Ден на гнева

48.

Горивото в пикапа свърши точно след най-високото място на Дъгуей. Еди се възползва от набраната инерция, за да слезе от пътя и да се насочи към един храст градински чай, където пикапът се разтресе и спря. Над скелетите на пиниите леко сияние в нощното небе отбелязваше местоположението на проекта „Изабела“ на около пет километра на изток.

Слезе от пикапа, извади раницата си, метна я на гръб и тръгна пеша по пътя. Луната още не беше изгряла. Макар всяка нощ да виждаше звездите от караваната си, тази вечер на върха на платото те изглеждаха неестествено ярки, фосфоресцентни езерца и водовъртежи, изпълващи небесния купол. В далечината на фона на небето смътно се очертаваха силуетите на редица стълбове за високо напрежение по посока на Изабела.

Усещаше всеки удар на сърцето си. Чуваше как кръвта свисти в ушите му. Никога не се бе чувствал толкова жив. Пое с бърза крачка и след двайсет минути стигна до отбивката към стария търговски пункт на Накаи Рок. Там спря и реши да огледа долината. След няколко минути стигна до ръба на отвесния скален нос, където пътят се спускаше рязко в долината. Нагласи бинокъла си така, че да вижда селището.

Насред полето имаше голямо типи, осветено от треперливата светлина на запаления вътре огън. Близо се намираше някаква неопределена постройка, купол от сплетени клони, покрити с парчета брезент, затиснати с камъни. Отвъд нея огромен огън вече догаряше като жарава и на светлината му вътре се виждаха зачервени като череши камъни.

Беше виждал това и преди — парилката на навахо.

Тихите монотонни напеви и бързото биене на барабана се издигаха в сухия и притихнал нощен въздух. Странно. Навахо извършваха ритуал. Дали и те бяха усетили това огромно и могъщо нещо, което предстоеше да се случи? Бяха ли доловили надвисналия Божи гняв? Само че те бяха идолопоклонници, почитаха фалшиви богове. Еди тъжно поклати глава: „Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“

Парилката и типито бяха поредният признак, че Краят на дните наистина приближава, че дяволът е сред хората.

Освен навахо долината изглеждаше пуста, а пръснатите постройки бяха тъмни. Еди заобиколи селището и след още десет минути се озова на пистата. Празни бяха и хангарите, които се очертаваха на фона на нощното небе. Антихристът и последователите му се бяха събрали при Изабела, дълбоко в недрата на планината — беше сигурен в това.

Приближи телената ограда край охранявана зона, като внимаваше да не се приближава прекалено, за да не се включат алармите, които допускаше, че са поставени. Оградата блестеше на студената млечнобяла светлина, която осветяваше мястото. Асансьорът надолу към Изабела се намираше на неколкостотин метра по-нататък — висока и грозна постройка без прозорци, увенчана с група антени и сателитни чинии. Усети как земята вибрира дълбоко долу, чуваше бръмченето на Изабела. „За цар над себе си имаха ангела на бездната; името му по еврейски е Абадон.“

Съзнанието и тялото му горяха, като че ли имаше треска. Вдигна поглед към тромавите стоманени стълбове, които осигуряваха нужното за машината електричество, и настръхна. Все едно бяха армията на дявола, напредваща в мрака. Проводниците за високо напрежение пукаха и бръмчаха като разресвана коса, която гребенът зарежда със статично електричество. Бръкна в раницата си и стисна топлата кожена подвързия на Библията си, усети успокоителната й плътност. Вдъхна си сили с кратка молитва и тръгна към най-близката кула, намираща се на неколкостотин метра.

Спря под грамадния стълб. Гигантските коси подпори се губеха нагоре в небето и личаха само по черната линия, която очертаваха през звездите. Проводниците плюеха и съскаха като змии, а звукът се смесваше със стенанието на вятъра през подпорите — симфония на прокълнатите. Душата на Еди потрепери.

В съзнанието му отново изникна една фраза от Откровението: „… за да ги съберат за война в онзи велик ден на Бога Вседържателя“. Щяха да дойдат, сигурен беше. Щяха да откликнат на призива му. Трябваше да е готов. Нуждаеше се от план.

Започна да оглежда околността и мислено си отбелязваше особеностите на топографията и на терена, пътищата, местата за достъп, оградите, кулите, другите постройки.

Над него проводниците за високо напрежение съскаха и плюеха. Звездите примигваха. Земята се гърчеше. Еди вървеше в мрака, за пръв в живота си върховно сигурен в себе си.