Ден на гнева

13.

Рано във вторник преди закуска Форд седеше на масата в кухнята на къщичката си, вперил поглед в купчината досиета. Няма как високият коефициент на интелигентност да те предпази от превратностите на съдбата, но хората от екипа явно имаха прекалено много проблеми: трудно детство, родители с увреждания, проблеми със сексуалната нагласа, лични кризи, дори няколко фалита. Тибодо ходеше на психоаналитик от двадесетата си година, а диагнозата й беше нещо, наречено „гранично разстройство на личността“. Като юноша Чечини се бе забъркал с някаква религиозна секта. Едълстайн страдаше от пристъпи на депресия. Сейнт Винсънт е бил алкохолик. Уордлоу бе преживял посттравматичен синдром, след като бе видял с очите си как взривяват взводния му командир в една пещера в планината Тора Бора. На трийсет и четири Коркоран вече бе омъжена и разведена — два пъти. Инес бе обвинен, че спи с пациентки.

Като че ли само в миналото на Рей Чън нямаше нищо непристойно — тя беше просто първо поколение американка от китайски произход, чието семейство имаше ресторант. Долби също изглеждаше относително нормален, само дето бе израснал в един от най-лошите квартали в Уотс, а брат му се бе парализирал от случайно улучил го куршум по време на престрелка между улични банди.

Досието на Кейт бе най-показателно. Беше го прочел с някакво извратено и виновно увлечение. Баща й се беше самоубил скоро след раздялата с майка й — беше се застрелял заради провал в бизнеса. Здравето на майка й се бе влошавало продължително и в крайна сметка на седемдесет години се бе озовала в старчески дом, неспособна да познае дъщеря си. След смъртта на майка й в досието на Кейт имаше двегодишна празнина. Кейт бе предплатила за две години наема на апартамента си в Тексас и беше изчезнала. Форд беше адски впечатлен, че нито ЦРУ, нито ФБР бяха успели да открият къде е била и какво е правила. Тя отказваше да отговори на въпросите им — въпреки опасността службите за сигурност да не я одобрят като заместник-ръководител на проекта „Изабела“. Само че Хейзълиъс се бе намесил и не бе трудно човек да проумее причината — двамата имаха връзка. Като че ли бе по-скоро приятелство, отколкото страст и всичко бе приключило без лоши чувства.

Прибра папките, отвратен от нахлуването във вътрешното пространство, от силната намеса на правителството в личния живот на човека, разкрита от досиетата. Зачуди се как го е преглъщал по време на всичките си години в ЦРУ. Манастирът го бе променил повече, отколкото съзнаваше.

Извади досието на Хейзълиъс и го отвори. Беше го прегледал набързо, но сега се зае да го чете по-внимателно. Данните бяха подредени хронологично и Форд ги прочете в този ред, представяйки си кривата на живота на този човек. Хейзълиъс произхождаше от учудващо обикновена среда, единствено дете на солидно семейство от средната класа от Минесота със скандинавски корени, баща му беше началник-склад, а майка му — домакиня. Бяха трезвомислещи и посредствени хора, които редовно ходеха на църква. Наистина невероятна среда за един трансцендентален гений. Хейзълиъс скоро се бе оказал същинско дете чудо: завършил бе с пълно отличие „Джон Хопкинс“ на седемнайсет, защитил бе докторат в Калифорнийския технически университет на двайсет, бе станал щатен преподавател в Кълъмбия на двайсет и шест и носител на Нобелова награда на трийсет.

Но освен гениалността му трудно можеше да се каже нещо определено за него. Той не беше типичният тесногръд учен. В Кълъмбия студентите му го обожаваха заради острото му чувство за хумор, шеговития му темперамент и учудващата мистична жилка. Свиреше буги-вуги на пиано в група, наречена „Куаркстърс“, в някакъв клуб на 110 улица, а мястото се пълнеше със студенти, които го обожаваха. Водеше студентите си в стриптийз барове. Беше разработил теорията за „странното привличане“ на фондовата борса и беше натрупал милиони, преди да продаде системата на един хедж фонд11.

