Ден на гнева

58.

От мястото си на ръба на сборния пункт, застанал редом до Доук, Еди наблюдаваше потока от пристигащи превозни средства. През последния час неколкостотин возила се бяха изнизали през Дъгуей — байкове, всъдеходи, джипове, пикапи, мотоциклети и автомобили. Пристигащите разказваха за пречки и препятствия. Полицията беше блокирала И–40, шосе 89 през Сивата планина и шосе 160 в Кау Спрингс, но вярващите бяха успели да намерят заобиколни пътища из лабиринта от черни пътеки, които прекосяваха резервата.

Превозните средства бяха паркирани безредно точно до върха на Дъгуей, но според Еди нямаше значение как бяха спрели. Никой нямаше да си тръгне. Щяха да се приберат у дома по друг път — чрез възнесението.

Понякога пристигащата орда изглеждаше анархична — високи гласове, ревящи бебета, пияници и дори дрогирани хора. Но пристигналите по-рано, посрещаха и организираха новодошлите с молитва и с цитати от Светото писание. Най-малко хиляда вярващи се бяха събрали на откритото място пред това възвишение и чакаха нареждания. Мнозина носеха Библии и кръстове. Някои имаха пушки и пистолети. Други бяха взели първото попаднало им оръжие — от метални тигани и кухненски ножове до огромни чукове, брадви, мачете и градинарски куки, момчетата имаха прашки, газови пистолети и бейзболни бухалки. Други бяха донесли радиостанции, но Еди ги иззе и ги раздаде на малка група хора, които бе избрал за командващи, а един задържа за себе си.

Еди се учуди колко много деца има — дори майки с кърмачета. Деца на Армагедон? Но замислеше ли се, му се струваше логично. Това беше краят на времето. Всички щяха да отидат на небето заедно.

— Ей, полицейска кола! — смушка го Доук.

Еди проследи жеста му. Сред колите, които се катереха към Дъгуей, се промъкваше и една полицейска кола със светнати фарове.

Еди се обърна към новото си паство. Събралата се тълпа течеше и се вълнуваше, а мърморещите им гласове се сливаха като дъжд. Проблясваха фенерчета, чуваше се звънтене на метал в метал, дърпаха се предпазители, зареждаха се пушки. Един мъж правеше факли от сухи клони на пинии и ги раздаваше на хората. Цареше изключителна дисциплина.

— Опитвам се да измисля какво да им кажа — заяви Еди.

— Трябва да внимаваш, докато говориш с ченгетата — предупреди го Доук.

— Имам предвид проповедта си пред армията на Бога, преди да тръгнем — уточни Еди.

— Да, ама какво ще правиш с онова ченге? — попита Доук. — Колата е само една, обаче има радио. Може да ни създаде неприятности.

Еди наблюдаваше полицейските светлини, учуден, че някои хора дори отбиват встрани, за да пропуснат полицейската кола. Трудно щяха да се откажат от старите навици за подчинение на властта, на правителството. Ето затова щеше да говори. Че отсега нататък трябва да се подчиняват единствено на Бога.

— Качва се по Дъгуей — каза Доук.

Звукът от сирената скоро стигна до върха на платото — най-напред слаб, после по-силен. Кипящата тълпа се сгъсти и се разля пред него в очакване на нареждания. Мнозина се молеха и думите на молитвите им се издигаха в нощния въздух. Групи хора се държаха за ръце, навели глави. До слуха на Еди долетя мелодията на химните. Това му напомни за Проповедта на планината — така си я представяше. Точно така. Ето откъде ще започне своята проповед. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ Не, това не беше подходящ библейски цитат за началото. Трябваше му нещо по-вдъхновяващо: „Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време.“ Антихристът. Върху това трябваше да се съсредоточи. Върху Антихриста. Само няколко думи и щеше да поведе армията си напред.

Колата изкачи хребета, все още притисната между другите коли. Спусна се по асфалтовата лента и спря отстрани на няколкостотин метра от него. Еди видя на вратата емблемата на племенната полиция на навахо. Прожекторът на покрива обходи района, после се отвори вратата. Отвътре излезе висок индианец, полицай навахо. Дори от това разстояние Еди разпозна Биа.

Полицаят веднага се оказа заобиколен от хора. Доколкото чуваше Еди, явно подеха спор.

— Какво да правим сега, пастор Ръс? — провикваха се хора.

— Ще чакаме — каза той тихо и волево, толкова различно от обичайния си тон, че се зачуди наистина ли говори самият той. — Бог ще ни покаже пътя.