможно рационално човешко същество да смята, че това… нещо — посочи той към екрана — е Бог?

— Учудвам се, че ти не го разбираш — отговори Кейт със спокоен глас. — Разгледай свидетелствата. Дупката в пространство-времето. Тя е истинска. Аз лично направих изчисленията. Това е като тръба или тунел в паралелна вселена — вселена, която съществува непосредствено близо до нашата, невероятно близо, почти се докосват, и двете вселени приличат на листове хартия, които са били свити на топка. Ние само пробихме дупка в своя къс хартия и оттам се показа мъничко парченце от съседната топка. А тази паралелна вселена е мястото, където… живее Бог.

— Кейт, не може да говориш сериозно.

— Уайман, забрави всичко останало и просто слушай думите. Само думите. За пръв път през живота си наистина чувам изречена простата истина. Като камбанен звън след години тишина. Казаното от това… от Бога е невероятно вярно.

Форд се огледа в кръглото помещение и очите му се впериха в Едълстайн, вечния скептик. Тъмните и победоносни очи на мъжа отговориха на погледа му.

— Алан, помогни ми.

— Аз никога не съм търсил Бог — отвърна Едълстайн. — През целия си живот съм бил категоричен атеист. Не съм се нуждаел от Бог — нито преди, нито за в бъдеще.

— Най-накрая някой да е съгласен с мен — каза Форд с облекчение.

Едълстайн се усмихна.

— Което прави покръстването ми още по-показателно.

— Покръстването ти ли?

— Точно така.

— Ти… вярваш?

— Разбира се. Аз съм математик. Живея и умирам съгласно логиката. А съгласно логиката, това, което ни говори, е някаква висша сила. Наречи го Бог, наречи го Примум мобиле, наречи го Велик дух, наречи го както искаш.

— Аз го наричам измама.

— И къде са ти доказателствата? Нито един програмист досега не е написал код, който да е издържал теста на Тюринг. Досега не е построен и компютър, способен на истински изкуствен интелект — дори суперкомпютърния мозък на Изабела. Не можеш да обясниш откъде той знаеше намислените от Кейт числа или имената на Грегъри. И което е най-важно, и аз като Кейт открих дълбока истина в думите му. Ако не е Бог, тогава е високо интелигентна същина от тази или от друга вселена и поради това е свръхестествена. Да, приемам го за чиста монета. Печели най-простото обяснение. Бръсначът на Окам19.

— Освен това — каза Чън, — данните идват право от С-нула. Как ще обясниш това?

Форд огледа и останалите — от красивото абаносово лице на Долби, мокро от сълзи, до треперещото като в делириум тяло на Джули Тибодо… „Невероятно — помисли си Форд. — Погледни ги. Те всички го вярват!“ Лицето на Майкъл Чечини, обикновено напълно безизразно, сега бе оживено, сияеше… Рей Чън… Харлан Сейнт Винсънт… Джордж Инес… всички. Дори Уордлоу, който в тази кризисна ситуация с охраната не следеше мониторите си, а бе вперил поглед в Хейзълиъс с робско и сервилно възхищение.

Явно бе пропуснал тъмна и тревожна динамика в екипа, съществувала през цялото време. И Кейт, особено Кейт.

— Уайман, Уайман — успокоително каза Хейзълиъс, — ти си емоционален. Ние мислим. Това умеем най-добре.

Форд направи крачка назад.

— Тук не става дума за Бог. Това е просто някакъв хакер, който ви казва онова, което искате да чуете. И вие се хващате.

— Хващаме се, защото е истина — отговори Хейзълиъс. — Знам го с интелекта си и с мозъка на костите си. Погледни ни: мен, Алан, Кейт, Рей, Кен — всички нас. Възможно ли е всички да грешим? Научният скептицизъм е в кръвта ни. Наситени сме с него. Никой не може да ни обвини в лековерие. Какво те прави по-далновиден от нас?

Форд не можеше да отговори.

— Губим ценно време — каза Хейзълиъс. Обърна се спокойно към екрана и каза: — Продължавай, моля те. Имаш пълното ни внимание.

Възможно ли бе да са прави? Възможно ли бе да е Бог? Форд отново се обърна към текстовото съобщение на екрана, обзет от мрачно предчувствие и от страха, че всеки миг ще загуби разсъдъка си.