След Нобеловата награда за работата му по квантовото струпване Хейзълиъс с лекота бе поел ролята си като наследник на знаменития физик Ричард Файнман. Беше написал не по-малко от трийсет теоретични статии за непълнотата на квантовата теория и бе разтърсил из основи тази дисциплина. Беше спечелил отличието „Фийлдс“ в математиката, защото бе доказал третото предположение на Лаплас, и бе станал единственият човек, спечелил и Нобелова награда, и наградата „Фийлдс“. Към списъка с отличията си беше добавил и „Пулицър“ за поетичен сборник — стихове с необичайна красота, в които се примесваха експресивен език, математически уравнения и научни теореми. Беше организирал спасителна програма в Индия за осигуряване на помощ за момичета от райони, където бе обичайно болните девойки да бъдат оставяни да умрат. В дейността му бяха включени и ненатрапчиви, но интензивни образователни курсове, които целяха промяна на обществените ценности по отношение на жените. Беше дарил милиони долари на една кампания за прекратяване на женското обрязване в Африка. Беше патентовал — и това според Форд бе комично — по-хубав капан за мишки, хуманен, но ефикасен.

Често се появяваше на шеста страница на „Поуст“ в компанията на богатите, облечен с характерните си костюми от седемдесетте с плоски ревери и огромни вратовръзки. Твърдеше, че ги е купил от Армията на спасението и не е дал повече от пет долара за нито един. Беше редовен гост на шоуто на Летърман, където винаги можеше да се разчита, че ще направи скандални и противоречащи на основната политическа линия твърдения — наричаше ги „неприятни истини“, — но бе изключително красноречив относно утопичните си проекти.

На трийсет и две години бе смаял всички с брака си за супермодела и бивша кукличка от „Плейбой“ Астрид Гънд, десет години по-млада от него и прословута с ведрата си тъпота. Тя го придружаваше навсякъде, дори в телевизионните предавания, където той я гледаше с обожание, докато тя бъбреше щастливо за пламенните си и неясни политически убеждения, а веднъж дори бе направила небезизвестното изявление относно събитията от 11 септември: „Боже, не може ли хората просто да се разбират?“

И това беше достатъчно зле, но през този период Хейзълиъс бе изтърсил нещо дотолкова скандално, че се бе обезсмъртило подобно на претенцията на „Бийтълс“, че са по-известни от Исус. Някакъв репортер бе попитал физика защо се е оженил за жена, „която толкова превъзхожда интелектуално“. Хейзълиъс адски се засегнал. „А вие за кого искате да се оженя — изръмжал той на журналиста. — Аз превъзхождам интелектуално всички! Астрид поне умее да обича, а това е повече, отколкото може да се каже за вас, слабоумни човешки същества.“

Най-умният човек на планетата бе нарекъл всички останали слабоумни. В отговор се надигнал невероятен вой до небесата. Вестник „Поуст“ прогърмял с класическото заглавие:

Манипулаторите на общественото мнение, кукловодите на тълпите и техните слуги изпаднали в праведен гняв. Достъпът на Хейзълиъс до всяка трибуна, амвон и „сапунерка“12 в Америка бил отрязан, той бил заклеймен като антиамерикански, антирелигиозен антипатриот, мизантроп и презрян сноб от най-омразния вид — посръбващ шери, откъснат от действителността елитарен тип от върхушката по Източния бряг. Пълна истерия.

Форд остави документите и си сипа още една чаша кафе. Дотук досието не се връзваше с Хейзълиъс, какъвто започваше да го опознава — човек, който претегля всяка дума и действа като умиротворител, дипломат, ръководител на екип. Все още не го беше чул да изказва нито едно политическо мнение.

Преди години Хейзълиъс беше преживял трагедия и вероятно това го бе променило. Форд прелисти досието, докато намери информацията.

Две години по-рано, когато Хейзълиъс е бил на трийсет и шест, Астрид бе починала от кръвоизлив в мозъка. Смъртта й го бе съсипала. Беше се оттеглил от света за две години и бе останал в уединение като Хауард Хюс. И тогава съвсем неочаквано се бе появил с план за „Изабела“. Наистина бе друг човек — никакви предавания по телевизията, обидни изявления, утопични планове или изгубени каузи. Отърсил се бе от обществените си връзки и се бе отказал от грозните костюми. Грегъри Норт Хейзълиъс беше пораснал.

С изключително умение, търпение и такт Хейзълиъс бе придвижил напред проекта „Изабела“, беше си спечелил съюзници в научната общност, бе ухажвал големи фондации и хората от властта. Не пропускаше възможност да напомни на американците, че Съединените щати сериозно са изостанали от европейците в изследванията в областта на ядрената физика. Твърдеше, че „Изабела“ може да доведе до евтини решения на световните енергийни проблеми, тъй като всички патенти и цялото ноу-хау е в ръцете на американците. Така бе постигнал невъзможното: подлъгал беше Конгреса да му отпусне четирийсет милиарда долара във време на бюджетен дефицит.

Явно беше същински майстор в убеждаването, който работеше кротко зад кулисите, предпазлив визионер, склонен въпреки това да поеме дързък и премерен риск. Ето този Хейзълиъс започваше да опознава Форд.

