В петък веднага след зазоряване Нелсън Бигей се облегна на вратата на залата на катедралния съвет и наблюдаваше как пристигат първите ремаркета с коне. Конете вдигаха златисти като огън облаци прах, ездачите сваляха конете от ремаркетата и ги оседлаваха сред подрънкването на шпори и плющенето на кожа. Конят на Бигей, Уинтър, вече оседлан и готов за похода, бе вързан на сянка под единствената останала все още неизсъхнала пиния и хрупаше зоб от дисагите. На Бигей му се искаше да може да обвини бледоликите за всички изсъхнали пинии, но доколкото можеше да прецени, новините по телевизията имаха право: дървесните бръмбари и сушата се бяха справили и без тяхна помощ.
Мария Ачити, председателката на катедралния съвет, се приближи към него и каза:
— Доста хора.
— Повече, отколкото смятах. Ти ще дойдеш ли?
— Готова съм на каквото и да е, стига да ме извади от кабинета — засмя се тя.
— Къде ти е конят?
— Да не си откачил? Ще дойда с кола.
Бигей отново заразглежда пъстрото конско сборище. Освен няколко хубави състезателни коня и един арабски жребец, другите бяха предимно кранти от резервата, неподковани, кльощави и с побелели очи. Сцената му напомни за дома на чичо му Силвърс в Ток Атеен. Силвърс го беше научил на Благословения път, но освен това беше и страхотен ездач и работеше за родеото в Санта Фе и Амарило, докато не си скапа гърба. След това се грижеше за няколко хилави коня, които да яздят децата — точно при него Бигей беше научил всичко, което знаеше за конете.
Поклати глава, струваше му се че е било толкова отдавна. Чичо му Силвърс вече го нямаше, старите традиции отмираха, а децата днес не умееха да яздят и не говореха езика на дедите си. Бигей бе единственият, когото старият му чичо Силвърс успя да убеди да усвои Благословения път.
Походът беше нещо повече от протест срещу проекта „Изабела“, беше опит да се улови отново един начин на живот, който бързо изчезваше. Ставаше дума за техните традиции, за техния език и за тяхната земя, за това да поемат отговорност за съдбата си.
Спря един очукан пикап „Исузу“, който теглеше твърде голяма за него каравана. Отвътре с вик изскочи слаб и висок мъж, облечен с риза с отрязани ръкави. Той изстреля едната си кльощава ръка във въздуха, отново изкрещя и отиде отзад, за да изведе коня.
— Уили Беченти пристигна — оповести Ачити.
— Човек трудно може да не забележи Уили.
Вече оседлан, конят слезе долу, а Беченти го накара да заобиколи и го върза за теглича на ремаркето.
— Въоръжен е.
— Виждам.
— Ще му позволиш ли да вземе това?
Бигей се замисли за момент. Уили беше избухлив, но имаше добро сърце и беше стабилен като канара, когато не беше пиян. По време на похода нямаше да има алкохол — Бигей щеше да наложи това правило.
— Уили ще се справи.
— Ами ако работата загрубее? — попита Мария.
— Няма да загрубее. Вчера се срещнах с двама от учените. Нищо няма да се случи.
— С кои двама се срещна? — попита Ачити.
— С онзи, дето твърди, че е антрополог, Форд, и с помощник-ръководителката, жена на име Мърсър.
— И аз се срещнах с тях — кимна Ачити. Помълча и след малко попита: — Сигурен ли си, че протестният поход е добра идея?
— Предполагам, че ще разберем, нали?