Ден на гнева

7.

В осем без петнайсет Уайман Форд излезе от двустайната къща, застана в края на алеята и вдиша от ароматния нощен въздух. Прозорците на трапезарията представляваха плуващи в мрака жълти правоъгълници. На фона на свистенето на напоителната система на игрището долавяше тихата джазова мелодия на пиано и приглушени разговори. Не можеше да си представи Кейт различна от непочтителната, пушеща марихуана и склонна да спори студентка, която познаваше. Обаче тя сигурно се бе променила, и то много, за да стане заместник-ръководителка на най-важния научен експеримент в историята на физиката.

Мислите му някак естествено се отклониха към спомени за нея и за прекараното с нея време, мисли, които имаха неприятната склонност да бъдат малко неприлични. Той побърза да ги натика в инстинктивната част от съзнанието си, откъдето бяха изскочили. Помисли си, че това не е отговорният начин да провежда едно разследване.

Заобиколи пръскачките, стигна до вратата на някогашния дървен търговски пункт и влезе. От стаята за отдих вдясно струеше музика и светлина. Влезе. Хората играеха на карти или шах, четяха, работеха на преносими компютри. Далеч от Мостика изглеждаха едва ли не спокойни и отпуснати.

Хейзълиъс седеше на пианото. Паешките му пръсти подскочиха по клавишите още няколко акорда и след това той се изправи.

— Уайман, заповядай! Вечерята тъкмо е готова.

Посрещна Уайман в средата на стаята и го поведе към трапезарията. Останалите започнаха да се надигат и ги последваха.

Трапезарията беше почти изцяло заета от тежка дървена маса със свещи, прибори и свежи диви цветя. В каменното огнище бумтеше огън. По стените висяха черги на навахо. Сигурно са в характерния стил на Накаи Рок, досети се Уайман от геометричните форми. Имаше няколко отворени бутилки вино, а от кухнята се носеше уханието на печено месо.

Хейзълиъс се държеше като сърдечен домакин, настаняваше хората, смееше се, шегуваше се. Заведе Форд до място по средата на масата, до стройна блондинка.

— Мелиса? Това е Уайман Форд, новият ни антрополог. Мелиса Коркоран, нашата космоложка.

Здрависаха се. По рамото й се плисна тежка руса коса, а бледозелените й очи с цвета на морско стъкло го погледнаха любопитно. Чипият й нос беше осеян с лунички, тя носеше индианска жилетка с мъниста, едновременно семпла и стилна, която открояваше панталона и ризата й. Само че очите и на Коркоран бяха кръвясали и със зачервени клепачи.

Мястото от другата му страна беше празно.

— Преди да се заемеш с Уайман — обърна се Хейзълиъс към Коркоран, — искам да го представя на онези, които не го видяха по-рано днес.

— Давай.

— Това е Джули Тибодо, нашата специалистка по квантова електродинамика.

Жената срещу Уайман го поздрави с едно кратко „Здравей“, преди да възобнови свадливия си монолог, насочен към белокосия и приличен на леприкорн9 мъж до нея. Тибодо беше самото въплъщение на жената учен: невзрачна, пълна, облечена в мръсна бяла престилка, с късо подстригана неизмита коса на клечки. Карикатурата допълваха няколко молива в пластмасово калъфче в джоба й. В досието й пишеше, че страда от нещо, наречено „гранично разстройство на личността“. Форд беше любопитен да види как се проявява то.

— Господинът, който разговаря с Джули, е Харлан Сейнт Винсънт, нашият електроинженер. Когато Изабела работи на пълна мощност, Харлан управлява деветстотинте мегавата електричество, които се стичат тук като Ниагарския водопад.

Сейнт Винсънт се изправи и протегна ръка през масата.

— Радвам се да се запознаем, Уайман. — След като той седна, Тибодо продължи с лекцията си, която касаеше нещо, наречено кондензат на Бозе-Айнщайн.

