Ден на гнева

43.

Въпреки напрежението в стаята, помисли си Форд, опитът на максимална мощност беше още по-скучен втория път. В десет часа Изабела стигна до деветдесет и девет цяло и пет процента от мощността. Всичко ставаше както и предния път: резонансът, дупката в пространство-времето, странното изображение в средата на Визуализатора. Изабела бръмчеше, планината вибрираше.

Сякаш по график Визуализаторът стана черен и се появиха първите думи.

Отново разговаряме.

— Започвай, Уайман — нареди Хейзълиъс.

Форд написа: Разкажи ми всичко за себе си. Усети как Кейт се навежда над него и наблюдава действията му.

Не мога да ти обясня добре кой съм, както и ти не можеш да обясниш кой си на някой бръмбар.

— Рей, хващаш ли го? — попита Хейзълиъс.

— Тършувам.

Все пак опитай, написа Форд.

Вместо това ще ти обясня защо не можеш да ме разбереш.

— Джордж, следиш ли разговора? — попита Хейзълиъс.

— Да — отговори Инес, доволен, че търсят мнението му. — Като ни казва, че не можем да го разберем, избягва опасността да се препъне в подробности.

Давай, написа Форд.

Вие населявате свят с мащаб някъде по средата между Планковата дължина и диаметъра на вселената.

— Като че ли е някаква паразитна програма — обади се Едълстайн, вперил поглед в излизащите на екрана данни. — Копира се на друго място, изтрива оригинала и прикрива следите си.

— Да — съгласи се Чън, — а аз пък съм пуснала цяла глутница вълци, които обикалят Изабела и търсят този паразит.

Мозъкът ви е настроен много прецизно да борави с вашия свят, не да размишлява върху неговата основополагаща природа. Вие сте еволюирали, за да хвърляте камъни, а не кварки.

— По следите му съм! — провикна се Чън. Приведе се над клавиатурата като главен готвач над топлата печка, и неистово се залови на работа. Кодът препускаше пред нея на четири плоски екрана.

— Главният компютър се срива — спокойно оповести Едълстайн. — Прехвърлям контрола над Изабела на помощните сървъри.

В резултат от еволюцията си вие възприемате света по изконно погрешен начин. Например вие сте убедени, че обитавате триизмерно пространство, в което отделните предмети описват лесно предсказуеми дъги, белязани от нещо, което наричате време. Това наричате действителност.

— Прехвърлянето приключи.

— Прекъсни захранването на главния компютър.

— Чакай, планът не беше такъв! — остро се обади Долби.

— Трябва да се убедим, че малуерът не е там. Дръпни шалтера, Алан.

Едълстайн се усмихна студено и отново се обърна към компютъра.

— Исусе, чакай…! — скочи Долби, но вече беше твърде късно.

— Готово — заяви Едълстайн със силно тракане по клавиатурата.

Половината екрани в периферията угаснаха. Долби стоеше прав и се поклащаше несигурно. Мина малко време. Нищо не се случи. Изабела продължаваше да напява.

— Получи се — каза Едълстайн. — Кен, можеш да се успокоиш.

Долби го стрелна ядосано с поглед и отново се настани на мястото си.

Да не искаш да кажеш, че нашата действителност е илюзия, написа Форд.

Да. Естественият подбор е създал у вас илюзията, че разбирате истинската реалност. Но не е така. И как бихте могли? Да не би бръмбарите да разбират истинската реалност? Или шимпанзетата? Вие сте животни също като тях. Еволюирали сте като тях, възпроизвеждате се като тях, имате същите основни нервни структури. Различавате се от шимпанзетата само по двеста гени. Нима е възможно тази нищожно малка разлика да ви направи способни да проумеете вселената, след като шимпанзето не може да проумее дори една песъчинка?

— Кълна се, че данните и този път идват от С-нула — възкликна Чън.

— Невъзможно! — каза Хейзълиъс. — Малуерът е скрит в някой детектор. Изключвай и после рестартирай процесорите на детекторите един по един.

— Ще опитам.

За да бъде разговорът ни полезен, трябва да изоставите всяка надежда да ме разберете.

— Още умни увъртания — заяви Инес. — На практика не казва нищо.

Форд усети нечия ръка на рамото си.

— Може ли аз да поема за малко? — попита Кейт.

Той дръпна ръцете си от клавиатурата и се отмести. Тя седна.

Какви са нашите илюзии?, напечата Кейт.

В резултат на еволюцията си вие възприемате света като съставен от отделни части. А не е така. Още от първия миг на сътворението всичко е взаимно преплетено. Това, което наричате пространство и време, са просто видимите свойства на по-дълбока основополагаща реалност. В тази реалност няма отделеност. Няма време. Няма пространство. Всичко е едно.

Обясни ми, напечата Кейт.

Колкото и да е неправилна, собствената ви теория за квантовата механика се докосва до дълбоката истина, че вселената е единна.

Всичко това е хубаво, но какво значение има за живота ни днес, написа Кейт.

