Ден на гнева

2.

Уайман Форд огледа намиращия се на Седемнайсета улица във Вашингтон кабинет на доктор Стантън Локууд III, президентски съветник по научните въпроси. От дългия си опит във Вашингтон Форд знаеше, че макар кабинетът да представя преди всичко външната, публична страна на човека, той винаги издава по някакъв начин и тайната на човека вътре. Форд обходи с поглед стаята, търсейки тази тайна.

Кабинетът бе обзаведен в така наречения от Форд стил ВВВР — Важен вашингтонски властови ресурс. Старинните предмети бяха до един оригинални и от най-добро качество — от бюрото от Втората империя, голямо и грозно като джип Хамър, до позлатения френски стоящ часовник и заглушаващия стъпките мек ориенталски килим на пода. Всичко струваше цяло състояние. Разбира се, имаше и задължителната „стена на властта“, на която бяха закачени дипломи в рамка и снимки на обитателя на кабинета с президенти, посланици и членове на правителството.

Стантън Локууд искаше светът да го възприема като важен и богат, властен и дискретен. Но до Форд достигаше единствено свирепото му усилие. Това бе човек, решен да бъде такъв, какъвто не е.

Локууд изчака гостът му да се настани в креслото от отсрещната страна на ниската масичка. Кръстоса крака и заглади с издължената си бяла ръка гънките по габардинения си панталон.

— Да прескочим обичайните за Вашингтон формалности — каза той. — Аз съм Стан.

— Уайман. — Облегна се и впери поглед в Локууд: красив, над петдесет и пет, с прическа за сто долара и добре облечено в тъмносив костюм поддържано в спортната зала тяло. Вероятно играеше скуош. Дори снимката върху бюрото на трите съвършени, рошави деца и привлекателната им майка притежаваше индивидуалност, колкото реклама на финансови услуги.

— Е, чувал съм отлични отзиви за теб, Уайман, от предишните ти колеги в Ленгли — поде Локууд. — Съжаляват, че си напуснал.

Форд кимна.

— Случилото се със съпругата ти е ужасно. Много съжалявам.

Форд се помъчи да не се напряга. Така и не бе измислил как да реагира, когато хората споменаваха мъртвата му съпруга.

— Разбрах, че си прекарал две години в манастир.

— Почти три.

— Не ти ли допадна монашеският живот?

— Нужна е специална нагласа, за да бъде човек монах.

— Значи напусна манастира и си отвори агенция.

— Все някак трябва да си изкарвам прехраната.

— Някакви интересни случаи?

— Нямам никакви случаи. Тъкмо отворих агенцията. Вие сте първият ми клиент, ако за това става дума.

— Да. Имам специална задача за теб и трябва веднага да се заемеш. Ще отнеме десет дни, може би две седмици.

Форд кимна.

— Има една подробност, която трябва да изясня предварително. След като ти опиша задачата, вече няма да можеш да се откажеш. Работата е в Съединените щати, не е рискована и не е трудна — поне според мен. Независимо дали ще успееш, или ще се провалиш, не трябва да обелваш и дума за задачата. Боя се, че няма да можеш да я включиш в професионалната си биография.

— А възнаграждението?

— Сто хиляди долара в брой под масата, плюс законно добро възнаграждение в съответствие с работата ти под прикритие. — Той изви вежди: — Искаш ли да чуеш повече?

Никакво колебание.

— Продължете.

— Прекрасно. — Локууд измъкна още една папка. — Виждам, че имаш бакалавърска степен по антропология от Харвард. Трябва ни антрополог.

— В такъв случай, боя се, че не съм вашият човек. Това беше само специалността ми като бакалавър. След това учих в МИТ3 и защитих докторат по кибернетика. Работата ми в ЦРУ беше свързана предимно с криптология и компютри. Отдавна престанах да се занимавам с антропология.

Локууд махна небрежно с ръка и пръстенът4 му от Принстън проблесна.

— Няма значение. Запознат ли си с… проекта „Изабела“?

— Няма как човек да не е чувал за него.

— Извинявай, ако ще повторя неща, които вече са ти известни. Изабела бе завършена преди повече от два месеца и струваше четирийсет милиарда долара. Представлява свръхпроводим голям ускорител на частици от второ поколение. Предназначението му е да изпробва енергийните нива на Големия взрив и да изследва някои необичайни идеи за производство на енергия. Това е любимият проект на президента — европейците тъкмо завършиха големия адронов5 ускорител в ЦЕРН, а той иска да поддържа водещата роля на Америка във физиката на елементарните частици.

