Ден на гнева

4.

Уайман Форд погледна през прозореца на самолета „Чесна“, който се носеше над планината Лукачукаи на път за Червеното плато. Беше удивително природно образувание, остров в небето, ограден от скали от пясъчник на жълти, червени и шоколадени пластове. Докато го съзерцаваше, слънцето проби между облаците и освети платото, възпламени го. Приличаше на изгубен свят.

Когато приближиха, започнаха да се очертават подробности. Форд различи две писти, пресичащи се като два черни лейкопласта, няколко хангара и площадка за хеликоптери. Три дебели проводника за високо напрежение, опънати между тринайсететажни подпорни конструкции, идваха от север и от изток и се събираха в края на платото, където имаше обезопасен район, ограден с двойна ограда. На километър и половина оттам няколко къщи се гушеха в обрасла с канадски тополи гора, имаше зелени ниви и една дървена постройка — търговския пункт Накаи Рок. Чисто нов асфалтиран път пресичаше платото от запад на изток.

Форд плъзна поглед надолу по скалите. Стотина метра по-надолу в склона на платото бе издълбан голям квадратен отвор с вградена в ниша метална врата. Докато самолетът продължаваше да завива, той забеляза единствения път до върха на платото, който се виеше по канарата като змия по ствола на дърво. Дъгуей.

Чесната наведе нос и започна да се спуска. Оказа се, че повърхността на Червеното плато е разровена и набраздена от пресъхнали речни корита, долини и скалисти полета. Редки хвойни се редуваха със сивите скелети на пиниите, с разпокъсани пасища и пелин, а в големите гладки скали се бяха вклинили пясъчни дюни.

Чесната кацна на пистата и се запъти към една сглобяема военна барака. Отзад имаше няколко хангара, които блестяха на светлината. Пилотът отвори вратата. Понесъл даденото му от Локууд куфарче, Форд стъпи на топлата настилка. Никой не го чакаше.

Пилотът му махна за сбогом, върна се вътре и след миг малкият самолет отново бе във въздуха — алуминиев проблясък, който чезнеше в тюркоазеното небе.

Форд погледа как самолетът изчезва и после се запъти към терминала.

На вратата висеше дървена табела, изписана на ръка с букви в стила на Дивия запад.

Бутна я с пръст и се заслуша как скърца, клатейки се напред-назад. До табелата на забити в бетона метални стълбове светлосиня официална табела съобщаваше на сух бюрократичен език почти същото. На пистата духаше вятър, който вдигаше облаци прах от асфалта.

Опита вратата на терминала. Заключено.

Форд отстъпи назад и се огледа, изпитвайки чувството, че са го пуснали в началото на филма „Добрия, Лошия и Злия“.

Скрибуцането на табелата и воят на вятъра извикаха в съзнанието му един спомен — онзи ежедневен момент, когато се прибираше от училище, вдигаше ключа, провесен на шията си, отключваше вратата на семейната им къща във Вашингтон и заставаше сам насред тази голяма и отекваща постройка. Майка му все беше я на прием, я на благотворително мероприятие, а баща му отсъстваше, зает с правителствените си дела.

Боботенето на приближаващо се превозно средство го върна в настоящето. Джип „Ранглър“ изкачи едно възвишение, изгуби се зад терминала и отново се появи от другата страна върху настилката на пистата. Колата зави със скърцане и след това се закова на място пред него. Отвътре изскочи мъж с широка усмивка и с протегната за поздрав ръка. Грегъри Норт Хейзълиъс. Изглеждаше точно като на снимката в досието — зареден с енергия.

— Я’ат еех ши ей, Грегъри — поздрави Хейзълиъс и стисна ръката на Форд.

— Я’ат еех — отговори Форд. — Не ми казвай, че говориш навахо.

— Само няколко думи, които научих някога от своя студент. Добре дошъл.

Краткият преглед на досието на Хейзълиъс показваше, че този човек говори дванайсет езика, сред които фарси, два диалекта на китайски и суахили. Не се споменаваше за навахо.

Форд беше висок около метър и деветдесет и обикновено се налагаше да сведе очи, за да срещне погледа на събеседника си. Този път трябваше да се взре по-ниско от обичайното. Хейзълиъс беше висок малко повече от метър и шейсет — една небрежно-елегантна фигура с добре изгладени панталони в цвят каки, кремава копринена риза и индиански мокасини. Очите му бяха толкова сини, че приличаха на парченца осветен стъклопис. Орловият му нос тръгваше от високо и гладко чело, увенчано с чуплива кестенява коса, гладко сресана. Малко пакетче, заредено с непропорционално огромна енергия.

— Не очаквах да ме посрещне лично главният.

— Всички вършим по две неща — засмя се Хейзълиъс. — Аз съм щатният шофьор. Заповядай.

Форд сгъна тялото си на предната седалка, а Хейзълиъс кацна с птича грациозност на мястото на шофьора.

