Ден на гнева

61.

Стантън Локууд отново се размърда в дълбокия дървен стол, опитвайки се намери удобство, където такова нямаше. Настроението край махагоновата маса в Залата за спешни ситуации беше на растящ скептицизъм. В три през нощта — един на Червеното плато — новините бяха лоши.

Локууд бе отраснал в района на Залива, беше учил и на Източното, и на Западното крайбрежие, и беше живял във Вашингтон през изминалите дванайсет години. Беше виждал по телевизията кадри от другата Америка, Америка на креационистите и на християните националисти, на телевизионните евангелисти и на бляскавите мегацъркви. Тази Америка винаги му бе изглеждала отдалечена, откъсната в места като Канзас и Оклахома.

Вече не беше отдалечена.

— Господин Президент? — поиска думата директорът на ФБР.

— Да, Джак?

— Патрулът на магистралата в Аризона докладва за размирици по пътните блокади на шосе 89 в Сивите планини, шосе 160 в Тюба Сити и в Тес Нез Ях.

— Какви размирици?

— Няколко полицаи са ранени при откъслечни сблъсъци. Движението е натоварено и много хора избягват пътните блокади, като минават по черните пътища. Проблемът е, че резерватът на навахо е пресечен от стотици импровизирани черни пътища, повечето от които дори отсъстват от картите. Нашите блокади текат като сито.

Президентът се обърна към екрана с шефа на Обединеното командване, който седеше в облицования си с дървена ламперия кабинет в Пентагона, а американското знаме висеше зад него на стената.

— Генерал Крисп, къде е националната гвардия?

— На два часа от местоназначението.

— Не разполагаме с два часа.

— Не беше лесно да намерим нужните хеликоптери, пилоти и обучени войници, господин Президент.

— Там има полицаи, които здравата си патят. И то не в някоя нещастна страна като Афганистан, а тук, в Съединените американски щати. А вие ми казвате два часа?

— Повечето ни хеликоптери са в Близкия изток.

— Господин Президент? — обади се отново директорът на ФБР.

— Какво има? — обърна се президентът.

— Току-що получих доклад… — той взе лист хартия от някой, който не се виждаше на екрана, — … спешно съобщение от полицай от племенната полиция на навахо, който отишъл да проучи какво става…

— Сам?

— Отишъл, без да подозира какво е истинското положение, както всички нас по онова време. Обадил се спешно, но предаването прекъснало. Разполагам със запис на разговора. — Той прочете от листа: — „Изпратете подкрепление… разярена тълпа… ще ме убият…“ Само с това разполагаме. На записа се чува ревът на тълпата.

— Мили боже!

— Джипиесът в полицейската кола спрял да работи няколко минути след това. Обикновено се случва само ако колата е подпалена.

— Какви са новините от екипа за спасяване на заложници? Те в безопасност ли са?

— Според последния доклад отпреди десет минути операцията продължава да протича като по часовник. Получихме непотвърдени сведения за стрелба в района на Дъгуей на около пет километра от пистата. В момента се свързваме с екипа. Но нека ви уверя, господин Президент, че една неорганизирана тълпа няма да надвие опитен екип за спасяване на заложници от ФБР.

— Така ли? — долетя скептичният отговор на президента. — А обучени ли са да стрелят по цивилни?

Директорът на ФБР се размърда неловко на стола си.

— Обучени са да реагират на всякакви непредвидени случаи.

Президентът се обърна към шефа на обединеното командване.

— Има ли възможност частите да пристигнат за по-малко от два часа? На Червеното плато има разгневена тълпа и…

— Извинете, сър? — прекъсна го директорът на ФБР с пребледняло лице. — Току-що получих доклад за експлозия и за пожар… за голям пожар… на пистата на Червеното плато.

Президентът мълчаливо впери поглед в директора.

— Какво искат тези хора? — избухна Локууд. — Какво искат, за бога?

Галдън се обади за пръв път, откакто бяха пристигнали в залата за спешни случаи.

— Знаеш какво искат.

Локууд впери поглед в този отвратителен човек. Дебел и размекнат, със скръстени ръце, с наполовина затворени очи като задрямал, той седеше на стола си и изучаваше всички спокойно.

— Искат да разрушат Изабела — каза той — и да убият Антихриста.