— Естествено.

— Не беше лесно да се финансира „Изабела“. Левите мърмореха, че парите трябва да се похарчат за куците и сакатите. Десните нададоха вой, че това е просто поредната разточителна правителствена програма. Президентът пое курс между Сцила и Харибда, прокара „Изабела“ през Конгреса и доведе проекта докрай. Гледа на него като на свое наследство и иска проектът да работи гладко.

— Не се съмнявам.

— Всъщност Изабела представлява разположен на деветдесет метра под земята кръгъл тунел с диаметър седемдесет и пет метра, в който протони и антипротони се движат в противоположни посоки почти със скоростта на светлината. Когато частиците се сблъскат, те постигат енергийни нива, невиждани от времето, когато вселената е била на няколко секунди.

— Впечатляващо.

— Намерихме идеалното място — Червеното плато, високо плато с площ от сто и трийсет квадратни километра в резервата на индианците навахо, защитено от високи шестстотин метра скали и осеяно с изоставени въгледобивни мини, които превърнахме в подземни бункери и тунели. Американското правителство плаща наем от шест милиона долара годишно на племенното правителство на навахо в Уиндоу Рок, Аризона — споразумение, което задоволява напълно всички участващи страни. Червеното плато не е населено, а до върха води един-единствен път. В близост, в подножието на платото, има няколко града на навахо. Жителите им са традиционно настроени хора — повечето от тях все още говорят на навахо и се препитават с овцевъдство, килимарство и изработването на накити. Това е контекстът.

Форд кимна.

— А проблемът?

— През последните няколко седмици някакъв самозван шаман настройва хората против Изабела, разпространява слухове и невярна информация. Вече набира сила. Задачата ти е да се справиш с проблема.

— А какво предприема правителството на навахо?

— Нищо. Племенното правителство на навахо е слабо. Предишният племенен водач беше обвинен в злоупотреба, а новият тъкмо встъпи в длъжност. Ще трябва сам да се справиш с този шаман.

— Разкажете ми за него.

— Казва се Бигей, Нелсън Бигей. Възрастта му е неизвестна, не можахме да намерим акт за раждане. Твърди, че проектът „Изабела“ осквернява древно гробище, че навахо все още използвали Червеното плато, за да пасат там овцете си, и така нататък. Организира конен поход в знак на протест. — Локууд извади някаква зацапана листовка от папката. — Ето едно от предупрежденията му.

На неясната снимка се виждаше мъж на кон, вдигнал протестна табела.

— Задачата ти е да се присъединиш към екипа от учени като антрополог и да се наложиш като свръзка с местната общност — каза Локууд. — Изслушай тревогите им. Сприятели се, успокой всички.

— А ако това не свърши работа?

— Неутрализирай влиянието на Бигей.

— Как?

— Изрови някаква мръсотия от миналото му, напий го, снимай го в леглото с муле, пет пари не давам.

— Ще приема това като неудачен опит за шега.

— Да, да, разбира се. Ти си антрополог, би трябвало да знаеш как да се справиш с тези хора.

Усмивката на Локууд беше вяла, съвсем обща.

Настана мълчание, което Форд най-накрая наруши с въпрос:

— Каква е истинската задача?

Локууд сключи ръце и се приведе напред. Усмивката му стана по-широка.

— Разбери какво всъщност се случва там, по дяволите.

Форд чакаше.

— Антропологията ти е за прикритие. Истинската ти задача трябва да остане в пълна тайна.

— Ясно.

— Изабела трябваше да бъде калибрирана и пусната преди осем седмици, обаче те все още се мотаят. Казват, че не могат да я пуснат. Измислят си какви ли не извинения — бъгове в софтуера, лоши магнитни намотки, теч от покрива, скъсани кабели, компютърни проблеми и какво ли още не. Отначало се вързах на извиненията, но сега съм убеден, че не ми казват истината. Нещо не е наред и според мен ни лъжат какво е то.

— Разкажете ми за хората.

Локууд се облегна назад и си пое въздух:

— Както сигурно знаеш, Изабела е творение на физика Грегъри Норт Хейзълиъс, който ръководи избрания лично от него екип. Най-умните и най-способните в Америка. ФБР ги проучи щателно, така че няма съмнение в лоялността им. Освен това има висш служител по охраната от МЕ и психолог.

— Министерството на енергетиката ли? Те какво общо имат?

