Ден на гнева

59.

Лейтенант Биа застана пред тълпата и безпокойството му нарасна. Бяха му съобщили за някакви неразбории на Червеното плато и той бе допуснал, че става дума за протестния поход. Включи се в натовареното движение по пътя към червеното плато. Но като се огледа сега, си даде сметка, че които и да бяха тези хора, те нямаха нищо общо с протестния поход. Носеха оръжия и мечове, кръстове и брадви, Библии и кухненски ножове. Някои бяха нарисували кръст на челото си и по дрехите си. Беше някакво култово сборище — вероятно свързано с онази телевизионна проповед, за която бе чул да говорят. С облекчение си даде сметка, че има хора от всички раси — чернокожи, азиатци и дори неколцина, които приличаха на навахо или на апачи. Поне не беше Ку-клукс-клан или Арийското общество.

Напъха ризата си под колана, сложи ръце на кръста и огледа тълпата със спокойна усмивка с надеждата да не уплаши никого.

— Имате ли си водач? Някой, с когото мога да поговоря?

Един мъж с избелели джинси и синя работна риза пристъпи напред. Имаше едро лице, загоряло от полска работа, голям корем, къси и дебели ръце, които стърчаха от тялото му, и мазолести длани. Изпод змийския му колан се подаваше стар револвер „Колт“ M1917 с дръжка от слонова кост, а на токата имаше излъскано месингово разпятие.

— Да, имаме водач. Казва се Бог. А ти кой си?

— Лейтенант Биа от племенната полиция. — Нещо го преряза от ненужно войнствения тон на мъжа. Въпреки това реши да се държи спокойно, без конфронтация. — Кой е отговорникът?

— Лейтенант Биа, ще ви попитам само едно: вие християнин ли сте, дошъл да се присъедини към битката?

— Каква битка?

— Армагедон.

За да подчертае думите си, мъжът положи ръка върху дръжката от слонова кост на своя колт.

Биа преглътна. Тълпата го огради по-плътно. Искаше му се да бе повикал подкрепление по радиостанцията.

— Християнин съм, но не съм чул за никакъв Армагедон.

Тълпата притихна.

— Роден ли сте повторно в светената вода? — продължи мъжът.

Откъм тълпата се разнесе силен ропот. Биа си пое дълбоко въздух. Нямаше смисъл да влиза в религиозни спорове с тези хора. Най-добре да успокои положението.

— Защо не ми обясните за този Армагедон?

— Антихристът е тук. Точно на това плато. Предстои битката на Всемогъщия Бог. Или си с нас, или си против нас. Сега е моментът, решавай.

Биа нямаше представа как да му отговори.

— Сигурно знаете, че това е резерват на навахо и че сте навлезли в собственост на американското правителство.

— Не отговори на въпроса ми.

Тълпата стегна обръча около Биа. Той усети трескавата им възбуда, долови я в мириса на потта им.

— Господине, дръпнете ръка от оръжието — тихо нареди той.

Ръката на мъжа не помръдна.

— Казах да дръпнете ръка от оръжието.

Ръката на мъжа стисна дръжката.

— Или си с нас, или си против нас. Кое от двете? — Мъжът се обърна към тълпата, без да сваля поглед от Биа: — Той не е един от нас. Дошъл е да се сражава на другата страна.

— А ти какво очакваш? — провикна се някой и тълпата поде вика. — А ти какво очакваш?

Биа заотстъпва бавно и спокойно към колата си.

Револверът се показа. Мъжът го насочи към Биа.

— Господине, не съм дошъл да се сражавам с никого — каза Биа. — Няма абсолютно никаква причина да насочвате към мен оръжие. Свалете го.

Възрастна жена с работни ботуши, със сламена шапка и с набръчкано като стара кожа лице сложи ръка върху ръката на мъжа.

— Джес, не си хаби куршумите. Този човек не е Антихрист. Той е само ченге.

Думата „Антихрист“ се понесе в тълпата. Хората се притиснаха още по-близо до Биа.

— Господине, казах да свалите оръжието.

Мъжът колебливо се подчини.

— Добре, Уайът Ърп, дай ми пистолета. — Жената се пресегна и взе револвера от отпуснатата му ръка, извади патроните и пъхна револвера и патроните в преметнатата си през рамо чанта.

— Тук няма никакъв Антихрист — каза Биа, прикривайки облекчението си. — Това е земя на народа на навахо и вие сте нарушители. А сега, ако имате водач, бих искал да говоря с него. — Веднага щом се добереше до колата си, щеше да повика подкрепление по радиото. И то от Националната гвардия.

— Тук сме като войска на Бога — проехтя нечий глас, — да се борим и да загинем в името на Бога.

Борба. Борба. Борба. Тълпата повтори думата като заклинание.

Мъж с дълга и разделена на две брада пристъпи напред, стиснал камък в ръка, и изкрещя:

— Роден ли си повторно във водата на живота?

Подразнен от заповедническия му тон, Биа отвърна:

— Религията ми не е твоя работа. Пусни камъка, господинчо, защото иначе ще те обвиня в нападение — нареди той и постави ръка на палката си.

Мъжът леко вдигна камъка и се обърна към тълпата:

— Не можем да го пуснем да си върви. Той е ченге. Има радио. Ще предупреди другите. — Мъжът вдигна високо камъка: — Отговори ми!

Биа извади палката си. Замахна и удари с палката ръката на мъжа с все сила. С противен звук костта се строши и камъкът падна на земята.

— Той ми счупи ръката! — провикна се мъжът и падна на колене.