„Изабела“ бе творение на Хейзълиъс, неговото бебче. Беше обиколил страната и лично бе подбрал екипа си сред най-добрите физици, инженери и програмисти. Всичко бе минало гладко. Досега.

Форд затвори папката и се замисли. Все още имаше усещането, че не бе обелил вътрешните пластове, за да се покаже истинското човешко същество. Гений, шоумен, музикант, утопичен мечтател, предан съпруг, арогантен елитарист, блестящ физик, търпелив лобист. Кой беше истинският човек? Или пък зад всички тях се спотайваше някой друг, който управляваше маските?

Част от живота на Хейзълиъс не се различаваше много от неговия. И двамата бяха изгубили съпругите си по ужасяващ начин. Когато почина съпругата на Форд, познатият му свят изгоря заедно с нея и той остана да се скрита в развалините. Само че Хейзълиъс бе реагирал точно по обратния начин: явно смъртта на жена му го бе накарала да се съсредоточи. Форд бе изгубил смисъла на живота си, Хейзълиъс бе открил своя.

Запита се какво ли пише в собственото му досие. Не се съмняваше, че го има — и че Локууд го е прочел, точно както той сега четеше техните. Как ли изглежда? Привилегировано дете, Чоут, Харвард, МИТ, ЦРУ, брак. И след това: бомба.

А след бомбата какво? Манастир. И най-накрая — „Агенция за сигурност и разследване“, името на новата му фирма. Изведнъж му се стори претенциозно. Кого заблуждаваше? Беше открил агенцията четири месеца по-рано и имаше една-единствена поръчка. Да, работата наистина беше доходна, но имаше специални причини да я избере, които не можеше да включи в автобиографията си.

Погледна часовника: закъсняваше за закуска и си губеше времето със самосъжаление.

Пъхна досиетата в куфарчето, заключи го и се запъти към трапезарията. Слънцето тъкмо се бе показало над червените скали, лъчите му проникваха между листата на канадските тополи и те блестяха като късчета зелено и жълто стъкло.

В трапезарията ухаеше на бекон и на канелени кифлички. Хейзълиъс седеше на обичайното си място начело на масата, потънал в разговор с Инес. Кейт седеше на другия край, близо до Уордлоу, и си наливаше кафе.

Стомахът на Форд се сви, когато я зърна.

Седна на последното свободно място до Хейзълиъс и си сипа бъркани яйца и бекон от платото.

— Добро утро — поздрави го Хейзълиъс. — Добре ли спа?

— Много добре.

Всички бяха тук освен Волконски.

— Къде е Питър? — попита Форд. — Не видях колата му на алеята.

Разговорът утихна.

— Изглежда доктор Волконски ни е напуснал — каза Уордлоу.

— Напуснал ли? Защо?

Отначало никой не проговори. След това Инес каза необичайно високо:

— Като психолог на екипа вероятно бих могъл да хвърля светлина по въпроса. Без да нарушавам професионалната етика, мисля, че мога да кажа без всякакво противоречие, че Питър не се чувстваше добре тук. Трудно му беше да се приспособи към изолираността и стресиращия график. Липсваха му съпругата и детето му в Брукхейвън. Не се учудвам, че е решил да напусне.

— Казахте „изглежда, че си е тръгнал“.

Хейзълиъс отговори гладко:

— Колата му я няма, липсва куфарът и повечето от дрехите му, затова предположихме, че е така.

— И не е казал нищо на никого?

— Изглеждаш ми разтревожен, Уайман — отбеляза Хейзълиъс и го погледна втренчено. Форд се сепна. Беше прекалил и наблюдателен човек като Хейзълиъс не би го пропуснал.

— Не съм разтревожен, просто само учуден — отговори той.

— Боя се, че от известно време усещах, че ще стане така — каза Хейзълиъс. — Питър не беше пригоден за такъв живот. Сигурен съм, че ще ни се обади, когато се прибере у дома. А сега, Уайман, разкажи ни за посещението си вчера при Бигей.

Всички се обърнаха да слушат.

— Бигей е ядосан. Има цял списък с оплаквания от проекта „Изабела“.

— Какви например?

— Да кажем, че са били дадени много обещания, които не са спазени.

— Не сме обещавали нищо на никого — заяви Хейзълиъс.

— Явно от министерството на енергетиката са обещали работни места и икономически ползи.

Хейзълиъс отвратено поклати глава:

— Не контролирам министерството на енергетиката. Поне успя ли да го разубедиш за конния поход?

— Не.

