Ден на гнева

32.

Букър Кроули пъхна пурата в уста, докато се нагласяше за следващия си удар на билярд. Доволен, че е улучил основната топка с щеката, той наблюдаваше как малките топки се пръсват.

— Браво — отбеляза партньорът му на билярд, наблюдавайки как червената топка пада в плетения кожен джоб.

Слънцето се отразяваше в реката и проникваше вътре през редица тесни прозорчета. Беше приятна четвъртък сутрин в клуб „Потомак“, а почти всички негови членове бяха на работа. Кроули също беше на работа или поне така смяташе — забавляваше потенциален клиент, който притежаваше граничен остров до нос Хатерас и искаше правителството да плати двайсет милиона долара за строителството на мост до него. Такъв мост щеше да удвои и дори да утрои неговите инвестиции в земя. За Кроули това не беше проблем. Младши сенаторът от Северна Каролина му дължеше услуга след онова пътуване с цел голф до Сейнт Андрюс, а той беше човек, на когото може да разчита да бъде лоялен и да пази положението си. Едно телефонно обаждане, известна сума в необвързана сметка и Кроули щеше да спечели на предприемача милиони, а лично да прибере седемцифрен хонорар. След като Аляска има своя мост незнайно докъде, Северна Каролина също трябваше да има.

Загледа се как предприемачът се прицелва за удара. Беше от онази специална порода южняци, които имаха три фамилни имена и римска цифра. Казваше се Сафорд, Сафорд Монтагю Макграт III. Макграт имаше хубав шотландско-ирландски произход, беше едър, рус и спретнат екземпляр от благородниците южняци. С други думи, беше тъп като крава на дъжд. Макграт се преструваше на много запознат с нравите във Вашингтон, но веднага си личеше, че е селяндур. Кроули имаше усещането, че този човек ще се съпротивлява срещу хонорара му като свинче на заколение. Беше от хората, които трябва да приключат преговорите с чувството, че са съдрали кожата на другия, иначе не би могъл да се прибере у дома.

— Как е сенатор Стратам напоследък? — попита Макграт, сякаш познаваше дъртото копеле отпреди.

— Добре, много добре.

Сигурно старецът ядеше пюре от грах и пиеше шейк със сламка. Истината бе, че Кроули никога не бе работил със сенатор Стратам. Беше купил фирмата „Стратам и съдружници“, когато Стратам се бе пенсионирал. Така се бе сдобил с ореол на порядъчност и с връзка с доброто старо време, която удобно го отличаваше от другите лобисти на Кей Стрийт, които след последните избори се бяха навъдили като гъби след дъжд.

Следващата ударена от Макграт топка бръсна ъгъла, отскочи леко точно пред джоба и се отклони наляво. Мъжът се изправи със стиснати устни, но не каза нищо.

Кроули можеше да го издуха със затворени очи, но нямаше полза от това. Не, най-добре беше да го води с едни гърди до края, а след това да изгуби. Да приключи сделката с победоносния изблик на противника.

Той отклони следващия си удар съвсем малко, за да изглежда правдоподобно.

— Добър опит — заяви Макграт. Всмукна дълбоко от пурата си, остави я в мраморния пепелник, наведе се и се прицели. След това стреля. Явно се смяташе за страхотен майстор на билярда, но не притежаваше достатъчно финес. Само че топката беше лесна и отиде в джоба.

— Пфу! Ще ме накараш да се поизпотя, Сафорд — каза Кроули.

Влезе келнер със сребърен поднос с някаква бележка.

— Господин Кроули?

Кроули взе бележката с претенциозен жест. Помисли си с усмивка, че управата на клуба все още използваше отколешната система тъмнокожи да разнасят бележки на сребърни подноси — съвсем като преди Гражданската война. Да получиш бележка върху сребърен поднос беше къде-къде по-добре, отколкото да ровиш из джобовете си за цвърчащия мобилен телефон.

— Извини ме, Сафорд. — Кроули разгърна бележката. Тя гласеше: „Делбърт Язи, Президент на народа навахо, 11:35. Моля, обадете ми се възможно най-бързо.“ И един телефонен номер.

Докато ухажваше евентуален бъдещ клиент, Кроули обичаше да му показва, че има поне един клиент, който е по-важен от него. Човек се отнася презрително, ако смята, че е най-важният ти клиент.

— Ужасно съжалявам, Сафорд, но трябва да се обадя по телефона. А междувременно ти поръчай по едно мартини.

Забърза към една от старите дъбови телефонни кабини, каквито имаше на всеки етаж, затвори се и набра номера. След миг чу гласа на Делбърт Язи отсреща.

— Господин Букър Кроули? — Гласът на индианеца прозвуча плахо, старчески и треперливо, сякаш идваше чак от Тимбукту.

— Как сте, господин Язи? — попита Кроули дружелюбно, но явно студено.

Мълчание.

— Като че ли изникна нещо неочаквано. Чували ли сте за проповедника Дон Спейтс?

