Ден на гнева

3.

Букър Кроули се облегна назад в своя президентски стол „Грундлих“ и огледа петимата мъже, настанили се край масата от бубинга6. По време на продължителната си процъфтяваща кариера като лобист Кроули беше научил, че за книгата наистина може да се съди по корицата, поне в повечето случаи. Вдигна поглед към човека точно срещу себе си, който носеше абсурдното име Делбърт Язи, огледа воднистите му очи и печалното му изражение, евтиният костюм, токата на колана му с четвърт кило сребро и тюркоази, каубойските ботуши, чиято подметка явно бе сменяна няколко пъти. С две думи, Язи изглеждаше управляем. Беше селяндур, недодялан индианец, който се правеше на каубой и който незнайно как се бе оказал новоизбраният старейшина на така наречения народ на навахо. Предишна месторабота: портиер в училище. Кроули трябваше да обясни на Язи, че във Вашингтон хората уговарят срещите си предварително, а не просто цъфват на място — особено в неделя сутрин.

Мъжете, които седяха отляво и отдясно на Язи, образуваха така наречения племенен съвет. Единият приличаше на истински жив индианец с мънистена лента, прибрана на опашка дълга коса, кадифена индианска риза със сребърни копчета и тюркоазена огърлица. Двама бяха облечени в костюми от конфекция. Петият, подозрително бял, носеше ушит по поръчка костюм от „Армани“. С него трябваше да внимава.

— Е! — поде Кроули. — Приятно ми е да се срещна с новия водач на народа на навахо. Нямах представа, че сте в града! Поздравления за избора — също и на вас, членове на племенния съвет. Добре дошли!

— Радваме се, че сме тук, господин Кроули — каза Язи тихо и безизразно.

— Наричайте ме Букър, моля!

Язи наклони лава, но не предложи и към него да се обръщат на малко име. „Е, нищо чудно — помисли си Кроули, — ако името ти е Делбърт.“

— Да ви предложа нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?

Всички поискаха кафе. Кроули натисна интеркома, даде нареждания и няколко минути по-късно влезе мъж, който буташе количка, на която имаше сребърна каничка за кафе, съд за сметана, захарница и чаши. Кроули наблюдаваше ужасен как лъжичките със захар потъват една след друга — общо пет — в чернилката на кафето на Язи.

— Лично за мен е огромно удоволствие да работя с народа на навахо — продължи Кроули. — Сега, когато Изабела е почти готова да заработи, моментът наистина е подходящ всички да празнуваме. Ценим взаимоотношенията си с народа на навахо и очакваме да работим заедно още дълго занапред.

Облегна се назад с приятелска усмивка и зачака.

— Народът на навахо ви изказва своята признателност, господин Кроули.

Кимвания и одобрително мърморене от всички около масата.

— Благодарни сме ви за всичко, което направихте — продължи Язи. — Народът на навахо изпитва огромно задоволство от възможността да даде толкова важен принос към американската наука.

Говореше бавно и премерено, сякаш бе репетирал думите, а Кроули усети как нещо малко и студено се затяга в стомаха му. Сигурно искаха да намалят хонорара му. Е, добре дошли са да опитат — нямаха си представа с кого си имат работа. Скапани диваци.

— Справихте се прекрасно, като разположихте Изабела в нашите земи и договорихте справедливи условия с правителството — продължи Язи, вдигнал сънливите си очи към Кроули, но без да ги приковава върху него. — Направихте, каквото обещахте. Това е нещо ново в отношенията ни с Вашингтон. Вие спазихте обещанията си.

Каква беше причината за това посещение?

— Благодаря ви, господин председател, много мило и много се радвам да го чуя. Ако ми простите известно самохвалство, това беше един от най-предизвикателните проекти, свързани с лобиране, в които съм участвал. Успяхме да се справим, нали? — грейна Кроули.

— Да. Надяваме се, че получената от вас компенсация е достатъчна награда за работата ви.

— Всъщност проектът се оказа много по-скъп за нас, отколкото очаквахме. През последните седмици счетоводителят ми е в ужасно настроение! Но не всеки ден помагаме на американската наука, като в същото време осигуряваме работа и нови възможности за народа на навахо.

— Което ме отвежда до причината за посещението ни.

Кроули отпи от чашата си.

— Добре, да чуем.

— Тъй като работата е свършена и Изабела работи, няма да се нуждаем повече от услугите ви. След като договорът ни с „Кроули и Стратам“ изтече в края на месеца, няма да го подновим.

Язи говореше толкова директно и без всякаква изисканост, че Кроули се нуждаеше от известно време, за да проумее нанесения удар, но въпреки това запази усмивката си.

— Много съжалявам да го чуя — каза той. — На какво се дължи това — на нещо, което сме направили, или което не сме успели да направим?

— Не, само каквото казах — проектът е завършен. За какво още да се лобира?

Кроули си пое дълбоко дъх и остави чашата.

