Ден на гнева

34.

Блекхорс изглеждаше още по-неприветлив, отколкото когато Форд го бе посетил в понеделник — самотна група покрити с прах каравани, сгушени между склоновете на Червеното плато и някакви ниски жълтеникави възвишения. Във въздуха се носеше мирис на змийска трева. На мръсната площадка, където предния път играеха децата, люлката се люлееше празна на вятъра. Форд се зачуди къде ли е училището — вероятно в Блу Гап на около четирийсет и пет километра разстояние.

Ама че място, където да отраснеш! Въпреки това в селището на навахо се долавяше някаква монашеска празнота, която допадаше на Форд. Навахо не трупаха притежания като другите хора. Дори домовете им бяха обзаведени оскъдно.

Докато яздеха към кошарите за добитък, Форд забеляза Нелсън Бигей да подковава червеникавокафяв кон, спънат до един кедров стълб. Ковеше подковата върху наковалня с поредица точни удари с чука. Платото връщаше ехото от ударите.

Бигей остави подковата и чука с дрънчене, изправи се и ги загледа как приближават.

Форд и Кейт спряха, слязоха и вързаха конете за оградата. Форд вдигна ръка за поздрав и Бигей им даде знак да се приближат.

— Това е доктор Кейт Мърсър, помощник-ръководителка на проекта „Изабела“.

Бигей повдигна ръба на шапката си в знак на поздрав към Кейт. Тя приближи и се ръкува с него.

— Физик ли сте? — попита Бигей и я огледа скептично.

— Да.

Бигей леко изви вежди. Съвсем целенасочено Бигей им обърна гръб, допря рамото си до хълбока на коня, вдигна задния му крак и започна да наглася подковата върху копитото. След това отново я постави върху наковалнята и я удари още няколко пъти с чука.

Докато Форд стоеше и се чудеше що за обноски имат навахо, Кейт каза на синия плетен гръб на Бигей:

— Надявахме се да поговорим.

— Ами говорете.

— Бих предпочела да не говоря с гърба ви.

Бигей пусна подковата и се изправи.

— Е, мадам, не съм ви канил да идвате, а в момента съм зает.

— Не съм ви никаква „мадам“. Имам докторска степен.

Бигей се закашля, остави инструментите си и безизразно се втренчи в нея.

— Е — каза тя, — ще стоим тук, на слънцето, или ще ни поканите вътре на чаша кафе?

По лицето на Бигей се изписа раздразнение, примесено с веселост.

— Добре, добре, влезте.

Форд отново се озова в оскъдно обзаведената дневна с военните снимки по стените. Докато Бигей им сипваше кафе, Форд и Кейт се настаниха на кафявото канапе. Бигей напълни чашите им и се настани в счупения шезлонг.

— Всички жени учени ли са като вас?

— Какви?

— Като баба ми. Не приемате „не“ за отговор, нали? Все едно сте самата Дине. Всъщност — приведе се той и се взря в лицето й — не сте ли…?

— Наполовина съм японка.

— Точно така. — Той отново се облегна. — Добре. Готово.

Форд изчака Кейт. Тя умееше да общува, както вече бе доказала и с Бигей. Любопитен беше да види как ще се справи с него.

— Питах се какво точно означава да си шаман — каза Кейт.

— Нещо като лечител.

— Как така?

— Извършвам ритуали. Лекувам хората.

— Какви ритуали?

Бигей не отговори.

— Извинете, ако ви се струвам любопитна — каза Кейт и го дари с лъчезарна усмивка, — но професията ми е такава.

— Нямам нищо против въпроса, стига да не става дума за празно любопитство. Извършвам няколко ритуала — Благословения път, Вражеския път и Пътя на падащата звезда.

— Какво постигат ритуалите?

Бигей изсумтя, отпи от кафето си и отново се облегна.