— Майкъл Чечини, господинът в другия край, е нашият специалист по стандартния модел във физиката на елементарните частици.

Нисък и смугъл мъж се изправи и протегна ръка. Форд я пое, впечатлен от любопитно безизразните и непрозрачни сиви очи на мъжа. Сякаш бе мъртъв отвътре, а и ръкостискането му беше същото — безжизнено и лепкаво. Само че като че ли съпротивлявайки се на нихилизма в центъра на съществото си, Чечини много прецизно бе подбрал облеклото си: ризата му беше толкова искрящо бяла, че очите те заболяваха, памучните му панталони имаха остър като нож ръб, а косата му беше разделена на път с военна прецизност и бе безупречно сресана. Дори ръцете му бяха съвършени — меки и чисти като омесено тесто, ноктите бяха с гладък ръб и излъскани до блясък. Форд долови слаб полъх от скъп афтършейв. Обаче нищо не можеше да прикрие екзистенциалното отчаяние, което витаеше край него.

Хейзълиъс приключи със запознанствата, изчезна в кухнята и шумът се засили.

Форд все още не беше виждал Кейт. Питаше се дали това е просто съвпадение.

— Досега не бях срещала антрополог — заговори го Мелиса.

— А аз космолог — обърна се към нея той.

— Няма да повярвате колко много хора смятат, че се занимавам с козметика за нокти и коси — сякаш подканящо се усмихна тя. — Какво точно ще правите тук?

— Ще опознавам местните. Ще им обяснявам какво се случва.

— А самият вие разбирате ли какво се случва? — леко закачливо прозвуча въпросът й.

— Може би вие ще ми помогнете.

Тя се усмихна, пресегна се и взе една бутилка:

— Вино?

— Благодаря.

Тя разгледа етикета.

— „Вила ди Капецана, Карминяно, 2000“. Нямам представа какво е, но е хубаво. Джордж Инес е нашият познавач на вината. Джордж? Кажи ни нещо за виното.

Инес прекъсна разговора си в другия край на масата и по лицето му грейна доволна усмивка. Побутна очилата си нагоре.

— Имах късмет да отмъкна тази каса — исках тази вечер да ви поднеса нещо специално. Капецана е едно от любимите ми вина от старо имение в планината на запад от Флоренция. Там за пръв път допускат каберне совиньон в сместа. Има хубав цвят, аромат на френско грозде, примесен с череша, и дълбок плодов вкус.

Коркоран се обърна към Форд с подигравателна усмивка:

— Джордж е ужасен сноб на тема вино — отбеляза тя и напълни щедро чашата му, после доля и в своята. Вдигна я и каза: — Добре дошъл на Червеното плато. Ужасно място.

— Защо?

— Донесох и котката си — не можех да понеса да се разделя с нея. Два дни, след като пристигнахме, чух някакъв вой и видях как един койот я отмъква.

— Ужасно.

— Навсякъде е пълно с тези мръсни дебнещи животни. Освен това има тарантули, скорпиони, мечки, рисове, бодливи прасета, скунксове, гърмящи змии и паяци „черна вдовица“. — Явно произнасянето на тези думи й доставяше удоволствие. — Мразя това място — с наслада заяви тя.

Форд се усмихна с нещо, което се надяваше да прилича на смущение, и зададе най-тъпия въпрос, за който успя да се сети:

— Е, ами какво би трябвало да прави Изабела? Аз съм само антрополог…

— На теория е доста просто. Изабела сблъсква елементарни частици една с друга почти със скоростта на светлината, за да пресъздаде енергийните условия по време на Големия взрив. Прилича на състезание по унищожение. Два отделни лъча с частици се ускоряват в противоположни посоки в голяма кръгла тръба с диаметър седемдесет и пет километра. Частиците се въртят все по-бързо и по-бързо по окръжността, докато стигнат 99,99 процента от скоростта на светлината в противоположни посоки. Забавлението започва, когато ги засрещнем в директен сблъсък. Така пресъздаваме мощта на Големия взрив.