— Една от основните изследователски цели на проекта „Изабела“ е да потърси необичайни нови видове енергия — ядрен синтез, мини черни дупки, материя/антиматерия. Формално МЕ ръководи проекта, макар че, ако ми позволиш да бъда откровен, на този етап аз командвам шоуто.

— А психологът? Каква е неговата роля?

— Там всичко прилича на проекта „Манхатън“ — изолираност, високо ниво на сигурност, продължителни часове работа, далеч от близките. Средата предизвиква силен стрес. Искахме да бъдем сигурни, че никой няма да откачи.

— Разбирам.

— Екипът замина там преди десет седмици, за да пусне Изабела. Очакваше се всичко да отнеме най-много две седмици, но те продължават да работят.

Форд кимна.

— А междувременно използват адски много електричество — във върховата си мощност Изабела харчи мегавати, колкото средно голям град. Пускат проклетата машина на стопроцентна мощност отново и отново, а през цялото време твърдят, че не работи. Притисна ли Хейзълиъс за подробности, той има обяснение за всичко. Придумва те и те подлъгва, докато не те убеди, че черното е бяло. Само че нещо не е наред и те го крият. Възможно е да е проблем с оборудването, със софтуера, един Бог знае с какво, дори проблем с хората. Само че се случва в ужасно време. Вече е септември. Президентските избори са след два месеца. Моментът е адски неподходящ за скандал.

— Защо се казва Изабела?

— Главният инженер Долби, който оглавява екипа на проектантите, я кръсти така. И името си остана — звучи много по-хубаво от СПУЧ II, каквото е официалното име. Може приятелката му да се казва Изабела или нещо подобно.

— Спомена за висш служител по охраната. Какво знаем за него?

— Казва се Тони Уордлоу. Бивш командос от Специалните части, отличил се в Афганистан, преди да се присъедини към разузнавателната служба на МЕ. Първокласен служител.

Форд се замисли за миг, след това отново се обади:

— Стан, не разбирам добре какво ви кара да смятате, че онези момчета не казват истината. Може би наистина имат проблеми?

— Уайман, имам най-безпогрешният нюх за гадости в града и със сигурност в Аризона не ми мирише на „Шанел 5“. — Той се наведе напред. — Членовете на Конгреса и от двете страни вече точат ножовете си. Първия път изгубиха, но сега надушват реванш.

— Звучи ми типично за Вашингтон — построяваш машина за четирийсет милиарда долара, а после отрязваш финансите за работата й.

— Правилно си схванал, Уайман. Единствената постоянна величина в града е копнежът по слабоумие. Задачата ти е да разбереш какво става всъщност и да докладваш лично на мен. Това е. Не предприемай нищо на своя глава. Ще се справим оттук. — Той се приближи до бюрото си, извади купчина с досиета от едно чекмедже и ги стовари шумно до телефона. — Всеки учен си има досие. Медицински картони, психологически профили, религиозни убеждения — дори извънбрачни връзки. — Той се усмихна мрачно. — Получихме ги от Агенцията по национална сигурност, а ти знаеш колко изчерпателни са те.

Форд погледна най-горното досие и го отвори. За първата страница с телбод бе захваната снимката на Грегъри Норт Хейзълиъс, а в блестящите му сини очи танцуваше загадъчно весело пламъче.

— Хейзълиъс. Познавате ли го лично?

— Да — снижи глас Локууд. — И искам… да те предупредя да внимаваш с него.

— Защо?

— Той умее да се съсредоточи върху един човек, да го омае, да го накара да се почувства специален. Умът му е толкова невероятно буден, че сякаш омагьосва хората. Сякаш дори най-небрежната му забележка е заредена със скрито значение. Виждал съм го да сочи нещо най-обикновено, например покрита с лишеи скала, и да говори за нея така, че човек я възприема като невероятно и чудно явление. Залива те с внимание, държи се с теб, все едно си най-важният човек на света. Въздействието е неустоимо — досието не улавя такива неща. Може да ти прозвучи странно, но начинът, по който този човек те привлича и те издига над скучния свят, е почти като влюбване. Трябва да го преживееш, за да ме разбереш. Предупреждавам те, за да си подготвен. Стой на разстояние.

Замълча, загледан към Форд. В тишината се промъкна приглушеният звук от автомобилни гуми, клаксони и гласове от улицата. Форд сключи ръце на тила си и погледна към Локууд.

— Обикновено такива разследвания се провеждат от ФБР или от разузнаването на МЕ. Защо аз?