— Докато подготвяхме Изабела за пускане, не исках да ми се мотае голям помощен персонал — обърна се към него Хейзълиъс със сияйна усмивка. — А и ми се щеше да те посрещна лично. Ти си нашият лош късмет.

— Лош късмет ли?

— Бяхме дванайсет. Сега сме тринайсет. Заради теб може да се наложи да изхвърлим някой през борда — засмя се той.

— Доста сте суеверни.

— Не питай! — през смях отвърна Хейзълиъс. — Не мърдам без заешкото си краче — обясни той и извади от джоба си старо, противно и останало почти без козина отрязано краче. — Баща ми ми го даде, когато бях на шест.

— Прелестно.

Хейзълиъс натисна с крак газта, джипът се стрелна напред и залепи Форд за седалката. Ранглърът се понесе по пистата и шумно пое по наскоро асфалтиран път, който се виеше между хвойните.

— Тук е като на летен лагер, Уайман. Всеки сам се обслужва — готвим си, почистваме, шофираме. Всичко. Имам специалистка по струнната теория, която прави страхотно печено, психолог, който ни помогна да си направим прекрасна винарска изба, и хора с различни други умения.

Форд стисна дръжката, когато джипът зави със свистене на гумите.

— Притесняваш ли се?

— Събуди ме, когато пристигнем.

— Не мога да устоя на тези пусти пътища — засмя се Хейзълиъс, — няма полицаи и камери, които те наблюдават с километри. Ами ти, Уайман? Какви специални умения имаш?

— Адски си падам по миенето на съдове.

— Отлично!

— Мога да цепя дърва.

— Прекрасно!

Хейзълиъс караше като луд, избираше си лента и се носеше с пълна скорост, без да обръща никакво внимание на централната разделителна ивица.

— Извинявай, че не присъствах на кацането. Тъкмо приключваме с една проба на Изабела. Искаш ли да те разведа набързо?

— Чудесно.

Джипът се изкачи с висока скорост на едно възвишение. За един кратък миг Форд усети тялото си в безтегловност.

— Накаи Рок — оповести Хейзълиъс и посочи каменното копие, което Форд беше видял от самолета. — Старият търговски пункт носи името на тази скала. Наричаме и селището си Накаи Рок. Знаеш ли какво означава Накаи? Винаги ми се е искало да узная.

— „Мексикански“ на езика на навахо.

— Благодаря ти. Много се радвам, че дойде след толкова кратко предизвестие. За жалост, успяхме да оплетем конците с местните. Локууд много те цени.

Пътят зави надолу към една заслонена долчинка, обрасла с канадски тополи и оградена от отвесни канари от червен пясъчник. От външната страна на завоя имаше десетина или повече къщурки от изкуствен кирпич, разположени сред тополите, с образцови морави и бели дървени огради. Смарагдовозеленото игрище в средата на лупинга беше в ярък контраст с канарите. В далечния край на долчинката величествено като съдия се извисяваше подобна на плашило скала.

— В крайна сметка ще построим домове за около двеста семейства. Ще бъде като градче за гостуващи учени, семействата им и помощния персонал.

Джипът профуча край къщите и направи широк завой.

— Тенис корт — посочи вляво Хейзълиъс. — Плевня с три коня.

Стигнаха до живописна постройка, направена от свързани с кирпич дървесни стволове и засенчена от огромни тополи.

— Старият търговски пункт, превърнат в трапезария, кухня и стая за отдих. Има маса за билярд, за пинг-понг, джаги, кинозала, библиотека, столова.

— Какво търси търговски пункт толкова високо?

— Преди да ги прогони въгледобивната компания, навахо пасели овцете си на Червеното плато. В пункта търгували с храна и с материали за килимите, които тъчели от вълна. Килимите от Накаи Рок не са толкова прочути като тези от Ту Грей Хилс, но са също толкова хубави — дори по-хубави. — Той се извърна към Форд: — Къде си правил проучванията си на място?

— В Рама, Ню Мексико. — Форд не добави: „Беше само за едно лято. Още бяха студент.“

— Рама. Не беше ли мястото, където антропологът Клайд Клъкхон е правил изследванията за известната си книга „Магиите на навахо“?

Задълбочените познания на Хейзълиъс изненадаха Форд.

— Точно така.

— Говориш ли добре навахо? — попита Хейзълиъс.

— Достатъчно, за да си навлека неприятности. Навахо сигурно е най-трудният език на света.

— И като такъв винаги ме е интересувал. Помогна ни да спечелим Втората световна война.

Джипът шумно се закова на място пред малка и спретната къща с ограден двор, в който имаше изкуствено зелена морава, а също и вътрешен двор, маса за пикник и барбекю.

— Резиденцията на Форд — оповести Хейзълиъс.

— Очарователно. — Всъщност беше всичко, но не и това. Тази изпълнена с лош вкус постройка, имитация на възраждането на стила на пуебло, изглеждаше отблъскващо еснафски. Но пък пейзажът беше великолепен.

— Държавните жилища навсякъде са еднакви — каза Хейзълиъс. — Но ще видиш, че е удобна.