— Какви частици сблъсквате?

— Материя и антиматерия — протони и антипротони. Когато се сблъскат… бум! E=mc². Внезапният прилив на енергия създава пръски от всякакви различни частици. Тези пръски се улавят от детекторите, а ние разбираме какви са те и как са създадени.

— Откъде вземате антиматерията?

— Поръчваме я по пощата от Вашингтон.

— Аз пък си мислех, че там имат само черни дупки — усмихна се Форд.

— Ако трябва да отговоря сериозно, сами си създаваме антиматерия, като обстрелваме златна пластина с алфа частици. Събираме антипротоните във вторичен пръстен, а след това в нужния момент захранваме с тях основния пръстен.

— И къде участва космологията във всичко това? — попита Форд.

— Тук съм, за да проучвам тъмните неща! — театрално завъртя очи тя. — Тъмната материя и тъмната енергия. Още малко вино?

— Звучи страшничко.

Тя се засмя. Той наблюдаваше как зелените й очи го оглеждат преценяващо и открито и се запита на колко ли години е Мелиса. На трийсет и три? На трийсет и четири?

— Преди около трийсет години астрономите започват да проумяват, че по-голямата част от материята във вселената не е обичайното нещо, което можеш да пипнеш и да видиш. Нарекли я тъмна материя. Изглежда, че тъмната материя е навсякъде около нас, невидима е, минава неусетно през нас като призрачна вселена. Галактиките се намират в средата на огромни езера от тъмна материя. Не знаем какво представлява, защо съществува или откъде се е появила. Тъй като тъмната материя би трябвало да е била създадена заедно с обикновената материя по време на Големия взрив, аз се надявам да използвам Изабела, за да направя малко тъмна материя.

— А тъмната енергия?

— Прекрасно зловещо нещо. През 1999 г. космолозите откриват, че някакво непознато енергийно поле кара вселената да се разширява все по-бързо и по-бързо, да се раздува като гигантски балон. Назовават я тъмна енергия. Никой няма ни най-малка представа какво представлява и откъде се е появила. Като че ли е злонамерена.

Волконски изсумтя от отсрещната страна на масата, а гласът му прозвуча пронизително:

— Злонамерена ли? Вселената е безразлична. Не дава и пет пари за нас.

— Истината е — заяви Коркоран, — че в крайна сметка тъмната енергия ще унищожи вселената — по време на Големия срив.

— Големия срив ли? — До този момент Форд само се преструваше на неосведомен, но Големият срив наистина бе новост за него.

— Това е най-новата теория за съдбата на вселената. Съвсем скоро разширяването на вселената ще стане толкова бързо, че галактиките ще се разкъсат, а след тях и звездите, планетите, вие и аз — дори атомите ще се разкъсат. Всичко ще изчезне — пуф! Съществуването ще приключи. Писах статия по този въпрос за Уикипедия. Погледнете там.

Тя отново отпи от чашата си, а Форд забеляза, че не само Коркоран се наслаждава на виното. Разговорът около тях бе станал по-шумен, а половин дузина бутилки вече бяха празни.

— Съвсем скоро ли казахте?

— След не повече от двайсет — двайсет и пет милиарда години.

— „Скоро“ зависи от гледната точка — заяви Волконски с груб смях.

— Ние, космолозите, сме възприели далечната перспектива — каза Коркоран.

— А ние, компютърните специалисти — близката. На милисекунди.

— Милисекунди ли? — подигравателно попита Тибодо. — В квантовата електродинамика аз работя с фемтосекунди.

Хейзълиъс излезе от кухнята, понесъл поднос, отрупан с печено филе. Постави го на масата под съпровода от одобрителни възгласи.

Зад него се появи Кейт Мърсър с купа бифтеци. Без да погледне към Форд, тя я остави и отново изчезна в кухнята.

