Ден на гнева

33.

Форд стигна в подножието на платото и тръгна по ерозиралата местност към Блекхорс, а Кейт го настигна и пое редом. На половината път той чу цвилене и се обърна.

— Има някой зад нас — каза Форд и накара Балю да спре.

През един вечнозелен гъсталак се чу трополене на копита и малко след това се показа висок мъж на едър състезателен кон. Беше Биа. Лейтенантът от племенната полиция докосна ръба на шапката си.

— Яздите за удоволствие ли? — попита той.

— Отиваме в Блекхорс — отговори Форд.

— Хубав ден за езда — не е много топло, има лек ветрец — усмихна се Биа. Постави ръце на извивката на седлото си. — Сигурно ще посетите Нелсън Бигей.

— Точно така — потвърди Форд.

— Той е свестен човек — каза Биа. — Ако подозирах, че протестният поход ще създаде проблеми, щях да ви предложа присъствието на племенната полиция. Само че според мен това ще предизвика обратен ефект.

— Съгласен съм — каза Форд, признателен за прозорливостта на полицая.

— Най-добре да ги оставим да си направят своето. Ще ги наблюдавам — дискретно.

— Благодаря.

Биа кимна и се приведе напред:

— Така и така сте тук, имате ли нещо против да ви задам един-два въпроса?

— Давайте — насърчи го Форд.

— Този Питър Волконски, добре ли се разбираше с всички?

— С повечето хора — отговори Кейт.

— Никакви лични сблъсъци? Несъгласия?

— Беше малко избухлив, но ние приемахме това спокойно.

— Беше ли важен член на екипа?

— Един от най-важните.

Биа подръпна шапката си:

— Човекът пъхва малко дрехи в един куфар и си тръгва. Горе-долу десет часа е, луната вече е изгряла. Кара около двайсет минути, после излиза от пътя и шофира четиристотин метра през пустинята. Стига до едно дълбоко дере. Спира колата на склон близо до ръба, дръпва ръчната спирачка, изключва двигателя и изключва колата от скорост. След това опира пистолет в главата си с дясната ръка, освобождава спирачката с лявата, изстрелва куршум в дясното си слепоочие и колата се преобръща в дерето. — Замълча. Ивицата сянка под шапката скриваше очите му.

— Това ли е станало според вас? — попита Кейт.

— Такава е възстановката на ФБР.

— Само че вие не сте съгласен — каза Форд.

Биа като че ли го погледна съсредоточено от плътната сянката под периферията на шапката си.

— А вие?

— Според мен е малко странно, че е бутнал колата си в пропастта, след като се е застрелял — не скри сарказма си Форд. Спомни си за писмото. Дали да каже на Биа? По-добре да остави Локууд да се оправя.

— Всъщност според мен това е достоверно — заяви Биа.

— Не се ли озадачавате, че си е приготвил куфара?

— Някои самоубийци постъпват по този начин. Самоубийството често е спонтанно.

— Тогава къде е проблемът според вас?

— Господин Форд, откъде знаете, че там е имало кола?

— Видях пресните следи от гуми и видях смачкания храст — също и мишеловите.

— Но не сте видели дерето?

— Не.

— Защото то не се вижда от нито едно място по пътя — проверих. Откъде Волконски ще знае, че го има?

— Бил е объркан, тръгнал е с колата си към пустинята, за да се застреля, натъкнал се е на дерето и е решил да се подсигури допълнително. — Форд не си вярваше особено, но се запита дали Биа би му повярвал.

— Точно същото смята и ФБР.

— Но не и вие.

Биа се надигна и докосна шапката си:

— Пак ще се видим.

— Чакайте — спря го Кейт.

Биа спря.

— Нали не мислите, че е възможно някой от нас да го е убил? — попита Кейт.

Биа бутна една вечнозелена клонка от бедрото си.

— Ще го кажа така — ако не е самоубийство, значи е дело на много, много интелигентен убиец.

С тези думи докосна отново ръба на шапката си, смушка коня си с пети и ги подмина.

Форд си помисли: Уордлоу.