Ден на гнева

28.

Форд се разположи в старо кожено кресло в ъгъла на стаята за отдих и наблюдава как пристигат останалите от Бункера изтощени и отчаяни. Първите лъчи на слънцето се показаха косо от хоризонта и проникнаха през източните прозорци на постройката, като изпълниха стаята със златиста светлина. Хората мълчаливо и с блуждаещи погледи се отпускаха по столовете. Хейзълиъс влезе последен. Приближи към камината и разпали жаравата от предварително накладения огън. После и той се отпусна на стол.

Поседяха мълчаливо известно време, чуваше се само пукането на огъня. Най-накрая Хейзълиъс бавно се изправи. Всички погледи се насочиха към него. Той огледа хората един след друг — клепачите на сините му очи бяха порозовели от умора, устните му бяха побелели от напрежението.

— Имам план.

Съобщението му беше посрещнато с мълчание. Мъзгата от един пън изсъска в камината и всички подскочиха.

— Утре по обяд ще направим още една проба — продължи Хейзълиъс — на сто процента мощност. Важното е следното: няма да прекъсваме опита, докато не проследим хакерския код до източника му.

Кен Долби извади кърпичка и изтри лицето си.

— Виж, Грегъри, ти едва не разби машината ми. Не мога да позволя да се случи отново.

— Прав си, Кен — сведе глава Хейзълиъс. — Дължа ти извинение. Знам, че понякога изисквам твърде много. Бях гневен и отчаян. Държах се като луд. Извини ме — протегна ръка той.

След малко Долби я пое.

— Приятели?

— Да, разбира се — увери го Долби. — Но това не променя факта, че няма да позволя повече опити на сто процента мощност, докато не оправим проблема с малуера.

— А как предлагаш да оправим проблема без опити на сто процента мощност?

— Може би е настъпил моментът да признаем провала си и да докладваме във Вашингтон. Те да го оправят.

Последва продължително мълчание, докато най-сетне не се обади Хейзълиъс:

— Някой друг да има мнение?

Мелиса Коркоран се обърна към Долби:

— Кен, ако сега признаем, че не сме успели, това ще съсипе кариерата на всеки от нас. Не знам за останалите, но за мен това бе шанс, какъвто животът предлага само веднъж. За нищо на света няма да допусна да ми се изплъзне.

— Други мнения? — попита Хейзълиъс.

Рей Чън се изправи, а ниското й тяло бе почти толкова високо, колкото седналите. Официалният жест на изправянето обаче му придаде допълнителна тежест:

— Аз имам мнение. Отраснала съм в задната част на китайски ресторант в Кълвър Сити в Калифорния. Майка ми се претрепваше от работа, за да може да ме изпрати в колеж и после в университет. Гордее се с мен, защото успях в тази страна. И ето ме тук. Целият свят ни гледа. — Гласът й потрепери. — По-скоро ще умра, отколкото да се откажа. Ето това исках да кажа — по-скоро ще умра.

Рязко седна.

Уордлоу наруши неловкото мълчание:

— Знам как постъпват в министерството на енергетиката. Ако докладваме за проблема сега, ще ни обвинят, че сме го крили. Може дори да повдигнат обвинения.

— Обвинения ли? — обади се Инес от дъното на стаята. — За бога, Тони, не ставай смешен.

— Напълно сериозен съм.

— Това си е чисто паникьорство. — Пребледнялото лице на Инес противоречеше на небрежния му тон. Бързо огледа всички около масата. — Дори да си прав, аз съм само психолог на групата. Нямам нищо общо с решението за премълчаване на информация.

— Да, но и ти не докладва — отбеляза Уордлоу с присвити очи. — Не се заблуждавай, и ти ще си в кюпа с останалите.

В настаналата тишина се чу цвърченето на птички.

— Кой е съгласен с Кен? — попита най-сетне Хейзълиъс. — Че трябва да се признаем за победени и да докладваме за проблема във Вашингтон?

Никой не се съгласи.

Кен се огледа.

— Помислете за риска! — възкликна той. — Може да разрушим Изабела! Не можем просто да я надуем максимално и да оставим да става каквото ще.

— Точно така, Кен — съгласи се Хейзълиъс. — Планът ми взема това предвид. Искаш ли да го чуеш?

— Това не значи, че ще се съглася — напомни му Долби.

— Ясно. Както знаете, всички съоръжения на проекта „Изабела“ се управляват от три IBM p5 595 сървъра, последна дума на техниката. Ти лично ги избра, Кен. Те контролират телекомуникациите, имейла, вътрешната мрежа и още други неща. Това е изключително огромна компютърна мощност — с тях можем да управляваме дори Пентагона. Идеята ми е да ги преконфигурираме като помощна система на Изабела. — Той се обърна към Чън: — Възможно ли е?