— Не е ли очевидно? След два месеца има президентски избори. Президентът иска въпросът да бъде уреден бързо, тихо и да няма нищо на хартия. Нуждаем се от бързина и от гаранция, че всякакви възможни обвинения ще бъдат убедително опровергани. Ако оплетеш конците, не те познаваме. Ако успееш, също не те познаваме.

— Но защо точно аз? Имам бакалавърска степен по антропология и толкова.

— Имаш нужната биография — антропология, компютри, бивш служител на ЦРУ. — Той извади едно досие от купчината. — Имаш и още нещо ценно.

Внезапната промяна в тона не допадна на Форд.

— По-конкретно?

Локууд побутна папката по масата към Форд, а той я отвори и впери поглед в снимката, прикачена от вътрешната страна — усмихната жена с лъскава черна коса и махагонови очи.

Рязко затвори папката, бутна я обратно към Локууд и стана да си върви.

— Викате ме тук в неделя сутрин и ми погаждате такъв номер? Съжалявам, но не смесвам работата с личния си живот.

— Твърде късно е да се измъкваш.

Студена усмивка.

— Ще ми попречите ли да изляза?

— Работил си в ЦРУ, Уайман. Знаеш какво можем да направим.

Форд пристъпи напред и се надвеси над Локууд:

— Целият се разтреперих.

Съветникът по научните въпроси вдигна поглед със скръстени ръце и с мека усмивка.

— Виж, Уайман, съжалявам. Глупаво беше да го казвам. Само че ти най-добре от всички би трябвало да съзнаваш значението на проекта „Изабела“. Той ще отвори дверите на познанието ни за вселената. За самия миг на сътворението. Може да ни даде достъп до неограничена енергия без използването на въглероден източник. Би било огромна трагедия за американската наука, ако просто проиграем тази инвестиция. Моля те, направи го — ако не заради президента или заради мен, то заради страната си. Честно казано, Изабела е най-хубавото нещо, направено от тази администрация. Тя е нашето наследство. Като отмине цялата политическа шумотевица, само това ще има значение. — Той отново побутна папката към Форд. — Тя е помощник-ръководителка на Изабела. Сега е на трийсет и пет, с докторска степен от Станфорд, един от главните учени, работещи по струнната теория. Случилото се помежду ви е било отдавна. Запознах се с нея. Разбира се, тя е блестящ професионалист, все още не е омъжена, но допускам, че това не е проблем. Тя е вътрешен човек, приятел, някой, с когото можеш да поговориш — това е.

— Искате да кажете, някой, от когото да изпомпам информация.

— На карта е заложен най-значимият научен експеримент в човешката история. — Локууд почука по досието и вдигна очи към Форд. — Е?

Отвръщайки на погледа му, Форд видя как лявата ръка на Локууд нервно гали някакво камъче върху бюрото.

Локууд притеснено се усмихна, сякаш са го спипали на местопрестъплението.

— Това ли? — В очите на Локууд изведнъж се мярна сянка, лицето му се изопна и придоби предпазливо изражение.

— Какво е? — попита Форд.

— Камъчето, което ми носи късмет.

— Може ли да го видя?

Локууд неохотно плъзна камъчето към Форд. Той го завъртя в шепата си и видя малка вкаменелост на трилобит от другата страна.

— Интересно. Има ли някакво специално значение?

Локууд като че ли се поколеба.

— Моят брат близнак го намери през лятото, когато станахме на девет години. Това камъче ме тласна по пътя към науката. Той… се удави няколко седмици след това.

Форд опипа камъчето, излъскано от докосванията през годините. Беше намерил вътрешния човек — и той неочаквано му хареса.

— Наистина имам нужда да приемеш задачата, Уайман.

„И аз се нуждая от нея.“ Той внимателно остави камъчето на бюрото.

— Добре, ще го направя. Но ще работя по свой начин.

— Струва ми се справедливо. Но не забравяй — никакви своеволия.

Локууд стана и извади куфарче от бюрото си, пъхна вътре досиетата, затвори го и го заключи.

— Вътре има сателитен телефон, лаптоп, ориентировъчен комплект, портфейл, пари и официалната ти задача за прикритие. Чака те хеликоптер. Охраната пред кабинета ми ще те заведе. Дрехите и другите ти вещи ще изпратим отделно. — Той заключи куфарчето и завъртя шайбите. — Комбинацията се състои от седмия до десетия знак на числото пи — каза той и се усмихна на собственото си остроумие.

— Ами ако не съм съгласен с фразата „никакви своеволия“?

Локууд побутна куфарчето по масата.

— И не забравяй, не те познаваме — каза той.