— Благословеният път възстановява равновесието и красотата в живота на човека — след проблеми с наркотици или с алкохол, или след престой в затвора. Вражеският път е за войници, които се връщат от война. Това е ритуал, който пречиства от извършените убийства. Защото когато убиете човек, малка част от тази злина полепва за вас, въпреки че е било по време на война и сте го направили законно. Ако не бъде извършен Вражеският път, злината ще ви съсипе.

— Нашите лекари наричат това посттравматичен стрес — отбеляза Кейт.

— Да — съгласи се Бигей. — Като при племенника ми Лоренцо, който беше в Ирак… Никога няма да е същият.

— Вражеският път лекува ли посттравматичния стрес?

— В повечето случаи.

— Това е изключително интересно… А Пътят на падащата звезда?

— Не говорим за този ритуал — кратко отвърна Бигей.

— Бихте ли извършили ритуал за някой, който не е навахо?

— Защо, имате ли нужда?

— Бих се възползвала от Благословения път — засмя се Кейт.

Бигей като че ли се засегна:

— Такива неща не се правят с лека ръка. Нужни са много приготовления и човек трябва да вярва, за да може ритуалът да подейства. Много бледолики трудно вярват на неща, които не виждат с очите си. Или пък са последователи на Ню Ейдж, които не обичат трудните приготовления — потенето, поста, половото въздържание. Аз обаче не бих отказал на Билагаана да извърша ритуал само защото е бял.

— Не исках да ви прозвуча лекомислено — каза Кейт. — Просто… Отдавна се чудя какъв е смисълът на всичко, какво правим тук.

— Присъединете се към клуба — кимна индианецът.

След дълго мълчание Кейт каза:

— Благодаря ви, че споделихте това с нас.

При тези думи Бигей се облегна назад и положи ръце върху джинсите си:

— В културата на Дине ние вярваме в споделянето. Аз ви казах нещо за работата си. Сега бих искал да чуя нещо за вашата. Господин Форд ми каза, че с проекта „Изабела“ изследвате нещо, наречено Големия взрив.

— Точно така.

— Размишлявах над това. Ако вселената е създадена при Големия взрив, какво е било преди това?

— Никой не знае. Много физици смятат, че не е имало нищо. Всъщност дори не е имало „преди“. Съществуването е започнало с Големия взрив.

Бигей подсвирна:

— А какво е предизвикало Големия взрив?

— Трудно ми е да го обясня на човек, който не е физик.

— Опитайте.

— Според теорията на квантовата механика нещата просто се случват, без причина.

— Искате да кажете, че не знаете каква е причината.

— Не, искам да кажа, че няма причина. Внезапното създаване на вселената от нищо може да не наруши никакви закони, може да не е неестествено или ненаучно. Преди не е имало абсолютно нищо. Нито пространство, нито време, нито съществуване. И след това просто се е случило — и вече има съществуване.

Бигей се вгледа в нея и поклати глава:

— Говорите като племенника ми Лоренцо. Умно момче е, получи пълна стипендия в университета Кълъмбия, учеше математика. Това го обърка — целият свят на бледоликите му обърка главата. Прекъсна образованието си, замина за Ирак, а когато се върна, не вярваше в нищо. Ама наистина в нищо. Сега мете една скапана църква, за да си изкарва прехраната. Или поне го правеше, преди да избяга.

— И обвинявате науката за това? — попита Кейт.

— Не, не — поклати глава Бигей, — не обвинявам науката. Просто като ви слушам да твърдите, че светът е възникнал от нищото, си спомних за безсмислиците, които дрънкаше той… Как е възможно Сътворението просто да се случи?