— Така мисля. — Тя се обърна към Едълстайн: — Ти какво смяташ, Алан?

Той кимна бавно.

— Как точно предлагате да го направим? — попита Долби.

— Най-големият проблем е защитната стена — каза Чън. — Ще трябва да прекъснем всички връзки с външния свят. Включително телекомуникацията. Стационарните и мобилните ни телефони ще се изключат. След това ще съберем сървърите и ще ги свържем директно с Изабела. Постижимо е.

— И няма да имаме комуникация с външния свят?

— Никаква, докато Изабела работи. Защитната стена е непробиваема. Ако софтуерът, който управлява Изабела, усети каквато и да е връзка с външния свят, той се изключва по съображения за сигурност. Затова трябва да прекъснем цялата комуникация.

— Кен?

Долби забарабани с пръсти по масата и се намръщи.

Хейзълиъс огледа хората.

— Някой друг? — Погледът му се спря на Кейт Мърсър, която седеше отзад и не участваше в разговора. — Кейт? Някакво мнение?

Мълчание.

— Кейт, добре ли си?

— То знаеше — едва чуто прозвуча гласът й.

Поредното мълчание. След това Коркоран се обади бодро:

— Е, това може би не е толкова странно, колкото изглежда. Явно си имаме работа с програма, която прилича на Илайза. Някой спомня ли си Илайза?

— Старата програма на „Фортран“ от осемдесетте, която разговаряше с човек като психоаналитик, нали? — попита Чечини.

— Точно така — потвърди Коркоран. — Програмата беше съвсем проста — превръщаше всичко казано от човека във въпрос. Ако напишеш „Майка ми ме мрази“, Илайза пита „Защо твърдиш, че майка ти те мрази?“. Лесно програмиране с голям ефект.

— Това не беше като Илайза — възрази Кейт. — Това нещо наистина знаеше какво си мисля.

— Всъщност е доста елементарно — заяви Мелиса и я изгледа високомерно и небрежно. — Хакерът, създал тази логическа бомба, знае, че сме група учени теоретици, нали? Знае, че не разсъждаваме като обикновените хора. Затова, ако му кажеш „Намислил съм си число от едно до десет“, хакерът вече е допуснал, че някой ще зададе подобен въпрос. Съобразил е, че не е нужно да си си намислил цяло число, нито дори рационално число — не, съобразил е, че имаш предвид всички числа от едно до десет. А кои са най-интересните числа от едно до десет? Или пи, или e, само че от двете e е по-загадъчно. — Тя се огледа наоколо сияеща.

— А следващото, което позна?

— И тук важи същото. Кое несъмнено е най-странното число между нула и едно? Много просто — константата на Чейтин — омега. Нали така, Алан?

Алан Едълстайн съвсем леко кимна с глава.

Мелиса се обърна към Кейт със сияйна усмивка:

— Виждаш ли?

— Глупости.

— А, значи смяташ, че сме разговаряли с Бога?

— Не говори глупости — раздразнително каза Кейт. — Казвам само, че то знаеше.

Обади се Рей Чън:

— Вижте, не искам да създавам напрежение, но проследих изходящите данни чак до центъра на С-нула. Не идваха от детектор, нито от който и да е хардуер. Идваха точно от странния облак с данни вътре в скъсването на пространство-времето в С-нула.

— Рей, знаеш, че това не може да е вярно — обади се Хейзълиъс.

— Казвам ви какво видях. Този облак с данни бълваше бинарен код право в детекторите. Освен това имаше излишък от енергия — от С-нула се излъчваше повече енергия, отколкото вкарвахме. Ето ги изчисленията — побутна тя една папка към Хейзълиъс.

— Невъзможно. Не може да се случи.

— Добре, тогава ти прави изчисленията — разпери ръце Рей.

— Точно затова трябва да направим опита — настоя Хейзълиъс, — но не под натиск, не заради краен срок. Трябва да направим такъв опит, който да даде на Рей нужното време, за да проследи наистина тази логична бомба.

— Бях вързан за трета конзола по време на разговора. Някой да го е записал? Искам да видя какво точно е избълвал малуерът.

— Какво значение има? — попита Хейзълиъс.

— Просто съм любопитен — сви рамене Едълстайн.

— Някой да е протоколирал? — огледа хората си Хейзълиъс.

— Имам го някъде, принтира се заедно с данните — каза Чън, порови се из някакви листове и извади един. Хейзълиъс го взе.

