Ден на гнева

36.

Пастор Ръс Еди с мъка подкара пикапа си извън пътя за платото и пое към едно ребро от пясъчник, зад което можеше да скрие колата си. Беше ясна нощ с наближаваща пълнолуние луна и осеяно със звезди небе. Пикапът се движеше шумно и на тласъци по голата скала, а хлабавата броня се удряше при всяко издигане. Ако скоро не вземе назаем поялника от бензиностанцията в Блу Гап, бронята щеше да падне, но той ужасно се срамуваше, че все заема инструментите на навахо и им крънка бензин. Непрекъснато си повтаряше, че дава на тези хора най-големия дар — спасението, стига само да поискат да го приемат.

През целия ден мисли за Хейзълиъс. Колкото повече превърташе думите на този мъж в главата си, толкова по-уместни за случая му се струваха думите от Първото послание на апостол Йоан: „И както сте слушали, че иде антихрист… Той е антихрист, който отрича Отца и Сина… Туй е духът на антихриста…“

Споменът за Лоренцо, проснат на земята, нахлу в съзнанието му, съсиреците жива кръв, които не потъваха в пясъка… Намръщи се — защо този отвратителен образ непрекъснато изникваше в мислите му? Прогони го със сподавено стенание.

Намести пикапа зад реброто от пясъчник, докато го скри добре от пътя. Двигателят закашля и угасна. Издърпа силно ръчната спирачка и подпря гумите с камъни. След това прибра ключовете в джоба си, пое си дълбоко въздух и тръгна пеша по пътя. Луната светеше достатъчно силно, за да вижда и без фенерче.

Чувстваше се по-целеустремен от когато и да било. Бог го бе призовал и той бе казал „Да“. Досега всичко, всички проблеми в живота му, са били просто прелюдия. Господ го бе подложил на изпитание и той бе издържал. Последното изпитание беше Лоренцо. Това беше Божият знак, че Бог го готви за нещо голямо. Много голямо.

Бог го бе направлявал в Пиньон този следобед. Най-напред получи пълен резервоар с гориво — безплатно. След това един объркал се турист, който се опитваше да стигне до Флагстаф, му благодари с десетдоларова банкнота. После пък от служителя на бензиностанцията научи, че Биа разследва смъртния случай, свързан с проекта „Изабела“, като убийство, а не като самоубийство. Убийство!

В далечината се разнесе воят на койот, последван от друг още по-отдалеч. Прозвучаха като самотните изгубени викове на прокълнатите. Еди стигна до ръба на скалите и се спусна по пътеката към долината Накаи. Тъмната гърбица на Накаи Рок се извиси от дясната му страна като гърбав демон. Отдолу се виждаха пръснатите светлинки на селото, а прозорците на стария търговски пункт хвърляха правоъгълни отражения в мрака.

Мина покрай търговския пункт, като се прокрадваше близо до скалите и до хвойните. Единственият му план беше да чака знак от Бога. Бог щеше да му покаже пътя.

Тиха мелодия на пиано се понесе в пустинната нощ. Стигна до дъното на долината, опипом се придвижи през сенките на тополите и тичешком прекоси тревата до задната стена на търговския пункт. През старите дървени трупи, слепени с мазилка, чу приглушен разговор. Изключително предпазливо приближи до прозореца и надникна вътре. Неколцина учени седяха край ниска масичка и говореха напрегнато, сякаш спореха. Хейзълиъс свиреше на пианото.

При вида на човека, който можеше да се окаже Антихристът, Ръс усети прилив на страх и на ярост. Спотаи се под прозореца и се опита да чуе какво си говорят хората, само че звукът от пианото беше толкова силен, че Еди не успя да чуе почти нищо. Все пак въпреки музиката през двойните стъкла на прозорците и в студения есенен въздух до мястото, където Ръс се бе сгушил сред тревата, стигна единствена дума, изречена от един от учените: Бог.

И после отново, изречена от друг глас: Бог.