— Къде са всички?

— Долу в Бункера. Така наричаме подземния комплекс, където се намира Изабела. Между другото, къде е багажът ти?

— Ще пристигне утре.

— Явно много са бързали да те изпратят тук.

— Не ми дадоха време да си взема дори четката за зъби.

Хейзълиъс запали джипа и взе последната извивка на лупинга със скорост, която не щадеше гумите. След това спря, мина на режима четири по четири и внимателно свали превозното средство от павирания път и го подкара по двата неравни коловоза през храстите.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Колелата се въртяха през канавките и подскачаха по камънаците, докато джипът се катереше през странната гора от извити хвойни и умрели пинии. Подскачаха така няколко километра. Пред тях се появи дълъг и стръмен склон от гладък червен пясъчник.

Джипът спря и Хейзълиъс изскочи навън.

— Ей там, горе е.

С растящо любопитство Форд го последва нагоре по склона до върха на една своеобразна канара от пясъчник. Върхът представляваше огромна изненада: неочаквано се озова на ръба на Червеното плато, а скалите се спускаха под него отвесно почти шестстотин метра. Не беше усетил, че приближават края на платото, нямаше никакво предупреждение за стръмните отвесни скали пред тях.

— Хубаво е, нали? — попита Хейзълиъс.

— Плашещо. Можеш да полетиш от ръба, преди да се усетиш.

— Всъщност има легенда за един пастир навахо, който преследвал на кон едно недамгосано животно и полетял оттук. Говори се, че неговият чиндии, духът му, продължава да язди по ръба през някои тъмни и бурни нощи.

Гледката беше зашеметяваща. Долу и отвъд се простираше древна земя, кървавочервени скални гърбици и колони, брулени от вятъра и придобили най-различни необикновени форми. Зад тях се нижеха планински плата, верига след верига. Сякаш бе краят на Сътворението, където Бог най-сетне се бе отказал, отчаян, че няма да успее да въведе ред в една непокорна земя.

— Онова голямо подобно на остров плато в далечината е Ничието плато — показа Хейзълиъс, — широко е километър и половина и е дълго четиринайсет километра и половина. Платото Шонто е отпред. По-нататък е Канджата на река Сан Хуан, Кедровото плато, Мечите уши и планината Манти Ла Сал.

Два гарвана се понесоха нагоре с едно въздушно течение, след това се гмурнаха и отново потънаха в мрачните дълбини. Граченето им отекна сред каньоните.

— Червеното плато е достъпно само от две страни — по Дъгуей зад нас и по една пътека, която започва на няколко километра оттук, ето там. Навахо я наричат Среднощната пътека. Свършва в Блекхорс, малкото селище ей там.

Когато се обърнаха, за да потеглят, Форд забеляза няколко следи по повърхността на голяма канара, разцепила каменния пласт.

Хейзълиъс проследи погледа му.

— Забеляза ли нещо?

Форд се приближи и положи длан върху грапавата повърхност.

— Вкаменени дъждовни капки. И… вкаменени следи от някакво насекомо.

— Виж ти — тихо промълви ученият, — всички идват тук, за да се насладят на гледката. Но ти си първият човек, който забелязва това — освен мен, разбира се. Вкаменени дъждовни капки от порой, излял се през епохата на динозаврите. А след дъжда бръмбар е прекосил мокрия пясък. По някакъв начин, противно на всички очаквания, този кратък миг от историята се е вкаменил. — Хейзълиъс благоговейно докосна мястото. — Нищо от онова, което ние, хората, сме направили на тази земя, нито едно от големите ни творения — нито „Мона Лиза“, нито катедралата в Шартр, нито дори египетските пирамиди — няма да се запази толкова дълго, колкото следата от това бръмбарче в пясъка.

Тази мисъл някак странно затрогна Форд.

Хейзълиъс прокара пръст по лъкатушния път на насекомото и после се изправи.

— Е — поде той, стисна рамото на Форд и дружелюбно го разтърси, — виждам, че двамата с теб ще се сприятелим.

Форд си спомни предупреждението на Локууд.

Хейзълиъс се обърна на юг и показа назад към върха на платото.

— През палеозойската епоха всичко това е било огромно блато. Тук се намират едни от най-богатите залежи на въглища в Америка. Копали са ги през петдесетте години. Тези стари тунели са идеални за сглобяването на Изабела.

Слънцето огря почти лишеното от бръчки лице на Хейзълиъс, когато той се извърна и се усмихна на Форд.

— Не бихме моли да намерим по-подходящо място, Уайман — откъснато, необезпокоявано, ненаселено. Но за мен най-важното беше красивият пейзаж, защото красотата и загадъчността заемат централно място във физиката. Както казва Айнщайн: „Най-красивото нещо, което бихме могли да преживеем, е загадъчното. Това е изворът на всяка истинска наука.“

Форд забелязваше как слънцето бавно потъва в дълбоките каньони на запад като злато, което се разтопява в мед.

— Готов ли си да се спуснеш под земята? — попита го Хейзълиъс.