— Разбира се.

— Ами, проповедта му предизвика доста голямо вълнение тук, сред нашите хора. Както знаете, сред индианците навахо се води оживена мисионерска дейност. А току-що научих, че проповедта вероятно предизвиква проблем и във Вашингтон.

— Да, така е — потвърди Кроули.

— Това може да се окаже сериозно предизвикателство пред проекта „Изабела“.

— Несъмнено. — Кроули усети как в гърдите му се надига победоносно чувство. Беше се обадил на Спейтс преди по-малко от седмица. Това щеше да бъде един от шедьоврите в кариерата му.

— Е, господин Кроули, какво можем да предприемем?

Кроули остави тишината да се проточи.

— Не знам дали аз мога да направя нещо. Останах с впечатлението, че вече не се нуждаете от услугите ми.

— Договорът ни с вас изтича след шест седмици. Платили сме до първи ноември.

— Господин Язи, тук не става дума за наем на жилище. Нещата не стоят така във Вашингтон. Съжалявам. За жалост, работата ни по проекта „Изабела“ приключи.

Пращене, свистене.

— Би било голям удар народът на навахо да изгуби плащанията за наем съгласно проекта „Изабела“.

Кроули мълчаливо стискаше слушалката.

— Научих, че Спейтс ще има предаване по телевизията утре вечер, което отново ще нападне проекта „Изабела“. Освен това се носят слухове, че „Изабела“ има проблеми. Един от учените се е самоубил. Господин Кроули, ще се допитам до племенния съвет, за да опитаме да подновим договора ви. В крайна сметка ще се нуждаем от помощта ви.

— Извинете, господин Язи, но вече поех друг клиент вместо вас. Наистина ужасно съжалявам, но позволете да изтъкна, че ви споменах за тази вероятност. Не мога да ви опиша колко съжалявам — лично и професионално. Може би ще успеете да намерите друга фирма, която да поеме случая? Мога да ви препоръчам няколко.

Телефонната линия избълва шумове в тишината. Кроули чу някъде отзад да се води приглушен и призрачен разговор. Боже, какви телефони имаха на онова място? Сигурно още използваха телеграфните линии, опънати от Кит Карсън.

— Ще е нужно много време, докато другата фирма навлезе в нещата. Нуждаем се от „Кроули и Стратам“. Нуждаем се от вас.

„Нуждаем се от вас.“ О, боже, каква музика за ушите му!

— Ужасно съжалявам, господин Язи. Този тип работа изисква човек да се посвети почти изцяло на нея. Много е интензивна. А ние сме затрупани. Ако отново поемем този случай… Ще трябва да наемем още персонал, може би дори още помещения.

— Ще се радваме…

— Господин Язи — прекъсна го Кроули, — наистина ужасно съжалявам, но ме хващате точно преди много важен обяд. Бъдете така добър да ми се обадите в понеделник следобед, да кажем към четири часа източно време? Наистина искам да ви помогна и ви обещавам сериозно да си помисля. Утре вечер ще гледам шоуто на Спейтс, а вие и племенният съвет направете същото, за да имаме представа срещу какво се изправяме. Ще говорим в понеделник.

Излезе от малката кабина, спря да запали отново пурата си и дълбоко си пое въздух. Подейства му като сладникав и омаен парфюм. Целият племенен съвет ще гледа шоуто — ама че приключение. Дано Спейтс да се представи добре.

Втурна се обратно в билярдната, зад него се стелеше струйка дим, а самият той се чувстваше висок повече от два метра, но когато видя как Сафорд се е привел над масата и преценява всички възможни ъгли, усети да го пронизва раздразнение. Време беше да дръпне въдицата.

Беше ред на Кроули да стреля, а Сафорд глупаво беше оставил главната топка на място, където можеше да бъде притисната.

След пет минути играта приключи. Сафорд изгуби — с гръм и трясък.

— Е — каза Сафорд, взе мартинито си и се усмихна дръзко, — ще си помисля дали пак да играя билярд с теб, Букър — заяви той и се изсмя насила. — Сега да уточним хонорара ти — продължи той, а гласът му прозвуча като от уестърна „Точно по пладне“. — Няма шанс дори да обмислим сумата, която споменаваш в писмото си. Не е предвидена в бюджета ни. Нито пък съответства нужното количество работа, ако ми позволиш да бъда откровен.

Кроули остави щеката и хвърли пурата си в пепелника. Подмина мартинито без да си даде труда да вземе чашата, и каза без да се обръща:

— Сафорд, боя се, че изникна нещо и се налага да отложим обяда.

След това се обърна, за да се наслади на изражението на предприемача. Мъжът си седеше там — с щеката, с пурата и с мартинито — и изглеждаше все едно някой го е цапардосал по главата.

— Ако промениш мнението си за хонорара ми, обади ми се — додаде Кроули и излезе.

Сафорд Монтагю Макграт III нямаше да го вдигне тази вечер, това беше сигурно.