Каквото и да си бе представял Форд, то не можеше да го подготви за първата им среща, откакто бяха скъсали. На трийсет и пет тя беше още по-красива, отколкото беше на двайсет и три — само че дългият и непокорен водопад от черна коса сега бе оформен в къса и изискана прическа. Небрежната студентка в джинси и прекалено големи за нея мъжки ризи бе пораснала. За последен път я бе видял преди дванайсет години, но сякаш бяха минали само няколко дни.

Усети как някой го побутна, обърна се и видя, че Коркоран му подава подноса.

— Надявам се, че не си вегетарианец, Уайман.

— Ни най-малко.

Избра си почти сурово парче месо и подаде подноса нататък, като се стараеше да изглежда спокоен. Появата на Кейт го бе извадила от релси.

— Не си мисли, че се храним така всяка вечер — каза тя. — Пристигането ти е специален повод.

Някой почука чаша с лъжичка и Хейзълиъс се изправи, вдигнал чашата си. Разговорите секнаха.

— Подготвих си кратък приветствен тост… — огледа се той наоколо. — Къде е нашата помощник-ръководителка?

Вратата на кухнята се отвори, Кейт изхвръкна оттам и бързо седна до Форд, вперила поглед в масата отпред.

— Та както казах, искам да вдигна тост за добре дошъл на най-новия член на екипа ни — Уайман Форд.

Форд гледаше към Хейзълиъс, докато попиваше крехкото присъствие на Кейт до себе си, топлотата на тялото й, аромата й.

— Както повечето от вас знаят, Уайман е антрополог и полето на неговите проучвания е човешката природа — много по-сложна тема от всичко, над което работим ние. — Вдигна чашата си. — С нетърпение очаквам да те опозная, Уайман. Много, много сърдечно добре дошъл от всички нас.

Разнесоха се аплодисменти.

— А сега, преди да седна, искам да кажа няколко думи за разочарованието от снощи… — Той направи пауза. — Участваме в една борба, която се води, откакто човекът за пръв път е вдигнал очи към звездите и се е запитал какво представляват. Търсенето на истината е най-великият човешки стремеж. От откриването на огъня до откриването на кварка това е същността на човешката природа. Ние — четиринайсетте човека тук — сме истинските наследници на Прометей, който открадва огъня от боговете и го дава на човечеството. — Отново направи театрална пауза. — Знаете какво се случва с Прометей. За наказание боговете завинаги го приковават към една скала. Всеки ден се спуска орел, който разкъсва гърдите му и изкълвава черния му дроб. Само че тъй като е безсмъртен, Прометей не може да умре и е принуден вечно да понася това мъчение.

Стаята беше толкова притихнала, че Форд чуваше пращенето на огъня в камината.

— Търсенето на истината е трудно, много трудно, както установихме. — Хейзълиъс вдигна чашата си. — За наследниците на Прометей.

Всички тържествено отпиха след тоста.

— Следващата проба ще започне в сряда по обед. Дотогава искам всеки от вас да съсредоточи всяка фибра от тялото си над предстоящата задача.

Той седна. Хората взеха приборите си и постепенно възобновиха разговорите.

Когато гласовете станаха достатъчно силни, Форд каза:

— Здравей, Кейт.

— Здравей, Уайман. — Погледът й беше предпазлив. — Това най-малкото е изненада.

— Изглеждаш много добре.

— Благодаря.

— Помощник-ръководител — това е доста голямо постижение.

Чувстваше се като воайор, който чете досието й. Само че не можеше да престане — беше силно заинтригуван. Откакто се бяха разделили, животът й не бе лесен.

— А какво стана с кариерата ти в ЦРУ?

— Напуснах.

— И сега си антрополог?

— Да.

Само това си казаха. Гласът й, мелодичното му звучене, произношението, в което се долавяше съвсем слабо фъфлене, му въздействаха още по-силно от вида й. Бързо се понесе в потока на спомените. Реакцията му беше абсурдна — бяха се разделили преди много години. Оттогава беше имал половин дузина връзки и един брак. Раздялата им не беше красива — нищо от сорта на „ще си останем приятели“. Бяха си наговорили непростими неща.