Хейзълиъс се намръщи:

— Надявам се да успееш да направиш нещо, за да го предотвратиш.

— Може би е по-добре да се проведе.

— Уайман, и най-малкият намек за проблеми ще влезе в новините в цялата страна — каза Хейзълиъс. — Не можем да си позволим лоша реклама.

Форд впери поглед в Хейзълиъс.

— Окопали сте се тук, на платото, работите по таен проект и избягвате всякакви контакти с местните — естествено е да има слухове и подозрения. Какво очаквате, за бога? — Думите му прозвучаха по-остро, отколкото бе искал.

Всички го погледнаха, все едно бе наругал свещеник. Само че се успокоиха, когато и Хейзълиъс се отпусна.

— Добре, признавам, че заслужавах този упрек. Справедливо е. Може би не се справихме, както трябваше с този проблем. Е, каква ще е следващата стъпка?

— Ще направя приятелско посещение на председателя на местния катедрален съвет на навахо в Блу Гап и ще се опитам да уредя среща в градчето с местните. На която ще присъстваш и ти.

— Ако имам време.

— Боя се, че ще се наложи да намериш.

— Ще минем по този мост, когато се стигне дотам — махна с ръка Хейзълиъс.

— Бих искал днес с мен да дойде и някой от учените.

— Кой конкретно?

— Кейт Мърсър.

Хейзълиъс се огледа:

— Кейт, нямаш нищо специално за днес, нали?

— Заета съм — изчерви се Кейт.

— Ако Кейт не може да отиде — обади се Мелиса Коркоран и отметна косата си с усмивка, — аз с радост ще се махна от това забравено от бога плато за няколко часа.

Форд погледна към Кейт и пак към Коркоран. Не му се искаше да им каже, че предпочита да не се появява в Блу Гап с висока, синеока и руса бледолика бомба. Кейт с черната си коса и донякъде азиатските черти на лицето си поне малко приличаше на индианка.

— Наистина ли си толкова заета, Кейт? — попита Хейзълиъс. — Каза, че почти си приключила с изчисленията за новата черна дупка. Това е важно, а ти в крайна сметка си помощник-ръководител.

Кейт погледна към Коркоран с непроницаемо изражение. Коркоран студено отвърна на погледа й.

— Сигурно ще успея да довърша черната дупка по-късно — каза Кейт.

— Чудесно — каза Форд. — Ще мина след час да те взема.

Тръгна към вратата със странно приповдигнато усещане. Докато минаваше край Коркоран, тя го стрелна с крива подигравателна усмивка.

— Другия път — каза тя.

Когато се върна в къщата, Форд заключи вратата, занесе куфарчето в спалнята, дръпна пердетата, взе вградения телефон и се обади на Локууд.

— Здравей, Уайман. Някакви новини?

— Нали познаваш Питър Волконски, инженера по софтуера?

— Да.

— Снощи е изчезнал. Колата му я няма и ми казаха, че си е събрал дрехите. Можеш ли да провериш дали се е появявал някъде или се е свързвал с някого?

— Ще опитаме.

— Трябва да знам колкото може по-бързо.

— Веднага ще ти звънна.

— И още някои неща.

— Давай.

— Майкъл Чечини — в досието му пише, че като тийнейджър е участвал в религиозна секта. Искам да науча повече.

— Готово. Нещо друго?

— Рей Чън. Струва ми се… Как да го кажа? Твърде нормална.

— Не ми помагаш много.

— Разровете в семейството й и вижте дали няма нещо странно там.

След десет минути лампичката на телефона светна. Форд натисна копчето за приемане на разговора и чу гласа на Локууд, но значително по-напрегнат.

— По отношение на Волконски: обадихме се на жена му и на колегите му в Брукхейвън — никой не го е чувал. Каза, че е изчезнал снощи. По кое време?

— Предполагам, че около девет.

— Ще обявим колата му за издирване. Пътят му до дома в щата Ню Йорк е четирийсет часа. Ако е тръгнал натам, ще го открием. Случи ли се нещо?

— Вчера го срещнах случайно. Цяла нощ бе работил над „Изабела“ и беше пил. Беше изпаднал в изкуствена веселост. Каза ми: „Преди се притеснявах, но вече съм добре“. Обаче изглеждаше точно обратното.

— Имаш ли представа какво е имал предвид?

— Никаква.

— Искам да претърсиш дома му.

Колебание.

— Ще го направя довечера.

Форд остави слушалката и погледна към тополите пред прозореца си. Лъжи, шпиониране, заблуждаване, а сега и влизане с взлом. Прекрасен начин да започне първата си година извън манастира.