Ден на гнева

49.

Локууд се учуди колко гола и функционална е залата за извънредни случаи на Белия дом. Двама агенти от тайните служби ги посрещнаха на вратата и ги въведоха в стая, която миришеше на мазе и се нуждаеше от проветряване. Стените бяха боядисани в охра. Една махагонова маса доминираше средата на стаята с разположени в центъра й микрофони. По стените имаше плоски екрани. Покрай двете дълги стени един до друг бяха подредени столове.

Големият часовник в края на масата показваше точно полунощ.

Влезе президентът.

— Искам да включите Председателя на Обединеното командване — каза той на войника, който явно отговаряше за свръзките, — съветника ми по въпросите за националната сигурност, вътрешната сигурност и шефовете на ФБР и на ЦРУ.

— Слушам, господин Президент.

— А, да, повикайте и началника на разузнавателната комисия на Сената, за да не се оплаква после, че не е участвал.

Седна начело на масата. Началникът на канцеларията Роджър Мортън седна от дясната му страна, а Галдън — от лявата. Джийн седна на стол в ъгъла, зад президента.

— Да започваме — другите ще се включат, когато пристигнат.

— Да, сър.

На някои от мониторите вече се появяваха другите присъстващи.

— Така — поде президентът и сключи ръце, — кой последен е бил в контакт с екипа на Изабела? Стан, знаеш ли?

— Вероятно съм бил аз. Говорих със своя човек в седем часа местно време и той каза, че всичко е наред. Осведоми ме, че планират опит и че той ще се присъедини към екипа под земята в осем часа.

— Някаква теория какво се случва?

Локууд трескаво премисли възможностите и нито една не му се стори смислена. Успя да овладее надигащата се в него паника и да запази гласа си спокоен и нетрепващ:

— Не съм сигурен, че имам представа.

— Възможно ли е да си имаме работа с някакъв вътрешен бунт? Със саботаж?

— Възможно е.

Президентът се обърна към Мортън:

— Коя е най-близката военна база?

— Военновъздушната база Нелис в Невада.

— А подразделение на Националната гвардия?

— Във Флагстаф.

— ФБР?

— Също във Флагстаф — отговори директорът на ФБР от екрана.

Президентът се замисли, сбърчи чело и забарабани по масата.

— Накарайте ги да изпратят най-близко намиращия се хеликоптер, за да разучи положението.

При тези думи Гордън Галдън, началника на предизборната кампания, размърда тежкото си тяло, въздъхна и притисна пръст към меките си устни.

„Оракулът ще проговори“, кисело си помисли Локууд.

— Господин Президент? — Гласът на мъжа беше плътен, като на Орсън Уелс през годините, когато бе пълен.

— Да, Гордън?

— Позволете да изтъкна, че проблемът не е само научен. Това е и политически проблем. Вече седмици наред пресата и другите питат защо Изабела не е онлайн. „Таймс“ пусна уводна статия миналата седмица. Преди четири дни един от учените се е самоубил. Сред християнските фундаменталисти се вихри буря. А сега пък учените не отговарят на телефоните си. А отгоре на всичко имаме и научен съветник, който се прави на шпионин.

— Гордън, аз го одобрих — прекъсна го президентът.

Галдън продължи невъзмутимо:

— Господин Президент, заплашва ни истинско бедствие в отношенията с обществеността. Вие подкрепихте проекта „Изабела“. Вие се отъждествихте с него. Ще понесете голям удар, освен ако веднага не разрешим този проблем. Изпращането на хеликоптер, за да разследва, е твърде малко и твърде късно. Ще отнеме цяла нощ и на сутринта отново ще цари бъркотия. Бог да ни е помощ, когато медиите надушат.

— Тогава какво предлагаш, Гордън?

— Да разрешим проблема до утре сутринта.

— Как?

— Изпратете екип, оборудван да поеме контрола над Изабела, изключете я и изведете учените от там.

— Един момент — прекъсна го президентът. — Проектът „Изабела“ е най-хубавото нещо, което съм направил. Проклет да съм, ако изключа машината.

— Или вие ще я изключите, или тя вас.

Локууд се смая, че един съветник се обръща толкова грубо към президента.

— Господин Президент — обади се Мортън, — съгласен съм с Гордън. След по-малко от два месеца има избори. Не разполагаме с време. Трябва да затворим проекта „Изабела“ тази нощ. По-късно ще оправим нещата.

— Дори не знаем какво става там — каза президентът. — Откъде знаете, че си нямаме работа с терористично нападение или с вземане на заложници?

— Може и да е така — съгласи се Мортън.

Мълчание. Президентът се обърна към съветника по въпросите на националната сигурност на един от мониторите.

— Вътрешното разузнаване да ти е подсказало какво става там?

— Нищо не ни е известно, господин Президент.