Кейт се бе извърнала и разговаряше с друг. Той отпи от виното си, потънал в мисли. Върна се към първата им среща в МИТ. Рано един следобед той си търсеше тихо кътче за четене в задната част на инженерната библиотека „Баркър“, когато забеляза една жена да спи под масата — не беше необичайна гледка. Беше положила дясната си буза върху ръката, а другата й ръка лежеше над ризата. Дългата й лъскава коса се бе разпиляла по килима. Беше слаба и хубава, с деликатните и изискани черти, каквито често имат хората с двойно азиатско-европеидно потекло. Приличаше на заспала газела. Светлата трапчинка в основата на извитата й шия до ключицата му се стори най-еротичното нещо, което беше виждал. Погледът му се плъзна по нея, безсрамно попивайки всяка еротична подробност от спящото й тяло. Не бе в състояние да помръдне. Просто гледаше.

На бузата и кацна муха. Главата й потръпна, а махагоновите й очи се отвориха и се впериха в него. Това го взриви.

Тя се изчерви и непохватно изпълзя изпод масата.

— Какъв ти е проблемът?

Той измърмори нещо в смисъл, че е искал да се увери, че тя е добре.

Тя омекна, чувствайки се неловко.

— Сигурно съм изглеждала нелепо, просната на пода. Обикновено по това време няма никого. Мога да спя десетина минути и след това се събуждам освежена.

Той отново я увери, че просто иска да е сигурен, че е добре. Тя подметна някакъв коментар, че има нужда от двойно еспресо, преди да залегне над книгите. Форд каза, че и той би пийнал едно кафе — и това бе първата им среща.

Бяха толкова различни. И това беше част от очарованието. Тя беше от работническо семейство в малко градче, а той — от елита на големия град. Тя харесваше Блонди, а той — Бах. Понякога тя пушеше марихуана, което според него бе донякъде скандално. Той беше католик, а тя разпалена атеистка. Той се владееше, а тя бе непредсказуема, спонтанна и дори дива. На втората им среща Кейт направи първата крачка. Отгоре на всичко, се оказа блестяща студентка — вероятно дори гениална. Беше толкова умна, че това едновременно го плашеше и възбуждаше. Дори извън физиката, тя изпитваше неистов стремеж към проумяването на човешката природа. Беше фанатичка, изпитваше дълбоко възмущение заради несправедливостта на света, подписваше петиции, участваше в походи, пишеше писма до редакторите на различни издания. Той си спомняше споровете им за религия и политика, които траеха до късно посред нощ, и колко удивен бе останал от прозренията й за човешката природа въпреки суровата емоционалност на възгледите й.

Решението му да започне работа в ЦРУ сложи край на връзката им. Според нея човек или е от добрите, или не е. ЦРУ определено беше от „лошите“. Тя го наричаше Централа за разруха и унищожение — при това, когато беше учтива.

— Е, Уайман, защо се отказа? — попита Кейт.

— Моля? — върна се в настоящето Уайман.

— Защо прекъсна кариерата си в ЦРУ?

Искаше му се да може да се накара да каже: „Защото взривиха колата на жена ми, докато работехме под прикритие.“

— Не се получи — вяло отвърна той.

— Разбирам. Прекалено ли е… да се надявам, че си променил възгледите си?

„А прекалено ли е да се надявам, че ти си променила своите?“, помисли си Форд, но подмина тази мисъл. Беше точно в неин стил — да удари точно в целта на каквато и да е цена. Обичаше тази нейна черта и я ненавиждаше.

— Вечерята изглежда прекрасно — каза той в опит да поддържа спокоен разговор. — Доколкото си спомням, беше царица на микровълновата.

— Напълнявам от полуфабрикатите.

Отново настана мълчание.

Форд усети как някой го ръга в ребрата от другата страна. Мелиса Коркоран държеше бутилка и предложи да му долее. Беше поруменяла.