— Не ви виня, че смятате така… в крайна сметка Уиндоу Рок е много далеч от Вашингтон. — Той се приведе напред и снижи глас до шепот: — Нека ви кажа нещо, господин председател. В този град нищо никога не завършва. Всъщност Изабела все още не е пусната, а една популярна тук поговорка гласи: „Много неща могат да попречат на чашата да стигне до устата.“ Нашите врагове — вашите врагове — никога не се отказват. Мнозина в Конгреса все още изгарят от желание да преустановят проекта. Така става във Вашингтон — никога не прощават, никога не забравят. Утре може да внесат законопроект, който да прекъсне финансирането на Изабела. Може да се опитат да предоговорят плащанията за наема. Имате нужда от приятел във Вашингтон, господин Язи. Аз съм този приятел. Аз съм човекът, който удържа на думата си. Ако чакате лошите новини да стигнат до Уиндоу Рок, вече ще бъде твърде късно.

Наблюдаваше лицата им, но не забеляза никаква реакция.

— Силно ви препоръчвам да подновите договора поне за още шест месеца — като застраховка.

Този Язи беше непроницаем като китаец. На Кроули му се искаше все още да работи с предишния старейшина, който обичаше пържолите алангле, мартинито — сухо, а жените — с обилно начервени устни. Само да не го бяха спипали как бърка в гърнето с меда на племето!

Най-сетне Язи заговори:

— Имаме много неотложни нужди, господин Кроули — училища, работни места, болници, спортни съоръжения за младежите. Само шест процента от пътищата ни са асфалтирани.

Кроули се усмихна, сякаш беше пред камера. Неблагодарни кучи синове. Щяха да получават по шест милиона отсега до края на света, а той нямаше да вземе нито пени. Не ги лъжеше — задачата му като лобист беше изключително трудна от началото до края.

— Ако наистина нещо попречи на чашата да стигне до устата — продължи Язи по характерния си протяжен и сънен начин, — можем отново да потърсим услугите ви.

— Господин Язи, ние сме малка лобистична фирма. Само аз и партньорът ми. Поемаме само няколко клиенти, а имаме дълъг списък с желаещи. Ако се откажете, незабавно ще заемат мястото ви. И тогава, ако се случи нещо и отново имате нужда от услугите ми…?

— Ще поемем риска — заяви Язи със студенина, която жегна Кроули.

— Предлагам — всъщност настоятелно ви препоръчвам — да продължите договора за още шест месеца. Можем дори да обсъдим продължаването му с двойно по-нисък хонорар. Така поне ще запазите мястото си на масата.

Племенният старейшина твърдо впери поглед в него.

— Получихте добра компенсация. Петнайсет милиона долара са много пари. Хрумват ми някои въпроси, като преглеждам разходите и работните ви часове. Но засега това не ни притеснява — вие успяхте и ние сме ви признателни. Ще оставим нещата така.

Язи се изправи, останалите го последваха.

— Настоявам да останете за обяд, господин Язи! На мои разноски, разбира се. Има прекрасен нов френски ресторант съвсем близо до Кей Стрийт, а управител му е мой състудент. Правят страхотно сухо мартини и стек au poivre combo7. — Не познаваше индианец, който да откаже безплатна напитка.

— Благодаря ви, но имаме да свършим много неща във Вашингтон и не можем да отделим време. — Язи протегна ръка.

Кроули не можеше да повярва. Щяха да си тръгнат просто ей така.

Изправи се, за да ги изпрати, като вяло се ръкува с всички. След като си тръгнаха, се облегна тежко на голямата врата от палисандрово дърво на кабинета си. В гърдите му бушуваше ярост. Без предизвестие, без писмо, без телефонно обаждане, дори без предварително уговорена среща. Просто дойдоха, уволниха го и си тръгнаха — разкараха го. И дори намекнаха, че ги е измамил! След четири години и лобиране за петнайсет милиона долара той им беше осигурил кокошката, която снася златни яйца, а те как постъпиха? Скалпираха го и го зарязаха на ястребите. Не се постъпва така на Кей Стрийт. Не, господине. Човек се грижи за приятелите си.

Изправи се. Букър Хамлин Кроули никога не падаше при първия удар. Щеше да се бори, а в съзнанието му вече се оформяше идея как да го направи. Влезе във вътрешния си кабинет, заключи вратата и извади един телефон от най-долното чекмедже на бюрото си. Беше наземна линия, регистрирана на името на една побъркана възрастна жена от старческия дом зад ъгъла и платена с кредитна карта, която тя дори не подозираше, че притежава. Кроули рядко го използваше.

Натисна първото копче, след това спря, връхлетян от съвсем кратък спомен, просто мигновено просветване защо и как бе пристигнал във Вашингтон като младеж, кипящ от идеи и надежда. Неприятно чувство се загнезди в корема му. Но тутакси отново на повърхността излезе гневът. Нямаше да се подаде на единствения смъртен грях във Вашингтон — слабостта.

Набра и останалите цифри от номера.

— Може ли да говоря с преподобния Дон Спейтс, моля?

Разговорът беше кратък и приятен, а моментът бе безупречен. Натисна копчето и прекъсна разговора, изпълнен с победоносно усещане заради съобразителността си. След месец тези нецивилизовани диваци щяха да се върнат в кабинета му и да го умоляват да го наемат — на двойно по-висок хонорар.

Влажните му еластични устни потръпнаха от удоволствие и приятно очакване.