— Добре, да изпратим екип. Да са въоръжени и да са готови за всякакъв конфликт. Но без голяма мобилизация, нищо, което да накара пресата да застане нащрек и впоследствие да стане причина да изглеждаме глупаво. Малък и елитен екип от спецчастите, добре обучен — да отидат, да подсигурят проклетото място, да го затворят и да изведат учените. Операцията трябва да приключи на зазоряване. — Той се облегна. — Добре, кой може да го направи?

Обади се директорът на ФБР:

— Екипът за спасяване на заложници в Скалистите планини се намира в Денвър, а това е на около шестстотин и четирийсет километра от проекта „Изабела“. Единайсет висококвалифицирани мъже, всички бивши служители в Делта Форс, подготвени специално за действия на американска територия.

— Да, но в ЦРУ… — започна директорът на ЦРУ.

— Страхотно — прекъсна го президентът и се обърна към Локууд: — Стан? Ти какво мислиш?

Локууд с усилие запази гласа си спокоен.

— Господин Президент, според мен обсъждането на намесата на командосите е малко преждевременно. Съгласен съм с казаното от вас по-рано — най-напред трябва да разберем какво се случва. Сигурен съм, че има разумно обяснение. Изпратете хеликоптер с няколко човека, които, образно казано, да почукат на вратата.

Мортън се обади решително:

— Утре сутринта всяка телевизия в страната ще е там. Ще действаме под лупата на медиите. Няма да имаме свобода на действията. Ако по някаква причина учените са се барикадирали вътре, възможно е да се повторят събитията от Уейко.

— Уейко ли? — невярващо попита Локууд. — Става дума за дванайсет известни учени, ръководени от Нобелов лауреат. Това не са група луди последователи на някакъв култ!

Началникът на канцеларията се обърна към президента:

— Господин Президент, не бих могъл достатъчно да подчертая колко е важно тази операция да бъде приключена успешно преди зазоряване. Всичко ще се промени, когато пристигнат медиите. Нямаме време да пращаме някой „да чука на вратата“ — извиси се саркастично гласът му.

— Напълно съм съгласен — заяви Галдън.

— Няма ли алтернатива? — тихо попита президентът.

— Няма.

Локууд преглътна. Гадеше му се. Беше изгубил спора и сега щеше да е принуден да участва в закриването на „Изабела“.

— Предлаганата операция може да се сблъска с някои трудности.

— Обяснете ни.

— Не можете просто да прекъснете захранването на Изабела. Възможно е това да предизвика експлозия. Енергийните потоци са опасни и могат да бъдат контролирани само отвътре чрез компютъра. Ако по някаква причина екипът учени вътре не сътрудничи, имате нужда с вас да дойде човек, който може безопасно да изключи Изабела.

— Кого препоръчваш?

— Същият човек от Лос Аламос, за когото споменах преди — Бърнард Улф.

— Ще изпратим хеликоптер да го вземе. А как ще влезем?

— Вратата на Бункера е подсилена срещу външно нападение. Всички вентилационни системи са изключително сигурни. Ако екипът не иска или не е в състояние да отвори вратата, може да се окаже трудно да стигнете до тях.

— Няма ли място, където да се преодолее охраната?

— Министерството на вътрешните работи сметна, че това би било слабо място, през което биха могли да проникнат терористи.

— Тогава как ще влезем?

Боже, колко му беше неприятно!

— Най-добрият начин е през предната врата с експлозиви. Намира се по средата на стръмна канара. Пред нея има голяма площадка, но голяма част от нея попада под канарата и съм сигурен, че там не може да се приземи военен хеликоптер. Ще трябва екипът да кацне на върха и след това да проникне през вратата. Описвам най-лошия възможен сценарий. Най-вероятно учените просто ще пуснат екипа вътре.

— Как са вкарали вътре тежко оборудване, след като няма път?

— Използваха стария път за мината, а след това го взривиха, когато Изабела беше готова. Пак по съображения за сигурност.

— Разбирам. Кажи ни повече за тази входна врата.

— Шуплеста материя от титан. Много е твърда. Може да се проникне само с експлозиви.

— Ще ми дадеш подробностите. И после?

— Вътре има голяма пещера. Точно отсреща се намира тунелът на Изабела. Отляво е контролната зала, която наричаме Мостик. Вратата му е от два и половина сантиметра дебела неръждаема стомана, последна защита срещу проникване. Ще ви дам схемите.

— И това е всичко за сигурността?

— Всичко.

— Въоръжени ли са?

— Отговорникът за сигурността Уордлоу има револвер. Не са позволени други оръжия.

— Господин Президент — обърна се към него Мортън, — имаме нужда от заповедта ви за провеждането на тази операция.

Локууд наблюдава как президентът се колебае, поглежда към него и после към директора на ФБР.

— Изпратете екипа за спасяване на заложници на ФБР. Изведете учените от планината и изключете Изабела.

— Слушам, господин Президент.

Началникът на канцеларията затвори шумно куфарчето си и шумът прозвуча като плесница по лицето на Локууд.