Ден на гнева

52.

Бърн Улф приклекна в кабинката на хеликоптера, дъвчейки нервно дъвка и наблюдавайки как единайсетте тежковъоръжени и облечени в черно мъже се качват на борда и мълчаливо се настаняват по местата си. Единственият знак по униформите им беше малка емблема на ФБР на гърдите. Улф се чувстваше неудобно в камуфлажната си униформа, военното яке и каската. Безуспешно се опита да намести длъгнестите си крайници в нещо като удобно положение, размърда се раздразнено и скръсти ръце. Конската му опашка стърчеше изпод каската — не се налагаше да се погледне в огледалото, за да се убеди, че изглежда нелепо. Главата му се потеше, а ушите му бучаха от първата част на полета.

След като мъжете се наместиха, хеликоптерът излетя, издигна се в нощното небе, направи завой и ускори. Беше изгряла почти пълна луна, която къпеше пустинния пейзаж долу със сребриста светлина.

Улф не спираше да дъвче. Какво ставаше, по дяволите? Бяха го изтръгнали от дома му без никакви обяснения, бяха го замъкнали на пистата в Лос Аламос и го бяха натикали в един хеликоптер. Никой не му казваше нищо. Чувстваше се като участник в лош филм.

През прозореца виждаше далечните върхове на планината Сан Хуан в Колорадо. Хеликоптерът се издигна над подножието и Улф забеляза бледа лента от отразена светлина долу — река Сан Хуан.

Следваха приблизително течението на реката, минаха над осветените места, където се намираха градовете Блумфийлд и Фармингтън, а после се гмурнаха в празния мрак. Когато хеликоптерът отново пое на юг, Улф забеляза в далечината тъмната гърбица на планината Навахо и тогава се досети накъде са се запътили — към проекта „Изабела“.

Дъвчеше дъвката си замислено. Беше дочул слухове — всички от областта на физиката на високите енергии бяха дочули — за проблеми с Изабела. И той като всички останали се потресе от самоубийството на предишния си колега Питър Волконски. Не че някога бе харесвал руснака, но винаги бе уважавал този човек заради способностите му като програмист. Запита се какво точно се случва, та е нужен спецотрядът от облечени в черно мъже, за да решат проблема.

Петнайсет минути по-късно отпред неясно изникна черният силует на Червеното плато. Ярка група светлини на ръба показваха местоположението на Изабела. Хеликоптерът се люшна надолу, понесе се над върха на платото и забави ход над една писта, осветена от две дълги редици сини лампи, а после зави и кацна на пистата за хеликоптери.

Двигателите намалиха обороти, един от екипа стана от мястото си и отвори товарната врата. Водачът на Улф постави ръка върху рамото му и със знаци обясни, че трябва да изчака. Вратата се плъзна и се отвори, а хората от екипа на ФБР скочиха навън един по един и хукнаха приведени от въздушната струя, като осигуряваха мястото за кацане.

Минаха пет минути. След това водачът му махна да слезе. Улф метна раницата си на рамо и тръгна съвсем спокойно — не възнамеряваше да бърза, та да си счупи крака. Слезе изключително внимателно и притича извън обсега на винта. Водачът му леко го докосна за лакътя и посочи към едно сглобяемо бунгало. Приближиха се и водачът му отвори вратата. Вътре миришеше на прясна дървесина и на лепило и беше почти празно — имаше само бюро и редица евтини столове.

— Седнете, доктор Улф.

Улф остави раницата си на един стол близо до бюрото и се отпусна на съседния. Не би могъл да си представи по-неудобен стол, особено в този час — толкова далеч от леглото и възглавницата, където би трябвало да бъде. Все още се извиваше на мястото си, когато влязоха останалите. Мъжът му подаде ръка:

— Специален агент Дорфлър, ръководител на операцията.

Улф се ръкува апатично, без да става от мястото си.

Дорфлър приседна на ръба на бюрото и се постара да изглежда приятелски настроен и спокоен. Не успя — беше напрегнат като пружина.

— Сигурно се питате какво търсите тук, доктор Улф.

— Как се сетихте?

Нямаше доверие на хора като Дорфлър с техните къси прически, южняшки акцент и сладки приказки. Беше се сблъсквал с твърде много от тях по време на проектирането на Изабела.

Дорфлър погледна часовника си:

— Не разполагаме с много време, затова ще бъда кратък. Разбрах, че познавате Изабела, доктор Улф.

— Надявам се — отвърна той раздразнително. — Бях помощник-ръководител на проектантския екип.

— Идвали ли сте тук преди?

— Не. Работата ми беше само на хартия.

Дорфлър се наведе, облегнат на лакътя си и със сериозно изражение.

— Нещо се е случило тук, но не знаем точно какво. Научният екип се е изолирал в планината и е изключил всички връзки с външния свят. Изключили са основния компютър и са пуснали Изабела на пълна мощност с помощта на спомагателната компютърна система.

Улф облиза устните си. Звучеше доста невероятно, за да повярва.

— Нямаме представа какво става. Възможно е да става въпрос за заложници или за вътрешен бунт, за някакъв инцидент, за неочаквана повреда в оборудването или за проблеми с енергоснабдяването.

— И каква е моята роля?

— Ще стигна дотам след малко. Хората, с които летяхте, са от екипа на ФБР за спасяване на заложници. Нещо като спецчастите. Това не означава непременно, че става въпрос за заложници, но трябва да сме готови и за такава възможност.

— Да не говорите за терористи?

— Вероятно. Екипът ще проникне вътре, ще освободи заложниците, ако се налага, ще неутрализира нежеланите елементи, ще изолира учените и ще ги изведе навън.

— Ще неутрализира нежеланите елементи ли? Искате да кажете ще стреля по хора, така ли?

— Ако се наложи.

— Майтапите се.

— Не, господине — намръщи се Дорфлър.

— Събудихте ме посред нощ, за да участвам в акция на командосите? Съжалявам господин Дорфлър, но аз не съм Бърн Улф, който ви трябва.

— Не бива изобщо да се тревожите, господин Улф. Прикрепил съм към вас водач. Агент Милър. Напълно благонадежден. Той ще бъде до вас и ще ви направлява на всяка стъпка. След като подсигурим мястото, ще ви доведе и ще изпълните задачата си.

— И каква е тя?

— Да изключите Изабела.

От едно високо място в долината Накаи Нелсън Бигей огледа комплекса на Изабела със стар военен бинокъл. Един хеликоптер прелетя ниско над типито, а шумът от двигателите му заглуши техния ритуал на Благословения път и разтърси типито като пясъчна вихрушка. Бигей и Беченти се бяха покатерили нагоре по склона, за да имат по-добра видимост, и видяха хеликоптерът да каца на пистата само на километър и половина от тях.

— Заради нас ли са дошли? — попита Беченти.

— Нямам представа — отговори Бигей, без да престава да наблюдава. От чопъра излизаха въоръжени мъже. Влязоха с взлом в хангара и изкараха оттам двата джипа и започнаха да ги товарят с оборудване.

— Не мисля, че има нещо общо с нас — поклати глава Бигей.

— Сигурен ли си? — като че ли разочаровано попита Беченти.

— Не съм сигурен. По-добре да отидем да погледнем отблизо. — Стрелна с поглед Беченти и забеляза трескавото нетърпение в погледа му. Бигей постави ръка на рамото му: — Само спокойно, ясно?