Ден на гнева

69.

Форд и екипът последваха Уордлоу в компютърната зала зад Мостика. Беше дълго и голо помещение със сиви стени и с три редици притихнали сиви пластмасови шкафове. Тук се намираше най-бързият и най-мощен суперкомпютър на света. Процесорите тихо бръмчаха, отделните панели на всеки шкаф бяха осеяни с мигащи светлинки, повечето от които бяха червени или жълти. В дъното се виждаше една-единствена стоманена врата.

— Долби няма да дойде — присъедини се към тях Хейзълиъс.

— Имаме три проблема — каза Уордлоу. — Първо, Изабела ще избухне. Второ, вън има заредена бомба, и трето, не можем да се обадим за помощ.

— Какво ще правим? — проплака Тибодо.

— Стоманената врата в дъното води към старите тунели на мините. Трябва да излезем оттам. Трябва да поставим доста голяма част от тази планина между себе си и Изабела, преди да избухне.

— А как ще излезем от тунелите на мините? — попита Форд.

— В другия край има стара вертикална шахта, превърната в изход за метан в далечния край на мината. Там все още има стар скрипец. Сигурно не може да се използва. Ще трябва да скалъпим нещо.

— Това ли е най-доброто, което можем да направим?

— Или това, или през предната врата — в тълпата.

Мълчание.

Експлозията, разтърсила компютърната зала, повали Форд и останалите на колене, като че ли бяха камъчета в консервена кутия. Звукът отекна напред и назад, а детонацията отекна като гръм в планината. Лампите в стаята примигнаха и през конзолите преминаха електрически дъги. Форд се изправи и помогна на Кейт да стане.

— Това Изабела ли беше? — провикна се Хейзълиъс.

— Ако беше Изабела, щяхме да сме мъртви — каза Уордлоу. — Тълпата взриви титановата врата.

— Невъзможно!

— Не и ако са използвали военните експлозиви.

Внезапно по вратата на мостика отекнаха ударите на юмруци. Форд отиде до вратата и се ослуша. Виждаше как Долби се труди като привидение, приведен над компютъра си.

— Хейзълиъс? — долетя през вратата приглушен писклив глас. — Чуваш ли ме, Антихристе? Идваме за теб!

Пастор Ръсел Еди крещеше на стоманената врата:

— Хейзълиъс, ти богохулства срещу Бога, срещу неговото име и срещу онези, които са на небето!

Вратата беше от дебела стомана, а те нямаха повече експлозиви. Да стреля с револвера си в ключалката от толкова близо би било безполезно и направо налудничаво.

Въпреки това тълпата напираше към вратата, блъскаше и крещеше.

— Християни! — прокънтя гласът на Еди в огромната пещера. — Чуйте ме, християни!

Тълпата притихна неспокойно, чуваше се пъкленото стенание на машината в тунела пред тях.

— Отдръпнете се от вратата! Трябва да организираме атаката си!

Посочи с пръст и каза:

— В другия край на пещерата има стоманени греди. Искам най-силните мъже — само мъже! — да вземат една греда и да блъскат с нея вратата. Останалите имате не по-малко важна задача. Разделете се на две групи. Искам първата група да отиде в дългия сводест тунел ето там — посочи той овалния отвор, облян от кондензат. — Нарежете и смажете с чукове тръбите, кабелите и проводниците, които захранват суперкомпютъра, Звяра! — Вдигна лист, на който бе разпечатал нещо от интернет. — Това е карта на Звяра. — Посочи към един мъж, който му се стори по-спокоен от останалите, който носеше оръжието си с лекота и имаше излъчване на ръководител. — Това е за теб. Ти ще ги водиш.

— Слушам, пасторе.

— Минем ли през тази врата, искам втората група да ме последва в контролната зала, да заловим Антихриста и да унищожим оборудването там.

Одобрителен рев. Двайсет мъже вече бяха вдигнали стоманената греда в дъното. Тълпата се раздели, когато те тежко се придвижиха напред с насочена към вратата греда.

— Напред! — ревна Еди, застанал отстрани. — Смажете я!

— Смажете я! Унищожете я!

Тълпата се раздели и мъжете се понесоха в бавен тръс към вратата. Гредата се удари в нея със силен и глух трясък и я огъна навътре. От удара гредата отскочи и мъжете се олюляха в опита си да я удържат.