Мрежестата врата хлопна и иззад ъгъла до ушите му стигнаха два гласа — единият висок и напрегнат, а другият провлачен и внимателен.

С разтуптяно сърце Еди пропълзя напред в мрака и се озова точно зад ъгъла, близо до входната врата. Заслуша се, притаил дъх.

— … Тони, искам да те питам нещо донякъде поверително… — снижи глас мъжът.

Еди не чу останалата част от репликата, но не можеше да рискува да се приближи.

— … само ние двамата тук не сме учени…

Излязоха навън в мрака. Еди се дръпна назад и гласовете станаха неясни. Виждаше двата тъмни силуета да крачат по пътя. Изчака, след това се стрелна, пресече пътя и се шмугна между дърветата, където се притисна към възлестия ствол на една топола.

Въздухът край лицето му се раздвижи. Може да бе Светият Дух, превърнал се във ветрец, за да довее до него гласовете на смътните силуети.

— … а по отношение на обвиненията в престъпни действия, аз нямам нищо общо с работата на Изабела.

— Не се заблуждавай — отвърна по-плътният глас. — Както вече ти казах, ще поемеш тежестта на провала заедно с всички нас.

— Но аз съм просто психолог.

— Въпреки това си участвал в измамата…

Измама ли? Еди смени мястото си в мрака.

— … как, по дяволите, се забъркахме в тази каша? — каза по-високият глас.

Отговорът бе изречен твърде тихо и Еди не успя да го чуе.

— Не мога да повярвам, че проклетият компютър твърди, че е Бог… Все едно е научнофантастичен роман…

Още един тих отговор. Еди толкова се напрягаше да чуе и да разбере, че бе притаил дъх.

Мъжете стигнаха до пръснатите светлини на къщите. Еди се втурна напред като паяк, докато изречените от тях думи звучаха ту силно, ту заглъхваха от вятъра.

— … Бог в машината… тласнал е Волконски през ръба… — отново каза високият глас.

— … загуба на време е да се гадае… — долетя дрезгавият отговор.

Разговорът продължи по-тихо. Еди имаше чувството, че ще полудее, задето не може да чуе. Пое риска да се прокрадне по-наблизо. Двамата мъже бяха спрели в края на алеята. На меката жълтеникава светлина по-едрият изглеждаше нетърпелив, сякаш се опитваше да се отскубне от нервния. Гласовете вече се чуваха по-ясно.

— … казва неща, каквито не съм чувал да приписват на който и да е Бог. Всякакви дрънканици в стила на Ню Ейдж. „Съществуващото съм просто аз, мислейки“ — хайде стига бе! Пък Едълстайн се върза. Е, той е математик, откачалка по подразбиране. Та този тип има за любимци гърмящи змии!… — пискливият глас се извиси, като че ли ако говореше по-силно, мъжът щеше да попречи на по-едрия да си тръгне.

Едрият мъж се размърда и Еди успя да зърне лицето му. Беше охранителят.

Той тихо каза нещо, което прозвуча като „трябва да вървя“. Последва ръкостискане, по-ниският мъж тръгна по алеята към къщата си, а охранителят пое по пътя първо в една посока, после — в друга, сетне към тополите, сякаш оглеждаше района и решаваше откъде да започне обиколката си.

„Моля те, господи, моля те!“ Сърцето на Еди туптеше толкова силно, че усещаше как собствената му кръв пулсира в ушите. Най-накрая мъжът се отдалечи в противоположната посока надолу по пътя. Еди тръгна изключително внимателно, за да не настъпи някоя паднала клонка, бавно мина между тополите, пипнешком се придвижи по тъмната пътека и излезе от долината.

Едва когато вече караше към дома си в Дъгуей, си позволи да изкрещи силно и лекомислено. Разполагаше точно с онова, от което се нуждаеше преподобният Спейтс. Във Вирджиния сигурно беше посред нощ, само че преподобният надали щеше да се разсърди, че го буди с такава новина. Със сигурност нямаше.