— Разпръснете се и никой друг няма да пострада! — силно се провикна Биа. Направи крачка назад и се облегна на калника на колата си с вдигната палка. Ако успееше да влезе в колата, щеше да има някаква защита — и да повика помощ по радиостанцията.

— Ченгето му счупи ръката! — кресна някакъв мъж и коленичи.

Тълпата се люшна напред с рев. Полетя камък и Биа успя да го избегне. Камъкът се удари глухо в предното стъкло на колата му.

Биа рязко отвори вратата, пъхна се вътре и се опита да затвори вратата, но тълпата я задържаше. Грабна радиостанцията и натисна копчето за предаване.

— Обажда се по радиостанцията! — провикна се някой.

Десетки ръце го сграбчиха, издърпаха го навън и разкъсаха ризата му.

— Този кучи син дава сигнал по радиото! Вика врага!

Изтръгнаха предавателя от ръката му и го откъснаха от куплунга. Биа се опита да се докопа до волана, но многоръката тълпа го грабна и неумолимо го измъкна навън с гърба напред. Той се строполи на земята, опита да се изправи, но отново го събориха на колене.

Пресегна за пистолета си и успя да го извади. Претърколи се на една страна и го насочи към тълпата.

— Отдръпнете се! — кресна Биа.

Камък се приземи в гърдите му и ребрата му изпукаха. Биа стреля право в тълпата.

Разнесе се хор от писъци.

— Съпругът ми! — писна нечий глас. — О, Боже!

Бейзболна бухалка се развъртя и го удари по крака. Той стреля още два пъти, преди бухалката да натроши ръката му и пистолетът да изхвръкне.

Крещящата тълпа го връхлетя с ругатни, ритници и удари.

Биа падна ничком и се помъчи да докопа пистолета си, но нечий ботуш се стовари върху ръката му и я смаза. Той извика, превъртя се, опита да се пъхне под полицейската кола.

— Замервайте го с камъни! Убийте го! С камъни!

Усети сипещите се отгоре му камъни и тояги, ударите по костите и по плътта, дъжда от камъни върху метала и стъклото на полицейската кола. Задъхан от болка, успя наполовина да се пъхне под колата, но хората го хванаха за крака и отново го издърпаха под вихъра от удари и ритници. Крещейки от болка и от ужас, Биа се сви като бебе и се опита да се предпази от дъжда от насилие. Ревът на тълпата започна да утихва и бе заменен от глухото боботене в главата му. Ударите продължаваха да се сипят, но вече се стоварваха върху някой друг. Този другият предприе неговото пътуване и се отдалечаваше все повече и повече. Ревът заглъхна в далечен ропот и после се спусна очакваната и желана тъмнина.

Пред погледа на Еди хората от тълпата се блъскаха като песове над мястото, където само преди миг бе стоял полицаят. Видя го как се опитва да се изправи, а после се изгуби, повлечен надолу от силата на прииждащата и хвърляща камъни тълпа.

Възгласите утихнаха и хората се успокоиха и после се отдръпнаха. Беше останала само полицейската фуражка.

Тълпата бавно се разпръсна и на мястото остана само коленичилата жена, която ридаеше силно, притиснала в обятията си окървавен мъж. Еди усети как го обзема паника. Защо всичко беше толкова различно от начина, по който си го беше представял? Защо изглеждаше толкова ужасяващо?

— Това е Армагедон — долетя плътният и успокоителен глас на Доук. — Все някога трябва да започне.

Доук имаше право. Вече нямаше връщане назад. Битката беше започнала. Бог направляваше ръката им, несъмнено беше Той. Еди усети прилив на увереност.

— Пасторе? — тихо каза Доук. — Хората се нуждаят от теб.

— Разбира се. — Еди пристъпи напред и вдигна ръце. — Братя християни! Чуйте ме! Братя християни!

Настана неспокойна тишина.

— Аз съм пастор Ръс Еди — провикна се той. — Аз съм човекът, разобличил Антихриста!

Разпалена от насилието, тълпата се люшна към него на вълни като океан, устремен към брега.

Еди стисна ръката на Доук и я вдигна:

— Царете, политиците, либералните секуларисти и хуманистите на този порочен свят ще се изпокрият в пещерите и сред скалите на планините. И ще призоват планините и скалите: „Паднете върху нас и скрийте ни от лицето на Оногова, Който седи на престола, и от гнева на Агнеца, защото дойде великият ден на гнева Му, и кой може устоя?“

Рев се разнесе в нощта и многолюдната се тълпа се разбуни.

Еди се обърна, посочи и каза с гръмовен глас:

— На пет километра на изток има ограда. Отвъд тази ограда има канара. А под нея се намира Изабела. Вътре в Изабела е Антихристът. Представя се с името Грегъри Норт Хейзълиъс.

Ревът отекна, когато към небето проехтяха изстрели.

— Вървете! — призова ги Еди и разтърси ръката, с която сочеше. — Вървете като един народ, воден от горящия меч на Цион! Вървете и намерете Антихриста! Унищожете него и Звяра! Започна битката на Всемогъщия Бог! „Слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето.“

Той отстъпи назад и врящата тълпа се обърна и се понесе на изток по огряното от луната плато, фенерчетата и факлите се поклащаха в мрака като хиляди искрящи очи.

— Браво на теб, наистина ги запали — похвали го Доук.

Все още стиснал силната ръка на Доук, Еди се обърна, за да поеме заедно с тълпата. Погледна назад и видя Биа — сгърчен като парцал в прахта, и жената, която ридаеше, прегърнала мъртвия си съпруг.

Първите неволни жертви на Армагедон.