— Прочети го гласно — каза Сейнт Винсънт. — И аз не проследих по-голямата част.

— И аз — обади се Тибодо. Другите също се съгласиха.

Хейзълиъс се прокашля и зачете делово:

На това място Хейзълиъс направи пауза.

— Като пипна копелето, което е пуснало това чудо в системата, ще му откъсна топките.

Тибодо се изсмя нервно.

— Откъде знаеш, че не е жена? — попита Коркоран.

След малко Хейзълиъс продължи:

Хейзълиъс свали листа.

— Това е всичко записано.

— Наистина е невероятно — промърмори Едълстайн.

— На мен ми прилича на глупостите на Ню Ейдж — заяви Инес. — Това съм просто аз, мислейки. Според мен усещането е детинско. Точно каквото можеш да очакваш от типичен компютърен хакер с недоразвити социални умения.

— Така ли смяташ? — попита Едълстайн.

— Със сигурност.

— Тогава позволи ми да изтъкна, че този малуер18 поне засега премина теста на Тюринг.

— Теста на Тюринг ли?

— Не може да не знаеш за него — примигна насреща му Едълстайн.

— Извинете, че съм само един психолог.

— Основната статия за теста на Тюринг беше публикувана в психологическото списание „Майнд“.

Лицето на Инес доби празно професионално изражение.

— Алан, може би трябва да се замислиш защо изпитваш толкова силна нужда да се доказваш.

— Тюринг е един от гениите на двайсети век — продължи Алан. — Идеята за компютър му е хрумнала още през трийсетте години. По време на Втората световна война е разгадал кода на германската „Енигма“. След войната отношението към него е отвратително поради факта, че е бил хомосексуалист, и той се самоубива, като изяжда отровна ябълка.

— Сериозно нестабилна личност — намръщи се Инес.

— Твърдиш, че хомосексуалистите са нестабилни, така ли?

— Не, разбира се, че не — побърза да поясни Инес. — Имах предвид начина, по който се е самоубил.

— Тюринг е спасил Англия от нацистите — без него британците щяха да изгубят войната, — а Англия му се е отблагодарила с жестоко преследване. При тези обстоятелства според мен самоубийството не е… нелогично. А що се отнася до начина — той е чист, ефикасен и с красноречива символика.

Лицето на Инес пламна:

— Алан, ще ти бъдем благодарни, ако стигнеш до същността.

Алан продължи гладко:

— Тестът на Тюринг е опит да се намери отговор на въпроса „Може ли една машина да мисли?“. Предложението на Тюринг е следното: човек-съдия влиза в писмен разговор с две същини, които не вижда: човек и машина. Ако след продължителен разговор съдията не може да различи машината от човека, тогава може да се каже, че машината е „интелигентна“. Тестът на Тюринг се е превърнал в стандартна дефиниция на изкуствения интелект.

— Всичко това е много интересно — каза Инес, — обаче какво общо има с нашия проблем?

— Тъй като не сме постигнали нищо, което да се приближава към изкуствения интелект, дори и при най-мощните суперкомпютри, според мен е забележително, че някакъв малуер — вероятно няколко хиляди реда скапан код — може да издържи теста на Тюринг — посочи той към разпечатката от разговора. — При това по толкова абстрактна тема като Бог и смисъла на живота. Ето затова смятам, че не е детинско, ни най-малко. — Той скръсти ръце и се огледа.

— И точно затова ще направим още една проба — заяви Хейзълиъс. — Трябва да го накараме да говори, за да може Рей Чън да проследи източника.

Хората потънаха в креслата си. Никой не продума.

— Е? Направих предложение. Обсъдихме го. Хайде да гласуваме — ще сразим ли утре тази логическа бомба, или не?

Колебливи кимвания и неопределено съгласие.

— Утре е протестният поход — обади се Форд.

— Не можем да отлагаме повече — заяви Хейзълиъс. Строго се вгледа в лицата на хората един по един. — Е? Вдигнете ръка!

Ръцете се вдигнаха една по една. След известно колебание и Форд вдигна ръка. Само ръката на Долби остана долу.

— Не можем да го направим без теб, Кен — тихо каза Хейзълиъс. — Изабела е твое творение.

Пауза, после Долби изруга:

— Добре, мамка му. Ще участвам.

— Единодушно — оповести Хейзълиъс. — Започваме теста утре по обяд. Ако всичко мине добре, на смрачаване ще бъдем на сто процентова мощност. После ще разполагаме с цяла нощ да проследим и да унищожим този малуер. А сега, да се опитаме да поспим.

Когато Форд се запъти обратно през полето, в главата му отекваше фразата на Кейт: „То знаеше. То знаеше.“