— Пържолите са прекрасни — каза тя. — Браво на теб, Кейт.

— Благодаря.

— Недопечени, точно както ги обичам. Ей — посочи тя към чинията на Форд, — не си докоснал храната!

Форд си взе една хапка, но беше изгубил апетит.

— Хващам се на бас, че Кейт ти е разказвала за струнната теория. Много хубаво нещо, макар да е просто спекулация.

— Не е като тъмната енергия — каза Кейт с леко заядлив тон.

Форд веднага усети, че взаимоотношенията на двете си имат история.

— Тъмната енергия — хладно подхвана Коркоран, — е открита експериментално. Чрез наблюдения. Проблемът при струнната теория е обратен — тя съществува само в няколко уравнения, но няма проверими чрез опити предсказания. Това всъщност не е наука.

Волконски се наведе през масата и Форд долови застоялия мирис на тютюн.

— Тъмна енергия, струни, пфу! На кого му пука? Искам да разбера с какво се занимава един антрополог.

Форд посрещна с облекчение смяната на темата.

— Отиваме да живеем при някое откъснато от света племе и задаваме на хората много глупави въпроси.

— Ха, ха! — възкликна Волконски. — Сигурно си чул, че червенокожите се канят да дойдат на Червеното плато. Надявам се да не ни скалпират! — нададе индиански вик и се огледа в търсене на одобрение.

— Не е смешно — кисело каза Коркоран.

— Спокойно, Мелиса — изстреля Волконски в отговор, вирна брадичка, а туфичката косми там внезапно потрепери от гняв. — Не ме поучавай.

Коркоран се обърна към Форд:

— Такъв си е той. Защитил е докторат по грубиянщина.

„Още предистория“, помисли си Форд. Трябваше да внимава да не пострада при кръстосания огън, докато не разбере каква е позицията на всеки спрямо другия.

— Струва ми се, че Мелиса тази вечер си е пийнала малко повечко — отбеляза Волконски. — Както обикновено.

— Да, естествено — провлечено каза тя с унищожителна имитация на акцента на Волконски. — По-добре да гаврътвам водките посред нощ като теб. — Та вдигна чашата си и преди да я пресуши, каза на руски: — За вас!

— Ако ми позволите да ви прекъсна за момент — обади се Инес, а гласът му прозвуча високопарно и професионално. — Макар да е хубаво да даваме израз на чувствата си, бих искал да предложа…

Хейзълиъс му даде знак да замълчи и впери строг поглед към Волконски и към Коркоран — ту към единия, ту към другия, — а суровостта му ги накара да замълчат. Волконски се облегна, но ъгълчето на устата му трепереше. Коркоран скръсти ръце.

Хейзълиъс остави неловкото усещане за момент, а след това каза:

— Всички сме малко изморени и обезсърчени. — Гласът му прозвуча тихо и меко. В тишината изпращя огънят. — Нали, Питър?

Волконски не продума.

— Мелиса?

Лицето й бе поруменяло. Кимна кратко.

— Да оставим нещата така… Спокойно… Нека да бъдем благи и да си прощаваме. Заради работата си.

Гласът му звучеше спокойно и успокоително, ритмично и някак хипнотично — като дресьор, който успокоява подплашен кон. За разлика от гласа на Инес, неговият не звучеше снизходително.

— Точно така — намеси се Инес, а гласът му разкъса изключителното спокойствие, създадено от Хейзълиъс. — Напълно. Разговорът беше полезен. Можем да обсъдим някои от тези въпроси по време на следващата групова терапия. Както казах, добре е проблемите да се обсъждат открито.

Волконски се изправи толкова рязко, че прекатури стола си. Смачка салфетката си на топка и я хвърли на масата.

— Майната й на груповата терапия. Чака ме работа.

Никой не продума. Чуваше се само шумоленето на хартия откъм Едълстайн, който се бе навечерял и отгърна поредната страница от „Бдение над Финеган“.