Има голямо значение. Всеки от вас се мисли за „отделна личност“ с уникален и отделен разсъдък. Смятате, че се раждате и умирате. През целия си живот се чувствате откъснати и сами. Понякога до отчаяние. Страхувате се от смъртта, защото се боите да не изгубите самоличността си. Всичко това е илюзия. Ти, той, тя, нещата около вас, независимо дали живи, или неживи, звездите и галактиките, празното пространство между тях — това не са отделни и самостоятелни същини. Всичко в основата си е преплетено. Раждане и смърт, болка и страдание, любов и омраза, добро и зло — всички те са илюзорни. Това са атавизми в процеса на еволюцията. Не съществуват реално.

Значи прилича на убеждението на будистите, че всичко е илюзия?

Ни най-малко. Съществува абсолютна истина, действителност. Само че човешкият мозък ще се разпадне дори и само да зърне тази действителност.

Внезапно Едълстайн, който беше станал от компютъра си, изникна зад Форд и Мърсър.

— Алан, защо ставаш от компютъра… — поде Хейзълиъс.

— Ако си Бог — каза Едълстайн с полуусмивка на лице и със сключени зад гърба ръце и закрачи към Визуализатора, — да престанем с това писане. Би трябвало да ме чуваш.

Ясно и силно, появи се отговорът на Визуализатора.

— Тук някъде е скрит микрофон — заяви Хейзълиъс. — Мелиса, заеми се. Намери го.

— Не се съмнявай.

Едълстайн продължи невъзмутимо:

— Значи твърдиш, че всичко е „единно“? Ние обаче имаме система за броене: едно, две, три… и по този начин аз отхвърлям твоето твърдение.

Едно, две, три… Поредната илюзия. Не съществува броимост.

— Това е математическо извъртане — заяви Едълстайн вече раздразнено. — Нямало броимост — току-що го опровергах, като броих. — Той вдигна ръка. — Още едно опровержение — показвам ти цялото число пет!

Показа ми ръка с пет пръста, а не цялото число пет. Системата ви за броене няма независимо съществуване в истинския свят. Тя не е нищо повече от една сложна метафора.

— Бих искал да чуя как ще докажеш това нелепо предположение.

Избери си някое реално число: при вероятност едно си избрал число, което няма име, няма дефиниция и не може да бъде изчислено или записано, дори и цялата вселена да се заеме с тази задача. Проблемът засяга привидно определимите числа като пи или корен квадратен от две. Дори ако компютър с размерите на вселената работи неограничено дълго време, няма да успееш да определиш точно което и да е от двете числа. Кажи ми, Едълстайн, как тогава може да се твърди, че такива числа съществуват? Как може квадратът или кръгът, от които произлизат тези две числа, да съществуват? Как е възможно да съществува измеримото пространство, ако не може да бъде измерено? Едълстайн, приличаш на маймуна, която с героично умствено усилие се е научила да брои до три. Намираш четири камъчета, и смяташ, че си открил безкрайността.

Форд беше изгубил нишката на довода, но озадачено установи, че лицето на Едълстайн побледнява, сякаш математикът е проумял нещо, което го е смаяло.

— Така ли? — провикна се Хейзълиъс, който се приближи от Мостика и избута Едълстайн настрани. Застана точно пред екрана. — Говориш изискано, перчиш се, че дори думата Бог не може да опише величието ти. Добре тогава, докажи го. Докажи, че си Бог.

— Недей, не го карай да прави това — намеси се Кейт.

— Защо не, по дяволите?

— Защото може да получиш, каквото поиска.

— Едва ли. — Той отново се извърна към машината. — Чу ли? Докажи, че си Бог.

Настана тишина и след това на екрана се появи отговорът:

Ти създаде доказателството, Хейзълиъс. Но те предупреждавам, че това е последното изпитание, на което ще се подложа. Имаме важна работа и много малко време.

— Сам си го поиска.

— Чакай — обади се Кейт.

Хейзълиъс се извърна към нея.

— Грегъри, ако ще го правиш, направи го както трябва. Нека да има значение. Не бива да остава никакво място за съмнение или за двусмисленост. Попитай нещо, което само ти знаеш — само ти и никой друг в целия свят. Нещо лично. Най-дълбоката ти и най-лична тайна. Нещо, което само Бог — истинският Бог — би могъл да знае.

— Добре, Кейт, имаш право. — Замисли се дълго и след това тихо каза: — Добре, готов съм.

Мълчание.

Всички бяха престанали да изпълняват задачите си.

Хейзълиъс се обърна към Визуализатора. Заговори тихо и спокойно:

— Съпругата ми Астрид беше бременна, когато почина. Тъкмо бяхме разбрали. Никой друг не знаеше за бременността й. Никой. Ето ти задачата: кажи ми какво име бяхме избрали за детето си.

Отново последва тишина, изпълнена само с неосезаемата песен на детекторите. Екранът остана черен. Секундите се точеха.

Хейзълиъс изсумтя:

— Е, това решава проблема. Ако някой се е съмнявал.

В този момент сякаш от огромно разстояние на екрана изплува на фокус едно име.

Албърт-Лайбниц Гунд Хейзълиъс, ако е момче.

Хейзълиъс остана неподвижен с безизразно лице. Всички впериха поглед в него в очакване на отрицание, което не последва.

— А ако е момиче? — провикна се Едълстайн и пристъпи към екрана. — Ако е момиче? Как е щяло да се казва?

Розалинд-Кюри Гунд Хейзълиъс.

Форд наблюдава напълно изумен как Хейзълиъс се строполи на пода бавно и плавно, сякаш бе заспал.