— Ще опитам да ви обясня. Стивън Хокинг издига идеята, че преди Големия взрив времето не е съществувало. А без времето не може да има никакво определимо съществуване. Хокинг успя да докаже по математически път, че несъществуването все пак има някакъв пространствен потенциал и че при известни необикновени условия пространството може да се превърне във време и обратното. Той доказа, че ако една съвсем мъничка част от пространството се превърне във време, появата на време ще предизвика големия взрив, защото изведнъж ще се появи движение, ще има причина и следствие, ще има истинско пространство и истинска енергия. Времето прави всичко възможно. На нас Големият взрив ни изглежда като избухване на пространство, на време и на материя от една-единствена точка. Но ето и най-странната част: ако надникнете в тази първа малка частица от секундата, ще видите, че първо, няма никакво начало — времето като че ли винаги е съществувало, и второ, времето няма начало. Което означава, че времето е вечно. И двете са верни. И ако наистина се замислите, когато времето не съществува, не може да има разлика между вечност и секунда. Така че появи ли се времето, значи то винаги е съществувало. Никога не е имало момент, когато то не е съществувало.

Бигей поклати глава.

— Това си е чиста лудост.

В занемарената дневна настана неловко мълчание.

— Навахо имат ли своя история за Сътворението? — попита Кейт.

— Да, нарича се Дине Бахане. Не е записана, трябва човек да я запомни. Нужни са девет нощи, за да бъде разказана. Това е Благословеният път, за който ви споменах — напев, който разказва историята на Сътворението на света. Разказва се в присъствието на болен човек и разказът го лекува.

— И вие сте я запомнили?

— Разбира се, чичо ми ме научи. Отне му пет години.

— Колкото и моята дисертация — каза Кейт.

Сравнението явно достави удоволствие на Бигей.

— Ще ни изпеете ли няколко реда?

— Благословеният път не може да се напява просто ей така — отвърна Бигей.

— Не съм сигурна, че разговаряме просто ей така.

Той се вгледа в нея сериозно и каза:

— Да, може би сте права.

Бигей затвори очи. Когато отвори уста, гласът му трепереше и бе станал писклив, докато напяваше в странна стълбица от пет тона. Нетипичната хармония и думите на навахо — някои от които се още му бяха познати, но повечето не бяха — изпълниха Форд с копнеж за нещо, което не можеше да назове.

След около пет минути Бигей спря. Очите му бяха влажни.

— Така започва — тихо каза той. — Това е най-красивата поезия, писана някога, поне според мен.

— Можете ли да ни преведете? — помоли Кейт.

— Надявах се да не ме помолите за това. — Пое си дълбоко дъх и поде: — Е, ето какво се казва:

Замълча.

— Не звучи добре на английски, но такава е историята.

— Кой е „той“? — попита Кейт.

— Творецът.

— Кажете ми, господин Бигей, кой е създал Твореца? — усмихна се тя.

— Историята не ни казва това — сви рамене той.

— Какво е имало преди него?

— Кой знае!

— Като че ли и моят, и вашият разказ за сътворението имат проблеми с произхода.

В тишината в кухненската мивка капна капка, после втора, трета. Най-сетне Бигей се изправи и закуцука към мивката, за да завърти крана.

— Интересен разговор — каза той, когато се върна. — Но навън има истински свят и един кон, който се нуждае от нови подкови.

Излязоха на яркото слънце. Докато вървяха към загражденията, Форд каза:

— Едно от нещата, които исках да ви кажа, господин Бигей, е, че утре ще направим проба на Изабела. Всички ще бъдат под земята. Когато пристигнете заедно с ездачите си, ще можете да се срещнете единствено с мен.

— Няма да идваме на приятелска среща.

— Просто не искам да сметнете, че проявяваме неуважение.

Бигей потупа коня си и погали хълбока му.

— Вижте, господин Форд, ние си имаме свои планове. Ще построим парилка, ще извършим някои ритуали, ще поговорим със земята. Ще дойдем с мир. Когато полицията дойде да ни арестува, ще си тръгнем тихо и кротко.

— Няма да дойде полиция — увери го Форд.

Бигей като че ли се разочарова:

— Няма да има полиция ли?

— Да повикаме ли? — сухо попита Форд.

Бигей се усмихна:

— Явно съм си представял как ме арестуват в името на каузата. — Обърна се с гръб, вдигна крака на коня с едната си ръка, а с другата хвана ножа. — Спокойно, момче — промърмори той и започна да дялка.

Форд погледна Кейт. На връщане щеше да й каже всичко.